Завръщане в "моя" свят

"Един ден, който помня с цветове толкова ярки и миризми толкова силни,
че трябва само да затворя очи, за да съм там отново"

Струва ми се, че би трябвало за всеки един любител читател да има поне една история, която да му е скъпа по един по-специален, по-съкровен начин. Когато си по-малък, вярваш в много неща. Аз си признавам, че имах твърде развинтено въображение. Още в детската градина вярвах, че съм истински Зоро. После вярвах, че ще дочакам писмо от Хогуортс, че съм пират, че съм джедай (по-скоро сит, но все тая). Вярвах го с такава убеденост, че светът на магията не можеше да не е истински, просто трябваше да открия своята магическа сила. Знаех, че ще намеря Нарния. Знаех, че ще науча езика на елфите на Толкин.

Когато пораснах мъничко, дойде един ден, в който посетих една малка спретната къщурка накрай света. Където един млад мъж беше започнал за кой ли пореден път своя дневник. Един много необичаен дневник. Една къщурка, където аз бях започнала своя дневник.

Защото никога преди онзи момент и никога повече досега не влязох толкова съвършено под кожата на персонаж от книга. Както се казва, Фицрицарин Пророка стана част от мен и аз станах част от него. Това е героят, който реагира и размишлява като мен, каквото същество съм дълбоко в себе си. Не знам той ли ме е довел до това или просто открих себе си в него случайно, или всичко се дължи просто на Робин Хоб. И честно казано не ме интересува.

Още когато го срещнах някога, Фиц е единственият герой, за който не изпитах нужда да градя образ, защото аз бях образа. Тъй като книгите са неговият дневник, това улесняваше нещата. Когато нещо е в първо лице, май е по-добре да го възприемеш така, сякаш си ти, като се дистанцираш понякога, ако нещо не е както ти се вижда правилно... или нещо такова. Но с Фиц нямаше нужда. Знаех как изглежда, но не поддържах образа в главата си, точно както човек не поддържа образа за самия себе си, който е видял в огледалото.

Ето колко е скъп за мен Фиц. И много повече. Много, много повече.

Преди много време, когато последната част от предишната трилогия приключи, си поплаках. Плаках си, защото Шута си отиде. И макар щастието отново да се бе върнало и магията да се бе случила, неговата липса остави бездна в детската ми душа, също както го изпита и Фиц до една определена степен.

Шутът е незаменим за света на Шестте херцогства. За Фиц, за всички, които са го срещали. Няма друг като Шута. Така го видях някога. Така го усещам и до днес. Не е случайно, може би, че и досега един от любимите ми никове е свързан с него. Толкова дълбок отпечатък е оставил в мислите ми.

Затова така се зарадвах, когато усетих дирите му в сериите за Живите кораби. Защото знам, че той е там. Нямало е момент, в който да не знам, че Шута е близо, когато е. Надушвам го, както би се изразил Нощни очи.

И сега отново отгърнах страниците, за да го чакам.

Може би трябва да се очаква, че усещането ми към Фиц ще е различно сега, след години. Но не е така. Прилегна ми така, както ми е прилягал винаги. Удобно е да се върнеш у дома, макар и вече зад стените на Върбов лес. При Моли, при Сенч, при Кетрикен, Предан и Копривка. Минали са почти двайсет години, но Фиц си е Фиц. Все още чакащ. Все още вярващ, че Шута е някъде там. Все още вярващ, че мирът и щастието ще бъдат вечни. Вечната негова вяра...

Сега светът е различен. Предан вече е крал... господи, наистина е крал! Копривка е пораснала, момчетата на Бърич също. Само Сенч като че ли е все такова инатливо старче, от ония, вечните. А Моли... Моли вече остарява.

И въпреки заплахата, която витае около нея, тя се бори. За щастието, за бъдещето. За настоящето.

И магията се случва. Една вечер, след цели две години на съмнения. Една вечер се появява тя. Едно от най-големите чудеса в живота на Фиц.

За първи път в историята на Фиц се включва още един разказвач. Досега винаги е разказвал сам. Струва ми се, че малко по малко тя ще измести него... което вероятно ще отдели и мен от този свят. Защото го виждам най-добре през очите на Фиц. Дори и в трилогията за Живите кораби го виждах така, както щеше да го види Фиц. С очите на вълка или с очите на търсещия. Но, е... няма да се "оттеглим" поне засега. Тя е още мъничка. Все още не е видяла нищо, макар че видя много, още преди да се роди. Тя е дъщеря на вълка, това е сигурно. Одрала е кожата му, но никога няма да е като него изцяло. Предполагам, че е така просто защото "познавам" Фиц по-добре.

А докато тя плахо започваше да запълва своите страници... Шутът най-сетне прати съобщение.

Шутът е толкова специален, а е толкова трудно да кажеш защо. Трудно е да го опишеш. Фиц не ми помага в това отношение... защото става дума за Шута, разбира се. Неотменим, крехък, създаващ впечатлението, че е вечен. Онзи, който Променя.

Не можеш да го пуснеш да си иде, когато си толкова дълбоко свързан с неговия образ. Толкова е трудно. Толкова е ценен. Толкова е скъп.

Не можах да го пусна да си отиде първия път. Нито втория, нито третия. И всеки път го чаках да се върне, мислех за него, докато отгръщах следващата страница. И всеки път вярвах, че наистина ще го направи.

Правеше го.

Този път е по-трудно. Нещо се скъса в мен, когато осъзнах, че е там, на пазара. Не можеше да е друг, но това... Новата среща беше ужасна. Трудна. Болезнена. Видях как отново събра сили да бъде себе си. Както винаги се е борил, да не показва онова, което го мъчи. Този път не можа да скрие всичко, нямаше този шанс. Но е време да ни остави да видим, че и той може да бъде счупен. Най-сетне има повече доверие на Фиц, слава богу.

Той идва да търси своя "неочакван син". И отново зададе онзи труден въпрос.

Заради него... какво е готов да направи Фиц заради него? Да, какво ли...

Тази поредна част от моя "сериал", както се изразява със смях един мой роднина, донесе със себе си дъх на мед и лавандула. Спомен за къщичка накрай света, превърнала се изведнъж в шантаво имение.

История за един нов живот, хаотичен живот.

Живот без Нощни очи... или не съвсем.

Живот без Шута... или не съвсем.

Дори мъртвите живеят в живите. И светът се променя. Отново. Отново, отново, отново.

Защото в действителност историята наистина не е приключила. Сега го повярвах. Дойде денят. Денят, в който животът му се промени завинаги.

Според мен това не е първият такъв ден. Но определено е един от най-трудните.

Започва новият лов. Вълкът няма да изпусне плячката си този път. И не само заради Шута. Не.

Този път от лова зависи много повече.

Както се казва, върнах се. Върнах се в моя свят. Винаги съм безумно щастлива, когато се върна в света на Шесте херцогства.