Старецът отново е Герой

"Гонитбата на Шута" на моята най-любима авторка Робин Хоб, е втората книга от последно известната, лично на мен, поредица - "Фиц и Шута". Тук проследяваме събитията непосредствено след онова, което сполетя Върбов лес. Безкрайно очакване, безкрайни терзания, безкрайна надежда. Остава още една книга, а аз все още не знам как да се чувствам. От една страна знам, че трябва да вярвам, че накрая всичко ще бъде отново добро и красиво, а от друга - отново виждам как Робин Хоб ме оставя без особени надежди. Фиц отново постъпи като безразсъдното момче, което си е, а Пчеличка... можем само да се надяваме, че няма да стане по-лошо, отколкото е.

Пътят на Фиц дотук е много дълъг, поради което е трудно да се пише, без да се дават определени спойлери, затова предварително се извинявам, ако изникнат такива... Но държа да отбележа, че краят на тази книга си е достатъчно огромен спойлер за определена група хора, които очакват третата книга от "Сага за живите кораби". Аз съм човек, който умее да чете книги разбъркано, и по-скоро се зарадвах на присъствието на герои от Корабите, както и на това, че предположенията ми за много неща се оказаха верни. Но за онези, които биха предпочели по някакъв начин да прочетат историята по хронологичен път - съветвам ги да имат търпение. Реално погледнато има още редица книги, свързани със същата вселена, които все още нямаме достижими на български език, но за наша радост, те не са чак толкова крепко свързани по този изненадващ и радващ феновете начин. Но! Главното - помислете дали сте готови за "голямото мазало", сблъсъкът между две истории, които и без това са си в един общ, голям възел. 

Ще се наложи, изглежда, да говоря само за нещата, които в момента са завладели съзнанието ми, за да не се налага да преразказвам големи пасажи от цялостната история. В този случай може би няма да става въпрос толкова за "ревю", колкото за изложението на един (малко луд) фен на авторката и нейната сага.

"Гонитбата на Шута" - това, разбира се, беше дългата втора книга преди ударът, който предстои да преживеем в третата, за което съм почти сигурна.

Сенч е извън играта, Шута е изпаднал в шизофренични настроения, Предан и Копривка са все по-отчаяни от опърничавостта на Фиц. Самият Фиц е отчаян, самотен, чувства се виновен и стар. Хваща всяка малка надежда, опитвайки се да я задържи, но накрая остава отново и само болката.

Фиц като старец... това е ново понятие, което ми е малко трудно да приема, защото той реално никога не се променя външно. И много малко вътрешно. Признавам обаче, че е станал малко по-съобразителен, по-пресметлив, по-разумен... поне в повечето случаи. Признава слабостта си, обръща някак по-голямо внимание на спомените си, когато щял да направи еди-какво си в определена ситуация. И въпреки това, въпреки всички промени, загуби, разочарования от самия себе си... Фиц си е Фиц. Непреклонно инатлив идиот. Дори си призна, че е идиот! След толкова много години! Все още е героят, когото "познавам". Човек в сенките. Човек извън сенките. Принц, убиец, слуга... Все си е Фиц. Абсолютно неразумен, особено в момента, в който го оставихме в края на книгата. И знам, че вероятно ще се измъкнат от това... но, по дяволите, този край! Кара те да обикаляш в кръг от нервност, чакайки или третия том от тази поредица, или поне третият том от корабите. Подготовката си заслужаваше, всички преследвания и събирането на цялата тази информация, доведе до едно ново пътешествие. Независимо дали последно или не, Фиц отново е Герой. И отново е на път.

По-трудно е с Шута. Както май съм споменавала и преди, имам чувството, че Хоб изпитва мазохистични трепети спрямо него. Тъй де, и аз съм малтретирала образи, създадени от самата мен, но това е вече прекалено. Да отнемеш на това чисто създание радостта от живота... защо? За да го накараш да "порасне"? За да избиеш от него цялата светлина... за какво? Винаги ми е било чудно. И трудно, понеже цял живот ще възприемам образа на Шута именно по другия начин. Светлина, смях, увереност, магия и смелост. Рязката промяна в това създание, неговите желания да умре, да мъсти, да убива... Те не са характерни за този герой. Твърде е различен. Според мен се връща към себе си едва след като Фиц стана твърдо решен да започне да "приключенства" сам. Тогава Шутът беше вече Шута. Стопроцентово "да" за този Шут! Може би рязката промяна на магията беше това, което търси през цялото време, за да оживее отново. В този случай - адмирации към Спарк, която беше там, когато беше нужно.

Настоятелност, Лант, Аш/Спарк, Пъстра - това са представителите на свежата кръв, които харесах особено много в този том от поредицата. Отговарят на имената си (тук става дума предимно за Настоятелност) и "правят шоуто". За разлика от тях Шън ме дразни, макар че това може и да се дължи на цялостната й визия на разглезено момиченце, което още от преди искаше да парадира с "богатството" си... То и Лант малко ме дразни, но има шансове за подобрение. Пъстра не е от досадните животни (като Бързонога), които ще седнат да тормозят Фиц, точно затова пък е чудесен спътник. Тя говори! А е врана! Говори като човек! И е забавна!

Настоятелност и Лант биха станали добра комбинация и нататък. И двамата са просто "палета", но съм сигурна, че ще участват в нещо гениално. Също като Аш/Спарк... не е случайно това, че са заедно в този верижен идиотизъм.

Никой не може да замести Нощни очи в цялата картина. Нощни очи все още е "жив"... за бога, защо пък да не е, след като дори Искрен "проговори"! Дракони летят в небето... защо и изгубените в Умението или в смъртта да не могат? Някъде далеч, Бащата-вълк дебне и бди. Над едно кутре... О, забравих за кутрето!

Настояването на Шута относно истината за Пчеличка не беше нищо изненадващо. Мисля, че и Фиц го знаеше... разбира се, че винаги го е знаел. Просто е от тези, които веднага ще кажат "не". Съвсем нормално, разбира се... но е толкова логично. Почти го прие, преди пак да започне да пее другата песен. Интересно ми е какво ли ще каже накрая...

Искам края!

Подобно "ревю" (по-скоро фенско излияние) можете да прочетете и за първия том от трилогията "Фиц и Шута" - тук

Завръщане в "моя" свят

"Един ден, който помня с цветове толкова ярки и миризми толкова силни,
че трябва само да затворя очи, за да съм там отново"

Струва ми се, че би трябвало за всеки един любител читател да има поне една история, която да му е скъпа по един по-специален, по-съкровен начин. Когато си по-малък, вярваш в много неща. Аз си признавам, че имах твърде развинтено въображение. Още в детската градина вярвах, че съм истински Зоро. После вярвах, че ще дочакам писмо от Хогуортс, че съм пират, че съм джедай (по-скоро сит, но все тая). Вярвах го с такава убеденост, че светът на магията не можеше да не е истински, просто трябваше да открия своята магическа сила. Знаех, че ще намеря Нарния. Знаех, че ще науча езика на елфите на Толкин.

Когато пораснах мъничко, дойде един ден, в който посетих една малка спретната къщурка накрай света. Където един млад мъж беше започнал за кой ли пореден път своя дневник. Един много необичаен дневник. Една къщурка, където аз бях започнала своя дневник.

Защото никога преди онзи момент и никога повече досега не влязох толкова съвършено под кожата на персонаж от книга. Както се казва, Фицрицарин Пророка стана част от мен и аз станах част от него. Това е героят, който реагира и размишлява като мен, каквото същество съм дълбоко в себе си. Не знам той ли ме е довел до това или просто открих себе си в него случайно, или всичко се дължи просто на Робин Хоб. И честно казано не ме интересува.

Още когато го срещнах някога, Фиц е единственият герой, за който не изпитах нужда да градя образ, защото аз бях образа. Тъй като книгите са неговият дневник, това улесняваше нещата. Когато нещо е в първо лице, май е по-добре да го възприемеш така, сякаш си ти, като се дистанцираш понякога, ако нещо не е както ти се вижда правилно... или нещо такова. Но с Фиц нямаше нужда. Знаех как изглежда, но не поддържах образа в главата си, точно както човек не поддържа образа за самия себе си, който е видял в огледалото.

Ето колко е скъп за мен Фиц. И много повече. Много, много повече.

Преди много време, когато последната част от предишната трилогия приключи, си поплаках. Плаках си, защото Шута си отиде. И макар щастието отново да се бе върнало и магията да се бе случила, неговата липса остави бездна в детската ми душа, също както го изпита и Фиц до една определена степен.

Шутът е незаменим за света на Шестте херцогства. За Фиц, за всички, които са го срещали. Няма друг като Шута. Така го видях някога. Така го усещам и до днес. Не е случайно, може би, че и досега един от любимите ми никове е свързан с него. Толкова дълбок отпечатък е оставил в мислите ми.

Затова така се зарадвах, когато усетих дирите му в сериите за Живите кораби. Защото знам, че той е там. Нямало е момент, в който да не знам, че Шута е близо, когато е. Надушвам го, както би се изразил Нощни очи.

И сега отново отгърнах страниците, за да го чакам.

Може би трябва да се очаква, че усещането ми към Фиц ще е различно сега, след години. Но не е така. Прилегна ми така, както ми е прилягал винаги. Удобно е да се върнеш у дома, макар и вече зад стените на Върбов лес. При Моли, при Сенч, при Кетрикен, Предан и Копривка. Минали са почти двайсет години, но Фиц си е Фиц. Все още чакащ. Все още вярващ, че Шута е някъде там. Все още вярващ, че мирът и щастието ще бъдат вечни. Вечната негова вяра...

Сега светът е различен. Предан вече е крал... господи, наистина е крал! Копривка е пораснала, момчетата на Бърич също. Само Сенч като че ли е все такова инатливо старче, от ония, вечните. А Моли... Моли вече остарява.

И въпреки заплахата, която витае около нея, тя се бори. За щастието, за бъдещето. За настоящето.

И магията се случва. Една вечер, след цели две години на съмнения. Една вечер се появява тя. Едно от най-големите чудеса в живота на Фиц.

За първи път в историята на Фиц се включва още един разказвач. Досега винаги е разказвал сам. Струва ми се, че малко по малко тя ще измести него... което вероятно ще отдели и мен от този свят. Защото го виждам най-добре през очите на Фиц. Дори и в трилогията за Живите кораби го виждах така, както щеше да го види Фиц. С очите на вълка или с очите на търсещия. Но, е... няма да се "оттеглим" поне засега. Тя е още мъничка. Все още не е видяла нищо, макар че видя много, още преди да се роди. Тя е дъщеря на вълка, това е сигурно. Одрала е кожата му, но никога няма да е като него изцяло. Предполагам, че е така просто защото "познавам" Фиц по-добре.

А докато тя плахо започваше да запълва своите страници... Шутът най-сетне прати съобщение.

Шутът е толкова специален, а е толкова трудно да кажеш защо. Трудно е да го опишеш. Фиц не ми помага в това отношение... защото става дума за Шута, разбира се. Неотменим, крехък, създаващ впечатлението, че е вечен. Онзи, който Променя.

Не можеш да го пуснеш да си иде, когато си толкова дълбоко свързан с неговия образ. Толкова е трудно. Толкова е ценен. Толкова е скъп.

Не можах да го пусна да си отиде първия път. Нито втория, нито третия. И всеки път го чаках да се върне, мислех за него, докато отгръщах следващата страница. И всеки път вярвах, че наистина ще го направи.

Правеше го.

Този път е по-трудно. Нещо се скъса в мен, когато осъзнах, че е там, на пазара. Не можеше да е друг, но това... Новата среща беше ужасна. Трудна. Болезнена. Видях как отново събра сили да бъде себе си. Както винаги се е борил, да не показва онова, което го мъчи. Този път не можа да скрие всичко, нямаше този шанс. Но е време да ни остави да видим, че и той може да бъде счупен. Най-сетне има повече доверие на Фиц, слава богу.

Той идва да търси своя "неочакван син". И отново зададе онзи труден въпрос.

Заради него... какво е готов да направи Фиц заради него? Да, какво ли...

Тази поредна част от моя "сериал", както се изразява със смях един мой роднина, донесе със себе си дъх на мед и лавандула. Спомен за къщичка накрай света, превърнала се изведнъж в шантаво имение.

История за един нов живот, хаотичен живот.

Живот без Нощни очи... или не съвсем.

Живот без Шута... или не съвсем.

Дори мъртвите живеят в живите. И светът се променя. Отново. Отново, отново, отново.

Защото в действителност историята наистина не е приключила. Сега го повярвах. Дойде денят. Денят, в който животът му се промени завинаги.

Според мен това не е първият такъв ден. Но определено е един от най-трудните.

Започва новият лов. Вълкът няма да изпусне плячката си този път. И не само заради Шута. Не.

Този път от лова зависи много повече.

Както се казва, върнах се. Върнах се в моя свят. Винаги съм безумно щастлива, когато се върна в света на Шесте херцогства.