На Планетата на ветровете вилнеят вечни бури. Вятър, дъжд и море. Безкрайно водно пространство, сред което пестеливата ръка на Природата е посяла само шепа малки островчета, достойни да подслонят отдавна загубени пътешественици от звездите.
Преди стотици години хората са дошли на тази планета от Земята и се е наложило да я нарекат свой дом завинаги. И сега, стотици години по-късно, техни наследници използват механичните криле, създадени от части от отдавна изчезнал кораб за междузвездни пътувания, за да летят между островите и да си предават послания, новини и истории. Защото пътуването по море е опасно и непредвидимо, но небето... небето е свобода, страст и опиянение.
"Планетата на ветровете" (издателство Бард, 2018) ни пренася в един много красив свят. Криле и чиста наслада от полета, простотата и чистотата на небето, това е толкова ясно изразено, че става толкова лесно да поискаш и ти да полетиш. Летците са като птиците - не ги интересуват човешките войни и земните страдания, интересуват ги единствено ветровете. Разбира се, рано или късно светът ще се нуждае от тях и ще се наложи да слязат сред безкрилите, но за много дълго време тази книга те оставя просто да се носиш по течението.
Всичко започва с Марис, дъщеря на обикновен рибар, която никога не е преставала да мечтае за небето. Още много малка, тя получава шанс да лети, шанс, който малцина получават. И в мига, в който се издига в небето, съдбата й е да промени света.
Условно можем да разделим тази книга на три части. Началото, където Марис прави първите си полети и научава повече за света. Средата, където Марис вече е зряла жена и други следват примера й. И, разбира се, краят, където вече е опитна възрастна жена.
Тя ще промени света и през трите си срещи с читателите.
Но въпреки красотата, която крие "Планетата на ветровете", все пак трябва да се отправи и предупреждение...
Диалогът е твърде, хм, несръчен. И тези три части, които споменах, ни запращат изведнъж в съвсем други ветрове, изненадващо различни. Стряскащи дори. В един миг Марис е младото свободно момиче, а в другия вече не е. И винаги, винаги се появяват нови герои, от въздуха, неочаквано, някак скандално между другото. Изведнъж след това някой вече е стар, а друг пък - починал. Трети пък познава героинята ни от двайсетина години, а ние тепърва трябва да се нагаждаме по неговата особено важна за даден случай роля...
Така че не мога да скрия, че книгата си има своите слаби места. Преди всичко е и много наивна. Удоволствието от полета почти винаги е помрачено от политически проблем, а решенията, които се взимат, често те карат да въртиш очи с досада, защото мнозина герои разсъждават по нелепо простичък начин. Всичко това ме кара да клатя глава с онова усещане за "очаквах повече". Пък и, макар да споменах, че Марис е ключовата фигура и главен герой, ние така и не я опознахме както си трябваше. Освен ако целта не е била именно да бъде наивна и... егоистична.
Но полетът освобождава. Не съдя твърде сурово авторката (не съм убедена, че Мартин има кой знае какво участие тук, освен като име... може би една-две идеи, не повече). Ако човек се настрои да вижда в тази история разказ за една твърде млада цивилизация, нещата са поносими. Това е нов свят, тепърва изгражда традициите си и ги отменя, за да изкове нови... и така до безкрай. Марис е просто оръжието на времето. Човечеството има да извърви дълъг път и летците да видят още много изгреви и залези в небето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар