Показват се публикациите с етикет фантастика. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет фантастика. Показване на всички публикации

31 януари 2019

B: The Beginning

Днес, изглежда, е денят, в който имам желание да ви наспамя относно вечните си мании. Сиреч - анимарските.
Иначе казано - време е за малко фенска реклама.
И какво по-добро за тези късни часове от този интересен проект, предоставен на анимарската публика от Production I.G и Netflix.
Именно участието на "Нетфликс" в проекта беше първото, което ми направи впечатление. Напоследък тях къде ли ги няма, но ми е все още нетипично да ги свързвам с толкова... традиционно аниме, в което няма нито капка чужда мисъл. Не знам как проектът звучи дублиран на английски, тъй като аз не понасям чужд дублаж, но в оригинал е изпълнен вълшебно.
Представям ви...


Заглавие: B: The Beginning
Алтернативно (български): B: Началото
Епизоди: 12
Дата на излъчване: 02.03.2018

Макар светът да се е сдобил с изключително напреднали технологии, престъпността все още съществува и тормози островната държава Кремона. Полицията дава всичко от себе си в борбата, но изглежда безсилна срещу новата твърде ужасяваща заплаха - сериен убиец, извършващ престъпленията си по особено жесток начин и оставящ единствено подписа си след себе си. Дали е част от мистериозната престъпна организация, както кралската полиция подозира? Един местен легендарен детектив ще се завърне, за да се опита да открие отговорите. А самият той има и други въпроси...

~~~~
"B: Началото" не впечатлява с бляскава анимация, но в него има някаква живост, която радва окото. Има възможност за по-напредналите в жанра загадката да се разкрие сравнително рано... макар че това би станало само при професионалистите. xD
Историята се развива бързо и поглъща интереса. Технологията се преплита едва ли не с магия, а героите са симпатични и човек лесно се привързва към тях. Погледнато реалистично, те са стандартни конкретно за този жанр при аниметата. Имаме една полицайка, която сякаш няма никакъв мозък (а може пък и наистина да няма), която прави редица дебилни неща да изглеждат като гениални. Имаме и един детектив, обявен за абсолютният гений, когото пък не можеш да видиш без полицайката. Двойката "гений - глупаче" е прекрасна комбинация, дори когато говорим за история като тази. А трябва да се признае, че историята е доста мрачна и - предупреждавам - обилно кървава, и обхваща много по-голям кръг от събития, отколкото се споменава в първите епизоди. Всичко е заплетено в голяма мрежа и... всичко е едва началото. А човек трябва да гледа и слуша много внимателно.
Е, не мога да си кривя душата и да не кажа, че имаше някои моменти, които можеха да излязат и по-добре. Имаше и неща, които ми се искаше да раздухат повече. Но всъщност така е при нещата, които ти харесват - понякога искаш повече, понякога смяташ случилото се за мъничко разочароващо. Това аниме се гледа буквално на един дъх (аз го изгледах за една вечер), така че е нормално да има и своите слаби страни.

Разбира се, тук по-любопитният образ е този на детектива. Кийс, изглежда, има някакво мрачно и тъжно минало (ама разбира се!), за което много негови колеги знаят, но за което никой не говори, вероятно заради самия него. Иначе разчитат на странните му брътвежи и на страшния му ум. Наричат го Гени неслучайно - идва от "гений". Гениално!
Кийс просто трябва да знае повече. Всички сме убедени в това. Ексцентризъм на пълни обороти - за да помисли, той трябва да си извади чисто нова бяла дъска и да реши няколко милиона задачи със синуси и косинуси. Като накрая отговорът винаги е изразен не в числа, а, да речем като пример - "бил е облечен в кафяво" xD. Обожавам този тип заплетени персонажи. В тях има някакъв много странен и едва доловим хумор, както и спомен за стила ноар. При Кийс всичко е в точните граници. Той е не само персонаж ала ноар, ами и японец до мозъка на костите си (горкият, дори не може да изгони нахалниците от къщата си, защото знае, че не ги е почерпил). Именно това ме кара да го обичам, защото тези като него са много, много малко, що се отнася до аниме средите. За жалост.

Останалите - Лили, Коку, знаменитата Юна, шефът инспектор и прочие - те са създадени, за да се въртят около Кийс. Както си му е редът. А най-хубавото е, че дори геният носи в себе си слабост. Като всеки човек. Тъй че в никакъв случай не може да става въпрос за история, в която някакъв едва ли не божествен е предопределен да спаси света.

В това аниме може да има някои леко дразнещи фантастични елементи - поне по мой усет. Но под тях се крие чисто човешка история. С послание, което дори за мен е все още трудно да осмисля. Въпросът е... защо? Всичко това - за какво? Струвало ли си е...
Заслужава си да се запиташ. И дори на човек да му се стори, че обещанието за втори сезон е някак ненужно и измислено как да е, аз имам големи надежди да видя всички тях отново.

В оригинал, тоест на японски, изживяването е абсолютна фенщина. Мисля, че вече го споменах. Но пък да си кажа, за познавачите - в ролите можем да чуем абсолютно феноменалния Хирата Хироаки, както и Накай Казуя, Каджи Юки, Морикава Тошиюки! Любов от пръв слух! (Нали знаете, че аз ги разпознавам безпогрешно, само напоследък съм леко ръждясала... Не и за Хирата и Накай обаче.)

Анимета, които носят подобно излъчване и за които се сещам към момента:
Zankyou no Terror, Monster, Mouryou no Hako, Psycho-Pass.
Всички, както и самото "B" впрочем, имат фен субтитри на български. Не ми е привично да рекламирам по този начин, но рекламирам. Който има желание, винаги може да ги открие.
Остава ми да облъчвам онези, стигнали дотук, с трейлъра и чудесната финална песен:




19 януари 2019

Своенравната публикация

За книгата на Стивън Ериксън, издадена на български от издателство Сиела, можем да прочетем следното:
"Космически кораб, отправил се на „мирна” мисия из дебрите на непознатия Космос. Капитан, който не играе по правилата. Шантав екипаж от расово разнообразни офицери, които мечтаят да направят кариера във флота, но най-вече да оцелеят след поредната безумна мисия. Всички фактори за приятно космическо приключение са налице..."

Представяме си необятен космос. Пускаме си (малко нелогично, но погледнато от японска гледна точка доста приятно) джаз. Звезди, тишина, студ и малка лодчица насред пустотата. На лодчицата сред звездите - шантав екипаж. Не шантав, направо луд за връзване. Откачалки до един. Би следвало да не можем да си поемем дъх от смях.
Капитанът откачалка ще се сблъска с човекоядни извънземни, ще бъде гонен от милички животинчета, ще сваля секси мадами, ще му се дават луди съвети от още по-големи тъпанари и от него самия. Но той винаги ще е крачка напред към По-правилното-нещо. Ще дава "вдъхновяващи" речи. Разбира се, ще се сблъска и с един решен на всичко умен компютър, ей така, помежду другото...
Всичко това изглежда страшно забавно и разтоварващо. В идеята няма нищо ново, но стига една такава космическа пародия да е написана добре,защо пък да не е забавна, нали?
За жалост, точно тази не беше...
Нито един единствен път не се засмях, дори не се и усмихнах.
Сигурно в мен е причината...
Пак ще замеся японците:
Японците са разработили темата за космоса по най-различни начини. Тук говоря само за аниме и манга индустрията. Разровите ли се, ще откриете всичко - от огромни по епизоди истории за героични изследователи та до истории за най-тъпите капитани и екипажи във Вселената, които все някак спасяват света, та и себе си... или ако не спасяват себе си, поне пак са си живи от следващия епизод, нали... ("Космическият Денди"? Ако търсите нещо шарено и абсолютно кретенско, това е само един пример...)
В "Своенравното хлапе" няма абсолютно нито една нова идея, която да ме изкефи. Вероятно това е сборник по тъпи шеги за ненапреднали в космическите аниме одисеи. (Или е сборник с тъпи шеги изобщо... сериозно, авторът има ли чувство за хумор,различно от баналните фрази от сериали?) Може би някой ще се смее на драго сърце, ако за първи път разбира, че космосът може да не е само сериозен (ако сметнем дори, че не знае за книги от типа на "Галактическия стопаджия"...).
"Своенравното хлапе" е наръчник за това как да пишем книги за смешния космос, но такъв наръчник, че да не взимаме идеи от него. Стари са вече.
Тук е времето, вероятно, да кажа мен какво ме весели... може би. Ето, давам веднага два примера, първият от които споменах и по-горе.
- "Space Dandy" - то е почти същото, каквото е и "Своенравното хлапе", дори споделя с книгата някои от така наречените от мен стари идеи. Но ми е безкрайно по-чаровно. (Момент самореклама - някога го превеждах, все още го има из Vbox7, ако ви е интересно, за да не давам други линкове и твърде подробни реклами, то трябва да си се прецени от всеки за него си...)
- Ето този хахо ---->
Или иначе казано Сакамото Тацума от "Gintama". Този чаровник има –IQ 1000, съвсем абсолютно сериозно го казвам и той самият е доказателството, че е така. Това е космическият пътешественик с мозък на пиле, който на мига поставя капитан Адриан от "Своенравното хлапе" на най-задната позиция по кретенизъм и нелепости. Ама от раз.

Сигурно съм пристрастна, но съжалявам. Просто няма с какво чак толкова да похваля книгата. Може би с това, че все пак е опит. Не всички хора по земята ще седнат да се забавляват с японска анимация, че да усетят случките като остаряла работа.
Пък и не всички със сигурност знаят, че смешната страна на космоса вече е прехвърлила и Ръба на Непознатото даже. (И може и да не знаят, че по принцип светът е Великата А'Туин, върху която има четири слона...) Тъй че... браво, господин Ериксън, поне опитахте. Затова се спирам на 2/5 звездички~

07 ноември 2018

Мъничкият оазис на Земята

"Битие" е за космоса такъв, какъвто го виждаме.
Суров, невъобразимо огромен и негостоприемен
за жалки влажни еднодневки като нас...

Солидното по размери произведение на Дейвид Брин, което успях да преборя за много повече време, отколкото съм предполагала, че ще ми е нужно някога, ни представя един многопластов и сложен свят на бъдещето. Свят, в който виртуалната реалност е понякога много по-добра реалност от истинската. В който правата, свободите и всички човешки проблеми си имат нови измерения - чудати и понякога смайващи, но любопитно реалистични.
Достигнали сме звездите... но все още е рано да прекрачим отвъд тях така, както предричат авторите на научната фантастика. Не точно сега.
Страх? Или...

Всичко започва, когато един космически боклукчия успява да улови в орбита странен предмет, който сякаш не принадлежи на Земята. Нещо като простичко кристално яйце... Кристално яйце с важно послание.
"Присъединете се!"

Дейвид Брин е направил доста обширно "изследване" на бъдещото човечество, което звучи доста актуално, ако бъдат изпълнени някои условия и се случат някои "ако". Виртуално и реално общество, способно да действа във възникналата ситуация доста по-освободено, отколкото предишни поколения, по-затворени и предпазливи в доста повече отношения. Човечество, към което се стремим, пък макар и разказът на Брин лично мен да ми носи и известна тъга по "традиционното". Светът в "Битие" върви стремглаво към промяната, с човечество, гордо вдигнало глава към знанието, че промяна трябва да има и че тази промяна може да е отвъд всичко, което смятаме за незаменимо, ценно и вечно. В името на успеха, просъществуването и победата.
На това човечество му липсваше само лекарство за страха, че въпреки всички надежди ще се
окажем сами във Вселената. Брин им го дава и се впуска в анализ на възможностите какво би се случило тогава. "Битие" е опит за поглед към високотехнологична нация, срещнала дългоочакваното "Здрасти!", долетяло от космоса. И пътят, който Брин избира за историята си, е в някаква степен изненадващ, наистина, защото предполага малко по-различна обществена зрялост от тази, с която разполагаме... но само засега.
Отвъд това, аз смятам финала за малко издишащ, защото се стовари твърде бързо и някак отне инерцията и удоволствието от книгата. Тя наистина беше твърде обемна, дори ненужно обемна, защото съдържаше герои, важни само помежду другото и събития, за които ти беше все тая как ще се развият извън главната тема за кристалните пратеници. А имаше и герои и случки, които бяха много по-увлекателни от другите, които бяха развити. Изобщо, книгата си страда от традиционните проблеми на тухличките - твърде много информация. Ако съкратиш част от нея, веднага разочароваш една или друга част от публиката си. Но пък поне става въпрос за самостоятелно произведение, което (засега?) няма още десетки продължения.
"Битие" не е космическа епопея от ранга на "Фондацията" или други подобни, но е доста добро изследване "ами ако", което заслужава внимание, дори само заради изпълнения с вяра и надежда поглед към възможното общество на бъдещето. Става дума за виртуално общество, по-смело и едновременно с това по-толерантно от всички предишни. Това е големият плюс на произведението на Брин.
Тъжно е само, че към конкретния момент книгата е без тираж на българския пазар, така че не се втурвайте веднагически към някоя книжарница. Човек трябва да порови из истинската реалност и виртуалните, изглежда, за да открие малко злато...

15 октомври 2018

"Нощен летец" - мракът в разкази и новели

В сборника с разкази и новели на вездесъщия Джордж Р. Р. Мартин, издаден наскоро от издателство Бард, се срещат повече познати на публиката произведения, отколкото непознати. Поне ако се вярва на маркировката в съдържанието, която отбелязва четири от шестте включени истории като вече издавани в сборника "Пясъчните крале". За онези от нас, които пък така и не се решиха да си купят тези пясъчни крале, всичко това си е съвсем ново и общото ми впечатление е положително. Въпреки че в днешно време всички могат да сложат името на точно този автор навсякъде само за престиж, това все пак не намалява таланта му, поне що се отнася до фантастичните му произведения. Мартин е добър фантаст с прекрасно и голямо въображение. Умее да гради светове, макар и понякога идеите му да ми идват малко прекалено брутални. Той с това стана и известен, тъй да се каже...
Но да се върнем конкретно върху произведенията в "Нощен летец", както обикновено съм свикнала да излагам похвалите и оплакванията. Ето ви едно още в началото - някой е бил много гладен и на места текстът изпитва ужасна липса от разни буквички (най-вече в имената на героите) и липсата на някои точици (но липсата на буквички е по-осезаема). Не, че човек не разбира за кого иде реч, но пък поне някой можеше да пусне едно "замести всички" на имената (ма какви прекрасни представи имам за работата с текстове, нали? xD)

"Нощен летец", разказът, дал името си и на самия сборник, е първият сблъсък с вселените на Мартин. Той много напомня за книгата "Приключенията на Тъф" плюс някои нищожни, но доловими препратки към класики, като например "Психо". Аз не мога да кажа, че вече съм някакъв специалист по творчеството на Мартин в сферата на фантастиката, но все пак се виждат ясно загатванията към неговата лична галактика. Познати от други негови произведения планети и звезди плават и в това космическо пространство, от което следва да значи, че се намираме в същия свят като при останалите му произведения. Вселената все пак е необятна, така че място за него също има, нали така?
"Нощен летец" е история за чудноват космически кораб, нает от екип учени да ги отведе почти до края на възможното, за да открият древна и мистична раса извънземни, присъстващи в митовете на безброй народи. Звездолетът принадлежи на странен капитан, който никой никога не е виждал и който се появява само като холопроекция... И наблюдава всички, винаги и навсякъде. Винаги и навсякъде. Но дали замисля зло за своите пътници или сам е жертва на нещо по-голямо...
"Нощен летец" ми хареса, има някакъв класически вид и е като отдаване на почит към старите автори. Малко ми е странно да го описвам така сухарски, но така стоят нещата...

"Свръхконтрол" е следващото произведение в сборника и това, което всъщност ми допадна най-малко. Това е история за една планета, където е разрешено... труповладеенето. Тоест - намираш си мъртвец, превръщаш го в машина, която да контролираш, и отиваш да копаеш ценни вихроперли. Тази идея за мен е отчасти гнусна и отчасти... не знам. Идеята, че човек е способен да стигне до там, че да използва собствените си мъртъвци само за да печели пари едва ли е откритието на века, но по някакъв начин силно ме отблъсква. Отделно от това, разказът няма някакъв същински завършек. Главният герой се изправя срещу "злодея", но няма никакво възмездие. Може би защото властва предимно материализмът в цялата тази работа...

"Уикенд във военна зона" се оказа класически поради друга причина. Както личи и по името му, става въпрос за война, разбира се. Това е разказ от популярния вид "Войната като игра". Ако искаш да си истински мъж - включи се от един от двата отбора, трупай точки, докато дебнеш и убиваш врага, бъди непобедим! Почитателите на военни игри вече могат да играят абсолютно на живо... и абсолютно сериозно могат да си умрат от това. Човечеството явно е постигнало свят без войни, но в такъв свят някои хора изпитват силното желание да бъдат хищници. А пък нашият герой си е пълен... хм, мульо си е точната дума xD Той е всичко, което неговият колега от работата не е, тоест е грозен, дебел, глупав и прочие. И се е записал в играта само защото иска да бъде забелязан от шефа, макар че шефът първо ще забележи перфектният му боен другар, много ясно... Разказът следва строго утъпканата пътека на военните истории от този тип. Нашият мульо накрая успява да надвие несправедливостите... образно казано. Разказът се води от първо лице, така че донякъде е интересно да проследяваме промяната в героя, макар че, честно казано, не можем да говорим за кой знае какви изненади...

"И седем по нивга не убивай човек" е доста интересен разказ на религиозна тематика. Имаме строго общество от, така да ги наречем, амиши, въоръжени с най-модерната техника... срещу туземци с простичка религия - прекланяне пред малки пирамиди, в които "се крие техният бог". Темата е позната - борбата на религиозна основа. Кой бог е истинският, кой има повече право да съществува, кое същество е разумно и кое - не.  Разказът има интересен обрат, макар че лично на мен не ми допадна чак толкова. Отново ми звучеше по някакъв начин незавършен, но не мога да кажа точно поради каква причина.

"Нито пъстроцветните огньове на звездния пръстен" е вероятно един от любимите ми разкази тук, ако не любимият, тъй като историите и без това са малко. Това е строго романтична история - за празнотата, за звездите, за самотата, за красотата. Има някаква нежност в главните герои и някаква изящност, което прави историята доста по-различна от останалите. Мисля, че попада точно в нещата, които търся. Без да е излишно и прекалено романтична, с лека клишираност, която изглежда сладко. Имам чувството, че го описах много нелепо, но определено поражда в мен доста усмивки. Предимно ме зарадва.

"Песен за Лиа" носи почти същия дух, какъвто има и по-горе описаната творба. Романтичност, нежност, обвързана с интересна философска теза. Самотни ли сме, когато сме заедно? Щастливи ли сме, когато сме заедно? Споделяме ли си всичко... ама всичко? Разказът леко нагарча, навлизайки в някои подробности, а шефът на планетата някой трябва да го разстреля, но това е нищо пред стремежа към "истинската любов".

30 август 2018

Митът за Човечеството

"...Изгубихме връзка... Изолирахме се от света извън нас. Създадохме си малко убежище в последния град на света и се скрихме в него. Престанахме да се интересуваме какво става извън града. Бяхме длъжни да го направим, обаче не го направихме..."

Стотици хиляди години възходи, падения и отново възходи. Човечеството се изменя, променя, изчезва, докато накрая, милиони години напред в бъдещето...
Някога е било или пък всичко това е просто мит, който Кучетата да разказват на малките си около огъня. В един свят, където Човекът вече не съществува и може да не е съществувал никога.
Кучетата разказват истории за невероятната раса на Човека. Митове, легенди. Вероятно не са истина, не е възможно да са истина. В тях сигурно има частица реалност, но кой би могъл да каже? Нима е възможно наистина да е съществувала такава разумна раса, достойна да върви ръка за лапа с Кучетата? Не, може би е само митът за боговете, за създателите на светове, за началото на всичко - та как би било възможно някакъв си Човек да е създал Кучетата! Всяко начало е тъмнина, било е толкова, толкова отдавна... Дори роботите вече не помнят. Дори светът отдавна, много отдавна е друг...

"Градът" на Клифърд Саймък (ново издание от Бард, 2018) е представена по незабравим начин. Това е хроника на Кучетата, единствената разумна раса на планетата, която представя тяхното мистично минало. От малкото митове, останали в този вид, Кучетата трябва да се опитат да сглобят истината, макар че едва ли ще могат. Митовете им представят една чудновата и невероятна история. Старите истории твърдят невероятни неща - например това, че някога на тази земя е съществувало животно на име "човек".
Да си човек и да четеш тази книга е нещо изключително завладяващо. Сякаш се сблъскваш наистина с друга напълно разумна раса, която се чуди и съмнява за истината, която търси, предполага, учи се... а ти си човекът и четеш не митове, ами история за Човечеството. За невероятните постижения на Човека, за достигането на звездите, за открития отвъд мечтите. За страхове, за личности, променили хода на хиляди събития, за мутанти, за роботи... за новите мечти. За стремежа на хората да намерят щастие другаде, дори това да означава да загърбят човешкото някой ден. Някой ден, след хиляди и хиляди години...
И тогава на света ще останат едва шепа от тях, от хората. И Кучетата и роботите ще наследят Земята. И те ще търсят щастието си някъде. Тук и навсякъде. Ще развият своя философия, ще имат свои мечти и стремежи. Ще открият чудеса, недостъпни за възможностите на човека.
Ще има място и за другите животни. И за мечтите на роботите. И за стремежите на пренебрегваните мравки дори.
Хиляди светове и хиляди възможности там, където човекът го няма такъв, какъвто го е имало някога...

"Градът" е книга за невъобразимо големите мечти. За приказките, митовете и "племенните" митове от зората на времето. И за промяната. И мъничко за тъгата, защото много неща изчезват, а невинаги са били непременно лоши, и времето е така неумолимо...
Това е книга,  обхванала невъобразимо огромен период от време. Носи ти надежди наред с мъничко меланхолия. Носи ти вълнение. Един ден човечеството може и да изчезне такова, каквото е днес, то ще се промени, но, както е казал поетът, песента за него ще отеква във всички светове.

С всяка книга на Клифърд Саймък установявам колко много обичам този автор. Случи се някога отдавна с "Отново и отново", която задължително трябва да прочета... отново. И с "Резерватът на таласъмите", която четох миналата година горе-долу по това време. Саймък е прекрасен разказвач, вълшебник. Все още смятам, че картините от историите му са болезнено живи. "Градът" се разраства и разпада около те с времето, расте, старее, умира и оживява отново от пепелта с нова сила, в нова реалност. Ти си част от него. И нищо не може да е по-вълнуващо от това, дори когато откривателите на цялата история дори не вярват напълно в нея. За мен няма по-прекрасно усещане от нещо като това:
Ти стоиш накрая на света, заобиколен от Града, който вече не е съвсем истински Град, както биха го разбрали хората. Ти си застанал до робота, който от поколения, от векове наред е служил на Човека... и двамата съзерцавате звездите, в които се крие нова истина. Ако си достатъчно смел да се откъснеш от старото, от Дома, от началото, където започна всичко... Къде ще те отведе това?
Един ден ще настъпи денят да го направиш...

28 август 2018

Пощальон по... неволя?

Светът е отново унищожен. Третата световна война е лишила едва оцелялото човечество от всички преимущества на технологиите, постигнати преди войната. Сега всичко трябва да започне отначало.
Съществуват онези, които се опитват да живеят в мир, като сплотено общество, помагайки си. Съществуват и онези, озверелите, силно военизираните, които виждат бъдещето на света като задължително преминаващо през феодализма и робството, подчинението.
Всички гледат да живеят отделно от другите. Постигнали са поне малко мир и спокойствие и всеки извън обществото е ненужен. Откъснати селца, опасни пътища.
И пощальонът.
Той беше нещастен "старец", който си спомняше твърде много за изгубения свят. В никакъв случай смел и могъщ герой, по-скоро артист и интелектуалец. Скиташе се из пътищата и се опитваше да оцелява как да е, а хората го смятаха за страхливец или заразно болен.
Един ден същият този мъж случайно попада на нещо на пръв поглед невинно. Униформата на отдавна мъртъв пощальон и торбите му с писма. Тъй като нашият бродяга е останал без съвсем нищичко, напълно обезверен, донякъде по неволя или пък просто заради съдбата... той се превръща в Пощальона.

"Пощальонът" на Дейвид Брин (ново издание от 2018, Бард) ни води по стъпките на един непоправим романтик и идеалист. Неговите идеи и виждания за света са отдавна остарели в този нов живот, който водят другите, но той се е научил да оцелява като себе си въпреки това. Той първоначално няма никаква идея какво трябва да прави със себе си... но това е само привидно. Постепенно и някак случайно старите идеали намират приложение в тази унищожена реалност и му помагат да оцелява. И не само да оцелява, ами и да стане ключова фигура за промяната на цяло едно общество от оцелели и деца на новото време.
Въпреки че "Пощальонът" вече трябва да се отнася към книгите, които се развиват "в друга реалност", защото действието на историята е в самото начало на XXI век (самата книга е написана през 1985-а), за мен беше много изненадващ начинът, по който Брин е изградил това общество на бъдещето. Макар да откриваме хората върнати обратно в "тъмните векове", някои от спомените на по-възрастните герои водят до доста точни предположения от страна на автора за това какво е било обществото точно преди войната. И всичко звучи особено достоверно предвидено.

Въпреки че имаше доста места в книгата, които бих определила като открито банални и детински, поне по описание, съм изненадана от включването на новата форма на феминизъм тук-там, което в известен смисъл отдалечава тази книга от други на такава тематика. Ако това - промяната, настъпваща у жените - го нямаше, "Пощальонът" щеше да е поредната книга за края на света, където някой или нещо взима нещата в свои ръце и води народа като Моисей през Червено море. Дори и Брин да е представил героя си по-скоро като неуверен, страхлив и уплашен човек, който не може да спре да лъже, защото ще умре (макар че към края човекът става доста по-опитен или по-скоро доста по-смел, защото печели на своя страна голяма част от уважението на околните).
Освен опростения език на книгата (а може би е така, защото хората са забравили най-големите си постижения?), подразни ме и опитът за описание на неизменния враг на народа, тоест бившите военни. Фанатизирани убийци, няма как да стане по-ясно, добре... но техният кумир, който беше нещо като Хитлер или Хитлер плюс редица други фанатизирани водачи от миналото... той просто беше споменаван навсякъде като някакво божество на смъртта, а ние така и не разбрахме достатъчно за него.
Да, да, издребнявам, знам... Но за мен пропускът да се опише главният злодей така че да го намразиш и да симпатизираш още повече на добрите хорица, си е голям пропуск.

На места очаквах от "Пощальонът" да ми даде повече, много повече. На други, където надеждата умира (въпреки че никъде нямаше велики изненади, ако изключа жените) смятам, че Брин се е справил чудесно. Този път подминах мрънкането си за момента "Америка е велика", който понякога цъфваше из страниците и който по принцип ненавиждам (авторът трябва да е много по-добър, за да ме увлече достатъчно по идеята, така че да не я отбелязвам). Много ми се искаше да разбера за развитието на катастрофата в Европа, където имало някакви славянски съюзи и прочие, но авторът не е европеец, затова останахме на сухо xD
Симпатична книга, хареса ми, макар че щеше да ми повлияе много повече, ако ми беше от първите фантастики за края на познатия ни свят. Сега я виждам повече като едно позитивно виждане за развитието на подобен тип катастрофа. Пощальонът се опитва да сплоти обществото и да му донесе спомена за това, което е било някога. И вероятно ще успее. Все пак човекът е социално животно, нали... Онзи тип с униформата и писмата, носещ вести отдалеч - какво по-радостно събитие за отдавна загубилите свои близки и роднини? Неговата лъжа е благородна лъжа - за сплотеност, за възстановен свят въпреки разрухата. Един ден, рано или късно, ще бъде истина.

~~~~~
Още по темата към момент можете да намерите и тук:

22 август 2018

Птиците от "Планетата на ветровете"

На Планетата на ветровете вилнеят вечни бури. Вятър, дъжд и море. Безкрайно водно пространство, сред което пестеливата ръка на Природата е посяла само шепа малки островчета, достойни да подслонят отдавна загубени пътешественици от звездите.
Преди стотици години хората са дошли на тази планета от Земята и се е наложило да я нарекат свой дом завинаги. И сега, стотици години по-късно, техни наследници използват механичните криле, създадени от части от отдавна изчезнал кораб за междузвездни пътувания, за да летят между островите и да си предават послания, новини и истории. Защото пътуването по море е опасно и непредвидимо, но небето... небето е свобода, страст и опиянение.

"Планетата на ветровете" (издателство Бард, 2018) ни пренася в един много красив свят. Криле и чиста наслада от полета, простотата и чистотата на небето, това е толкова ясно изразено, че става толкова лесно да поискаш и ти да полетиш. Летците са като птиците - не ги интересуват човешките войни и земните страдания, интересуват ги единствено ветровете. Разбира се, рано или късно светът ще се нуждае от тях и ще се наложи да слязат сред безкрилите, но за много дълго време тази книга те оставя просто да се носиш по течението.
Всичко започва с Марис, дъщеря на обикновен рибар, която никога не е преставала да мечтае за небето. Още много малка, тя получава шанс да лети, шанс, който малцина получават. И в мига, в който се издига в небето, съдбата й е да промени света.

Условно можем да разделим тази книга на три части. Началото, където Марис прави първите си полети и научава повече за света. Средата, където Марис вече е зряла жена и други следват примера й. И, разбира се, краят, където вече е опитна възрастна жена.
Тя ще промени света и през трите си срещи с читателите.

Но въпреки красотата, която крие "Планетата на ветровете", все пак трябва да се отправи и предупреждение...
Диалогът е твърде, хм, несръчен. И тези три части, които споменах, ни запращат изведнъж в съвсем други ветрове, изненадващо различни. Стряскащи дори. В един миг Марис е младото свободно момиче, а в другия вече не е. И винаги, винаги се появяват нови герои, от въздуха, неочаквано, някак скандално между другото. Изведнъж след това някой вече е стар, а друг пък - починал. Трети пък познава героинята ни от двайсетина години, а ние тепърва трябва да се нагаждаме по неговата особено важна за даден случай роля...
Така че не мога да скрия, че книгата си има своите слаби места. Преди всичко е и много наивна. Удоволствието от полета почти винаги е помрачено от политически проблем, а решенията, които се взимат, често те карат да въртиш очи с досада, защото мнозина герои разсъждават по нелепо простичък начин. Всичко това ме кара да клатя глава с онова усещане за "очаквах повече". Пък и, макар да споменах, че Марис е ключовата фигура и главен герой, ние така и не я опознахме както си трябваше. Освен ако целта не е била именно да бъде наивна и... егоистична.
Но полетът освобождава. Не съдя твърде сурово авторката (не съм убедена, че Мартин има кой знае какво участие тук, освен като име... може би една-две идеи, не повече). Ако човек се настрои да вижда в тази история разказ за една твърде млада цивилизация, нещата са поносими. Това е нов свят, тепърва изгражда традициите си и ги отменя, за да изкове нови... и така до безкрай. Марис е просто оръжието на времето. Човечеството има да извърви дълъг път и летците да видят още много изгреви и залези в небето.

19 август 2018

Кенгуруто скача от проблем на проблем

"Междинна станция Кенгуру" от Къртис Чен (Бард,2018), книга финалист на наградите "Локус", не може да се нарече оригинална с нещо, но пък е симпатична и неангажираща. Дори това на пръв поглед да не звучи като много добра препоръка, аз бих взела именно една такава фантастика (в случай, че ми се чете фантастика, нали...), ако ми предстои дълъг път или натоварена и трудна седмица. Първите няколко страници изглеждат плашещо разочароващи, защото още не си наясно дали главният герой е сериозен или си е просто шегаджия. А и не се случва почти нищо. Но Къртис Чен ни е подготвил добре преценено ястие. Неговият герой (чието кодово име е Кенгуру и авторът няма да спре да ни дразни, че не знаем истинското) се забърква последователно във всички нелепи проблеми, които могат да застигнат един много специален агент. Убийства, повреди, междупланетни спорове, търговски агенти, които искат да ти продадат целия свят... и влюбването, разбира се.
"Междинна станция Кенгуру" е ситуирана в близкото свръхтехнологично бъдеще, когато хората вече са успели да колонизират близките планети. Разбира се, водили са и войни по този повод, защото независимо дали пишеш за унищожени светове или за развити такива, войната все присъства в историята на човечеството. За наша радост, при Кенгуру сега всичко е мирно... но миналото не е забравено от всички. Така че когато карат почти насила нашия човек да си вземе отпуск, той попада на какво? Ама разбира се, че на онези, които не са забравили... Само че му отнема доста време да го разбере, така че докато се опитва да играе ролята си на обикновен турист, лампичките за опасност една по една започват да мигат на червено.
Кенгуру обаче е оптимист. Малко е несхватлив, но тъй като е единствен по рода си (умее да отваря червееви дупки към съвсем друга вселена, точно като супергероите!), всички са там, за да го опазят жив, ако могат.
"Междинна станция Кенгуру" се развива така, сякаш на Къртис Чен са му хрумвали всички идеи в движение, но някак е успял да ги напасне, така че да се превърнат в цялостна история. Затова не може да се говори нито за перфектно уреден свят, нито пък за добре изяснени технически и други специфики. Но свикнеш ли с неуредиците в главата на главния герой, всичко е вече ясно. Дори той не е сигурен къде се намира. Все пак, за първи път в живота си е турист! А и не е от първостепенна важност светът ти да е уреден и описан от-до. Къртис Чен се е справил много добре с изясняването на нещата точно тогава, когато е нужно да бъдат изяснени. Това, което малко понакуцва, беше вкарването на, гледано от моята гледна точка, драмата около лошите.
Тъй като това е и дебютният роман на автора, поне доколкото разбрах, няма и какво повече да искаш от него. Единственото, което ме нервира, е желанието на автора книгата да принадлежи към поредица, с цел Кенгуру да преживее още много нелепи ситуации, докато не разберем, че се казва Джон, примерно, или пък Джеймс. Е, нямаше действителна нужда, но явно още дълго ще има да си повтарям това, защото половината автори се стремят към колкото се може по-дълъг живот за историите си, за да не бъдат забравяни...

08 юли 2018

"Хартиената менажерия", други разкази, спомени и блянове II


А ето и втората част на темата за сборника "Хартиената менажерия" на Кен Лиу, за който един пост не успя да ми стигне. Дори не мога да уловя цялата доза нестандартно и странно вълшебство, с което е пълен. Може би така е по-добре... Всеки сам трябва да го прецени, именно както авторът ни е оставил да направим при повечето си истории.


Спрях се при "Илюстрована книга по сравнително познание за напреднали читатели". Разказът отново е от серията "родител-дете", за която вече стана дума. Но, за разлика от няколкото други, е една идея по-отнесен. Нещо в него не беше докрай изкусурено. Дали бяха твърде ненужните термини, или пък е бил просто нахвърлян отгоре-отгоре, не мога да кажа. Предполагам, че това значи, че не съм "напреднал читател". Е, едно със сигурност ми хареса: "Има много начини да кажа, че те обичам в тази студена, тъмна, притихнала вселена..."
"Вълните" - абсолютно феноменален полет на въображението. Истински китайски блян. Започва отново с традиционна китайска легенда за едно от трите древни върховни божества, минава през суровата научна фантастика и се извисява в... песен. Красива постройка - оставя ти възможност да мечтаеш, оставя ти малко гняв, оставя и надежда. Едновременно е приказка и "отговор за началото на световете". Мисля, че е вероятно най-любимото ми произведение в сборника.
"Моно но аваре", което лично аз като любител на друг вид транскрибция на японския език чета като "моно но ауаре" (разликата определено си я има, пък!), улавя с великолепна точност японската същност на всички неща. Бит, всекидневие, светоглед... В този разказ няма нито един ред, който да е не-японски. И когато хората казват, че им е трудно да разберат японците, ето го насреща Кен Лиу. Историята отново представя човечеството в търсене на ново бъдеще, но както го вижда един японски младеж. Неговите спомени, неговата душевност, жертвоготовност, човечност... и безкрайната красота на всички малки неща. Това е "моно но ауаре".
"Всички вкусове" е може би единственият разказ, на който мястото не е в този сборник, според моето скромно мнение. Той започва с разказ за друг от древните висши китайски богове, а после преминава към историческата сцена. Китайците златотърсачи в Америка и срещата им с едно малко американско момиче. Историята по-скоро проследява опитът им да се научат "да бъдат американци", а фантастичната част бе вмъкната чрез приказни митове и легенди. Лиу ни насочва към някои определени изводи, но като цяло разказът не отговаря на цялостната визия на "Хартиената менажерия". А пък беше може би най-дългият.
"Кратка история на Транстихоокеанския тунел" ни представя какво би станало, ако хората имаха смелостта да измислят такъв амбициозен проект... и реално да го изпълнят. Чудесен разказ. Този път главният герой е чист представител на Формоза (Тайван), представен също толкова любопитно. Само че разказът завършва по някакъв неопределен начин незадоволително, което е жалко.
"Майсторът на съдебните спорове и Царят на маймуните"... какво мога да кажа за това? Първо, че обожавам Царя на маймуните - страшно популярен герой не само в Пекинската опера, но и в ужасно много произведения и в Китай, и в Япония. "Пътуване на Запад" е класическо китайско произведение за един добродетелен монах, тръгнал да търси свещените сутри на Буда. Тази история е вдъхновила толкова много автори! В случая на Кен Лиу Царят е послужил повече като фон за представяне на класически разказ от типа "китайският съдия". Тук китайският съдия обаче е злодеят. Иначе всичко останало е каквото го познаваме от произведенията на Робърт ван Хюлик, например. Историята не може да се похвали с особено голяма фантастичност, но определено може да се разглежда като патриотична. Призив за опазване на спомен.
"Човекът, който сложи край на историята: документален филм" е последният разказ в сборника. Фантастичното в него отново служи само за най-обща основа, докато се разглежда историческата тема за "Отряд 731", или погледнато в по-общ план - японските издевателства в Китай по време на Втората световна война. Фантастиката се изразява в това, че е открит начин да се пътува във времето до тези или други събития с помощта на физиката, но по-важен за разказа е моралът. В началото моята същност на историк беше бясна от това по какъв начин се съсипва историческото наследство. Например - след като не беше даден шанс на "историците професионалисти" да се възползват от "машината на времето", а вместо това там бяха пратени обикновени хора, близки на жертвите из лагерите... извинете, това е като да изпратиш при тежко болен, нуждаещ се от сложна операция, не специалист лекар, а най-близкият до сърцето му човек. И на този близък да дадеш скалпела и да му кажеш "оперирай, ти си му близък"... Страхотна логика...
Дозата успокоение идва чак в последните страници от разказа, където нещата поне се обръщат към разглеждането на философския проблем за истината. Най-искреното послание тук, обаче, си остава, че чудовища няма... "Ние сме чудовището".

07 юли 2018

"Хартиената менажерия", други разкази, спомени и блянове I

Тази очарователна книга абсолютното би могла да бъде книжното удоволствие за всички колеги историци, философи, филолози и изследователи на Далечния Изток. "Хартиената менажерия и други разкази" на Кен Лиу (Издателство Еуниката, 2017) прекрасно улавя мечтите, въображението, миналото и надеждите за бъдещето на свят, който сякаш живее в различна от нашата реалност. Това е свят, изграден от чужди представи, от "блянове", далечни идеи, на които трябва да посветиш време, за да започнеш да разбираш. Тази книга е предизвикателство, сблъсък с култури, почти непознати у нас, или пренебрегвани по някакви причини. Да, прекрасен сборник, заслужил всички признания, които е спечелил. Едновременно с това е трудна за препоръчване книга, защото... наистина е различна. Но научната фантастика винаги е имала правото да предлага нови и невиждани досега пътища към света, нали в това е смисъла й.
Чудесна работа от страна на непознатото за мен досега издателство "Еуниката". Единственото нещо, за което остана да мрънкам, е липсата на разстояние между някои абзаци. Понякога беше доста трудно веднага да съобразиш, че историята се е върнала към друг герой от историята, или е преминала няколко години напред, или друго. Което определено беше леко нервиращо... но това са бели кахъри.

Сега ще споделя в няколко изречения някои впечатления от разказите, с което, общо-взето, планирам да изразя изненадата си от това колко чуждестранни ми изглеждат (дори когато не съм чак толкова доволна от някой завършек). Всъщност, не толкова чуждестранни сега... но щеше да е прекрасно да ги срещна в началото на магистърската си програма, щяха да са неоценима помощ за "борбата за вникване в азиатската култура".
Ще направя това в два поста, просто защото планирам много да се захласвам...

Първият разказ в сборника, "Как някои разумни видове създават книги", мога да окачествя като "блян". Това е странно понятие на Изток, с трудно определимо значение. Разказът е... мечта, сън, вяра. Полет на въображението през непознати несъществуващи (може би? Кой знае наистина...) земи. Навсякъде, в цялата Вселена, всички създават книги. Красиво встъпление.
"Промяна на състоянието" е нежна любовна история с нереален привкус. Звучи нереалистично, но пък всъщност не е трудно да й повярваш. Сред думите има скрита надежда, че можеш да бъдеш достатъчно смел за... промяна на състоянието. Ако пожелаеш.
"Идеалната комбинация" мога да окачествя като "стандартен" фантастичен разказ. Всъщност, не мога да кажа, че е от любимите ми. Малко ме подразни поредната драматизация на проблема "социалните мрежи в интернет ще унищожат живота ни" - точно каквото представлява целия разказ. Аз може все още да съм си наивна и глупава, но подкрепям главния герой в началното му състояние. В края на разказа все още не съм сигурна на чия страна съм. Като цяло съм изморена от темата. Хората ще кажат, че не съм права да "забравям да мисля за проблема"... но аз предпочитам да направя точно това.
"Наслука" е прекрасна история. Тя започва като нещо искрено... китайско... и се превръща отново в онзи неопределим източен "блян". Преобразява се, минавайки от митичното към механичното... и от механичното към мечтата. Старото се приобщава към новото, но запазва невероятната си магия в свят от машини, в свят, съществуващ в едно "ами ако...". От миналото към бъдещето, изпълнено с тракането на колела, с облаци пара, с викториански облик. Където тя, лисицата, древното наследство на Китай, бяга покрай релсите и машините, неуловима. Един от разказите ми фаворити, както вероятно си проличава.
"Литеромант" има исторически характер, тъй да се каже. Разказът е за разделянето на Тайван от Китай. Историята е гледана през очите на невинно дете, което няма никаква представа от "великите политически събития", поради което за него всички хора са равни. Няма "комунисти", няма "борци за правото". Просто старият литеромант (гадател на бъдещето по йероглифи), неговият внук и бягството от самотата. За нещастие, детето прави невинна грешка, заради която за новите му приятели се отприщва адът. Резултатът е брутален и ужасяващ. Интересното при Лиу е, че представя всичките си герои, независимо от народността и разбиранията им, без конкретно да взима страна. Ти преценяваш, ти отсъждаш, просто фактите са на лице. Това е изкуство, характерно на Изток, което винаги съм уважавала. Поглед над света, който не осъжда, няма претенциите да те води по някаква утъпкана пътека. Представя ти едната гледна точка, после и другата. И от теб зависи как ще интерпретираш.
"Симулакрум" разглежда идеята за отношенията родители-дете. В книгата има немалко представяния на идеята, всъщност. Все пак тези отношения са особено вкоренени в културите на Изток. В този разказ Лиу работи с идеята за детето, което отказва да види родителя си различен от онази представа, изградена в миг на неразбиране. Историята има горчив привкус, както и няколкото други на същата тема.
"Редовен клиент" мога да определя като класическо криминале, ако изключим това, че полицията вече е въоръжена с така наречения "Регулатор", който помага на хората й да действат "по-разумно и по-добре да преценяват нещата". Главната героиня обаче си остава класически детектив - с болезнено минало, изправена пред аналогичен на болезнен за нея случай. Убиецът също е класически. Като разказ "Редовен клиент" не е никак лош, но не мога да кажа, че беше чак толкова впечатляващ. Също така е от серията за отношенията "родител-дете".
"Хартиената менажерия", също от серията "родител-дете", прогаря рани. За него е трудно да се говори, защото представя идеята за детето "беглец", отвърнало поглед от произхода си. Детето, осъзнало грешките си твърде късно. История мечта и магия, след която можеш да се питаш единствено "Защо", съжалявайки това нещастно, глупаво хлапе.

... Скоро и част II, поради това, че тук, долу, започнах да не виждам текста, а това ми се случва за първи път...

15 юни 2018

Екологът бог сред звездите

Мечтата на човечеството да достигне и да заживее сред звездите - осъществена!
Сега са познати милиони светове, галактики, животи. След хилядолетни войни редици планетни системи са... опитомени. Завладени.
Понякога, за отмъщение, някой и друг кораб за биологична война бива оставян в орбитата на някоя планета, тровейки живота ѝ векове наред. Докато човечеството почти не забрави за отминалата слава и старата наука започне да си граничи с легендите.
Един ден млада изследователка случайно открива едно изоставено оръжие, истинска съкровищница на древната наука. Въпросът е дали то ще попадне в правилните ръце...

"Пътешествията на Тъф" (Бард, 2018) се оказа доста любопитна фантастика на... екологична тематика (това е първото изречение във всяко второ ревю, тръгнах да го избягвам, ама не ми се получи...). Бързам да посоча, че усещането е напълно различно от "Игра на тронове", както се получава и при други произведения на Мартин извън фентъзи жанра. Е, не може да се отрече, че в "Пътешествията на Тъф" има доста голяма доза натруфеност, свързана най-вече със стила на предаване на репликите, а пък Мартин ще го усетите в сцените, където без усилие праща разни хора на боклука, както си го познаваме. Но е строго далеч от магията и чудесата. Като цяло те не присъстват с пълна сила и в "Игра на тронове", Мартин винаги се придържа повече към реализма, отколкото към боговете от машината... или?
В "Пътешествията на Тъф" откриваме един герой, определено описан в неособено ласкави краски. Тъф е грозен, несъразмерен, може да се намери за противен, в зависимост от възприятията. Абсолютно беземоционален. Да, обича своите котки, но неговата уединеност и омраза към тълпите не го прави най-прекрасния събеседник. Може да бъде обявен и за мошеник. Въпреки това самият той обявява себе си за алтруист, еколог, готов е да дари на хората спасение в бавно загиващите им светове. В ръцете си държи огромна сила, забравена от вековете, и тази сила го прави богат, властен... и в много голяма степен божествен. В образа на Тъф виждаме една заигравка с божественото - той пътува със своя кораб, пълен с чудеса, и носи спасение със силата на своята наука. Мартин проиграва различни екологични катастрофи, заедно с които обявява и решенията им, точно както са на теории. След това ни показва реакцията на хората, когато виждат в действителност постигнатото. Природата е спасена, планетата е изцерена... но дали човечеството наистина може да остане доволно от този развой на събитията? Оказва се, че доволни хора никога няма... никаква изненада, нали? И Тъф продължава да пътува сред звездите, спасявайки отделни светове тук и там, но големите катастрофи му се опъват, когато се опитва да действа внимателно, да щади.
Някои екологични катастрофи могат да бъдат решени само с твърда ръка.
И... да... Тъф я притежава. Един ден вероятно ще бъде принуден да се обърне срещу собствения си вид - разрушителните човешки същества. Тогава ще бъде принуден да обяви самия себе си за бог... и всъщност няма да е много далеч от истината.
Тъф постъпва винаги правилно, дори когато човечеството го боли. Понякога ги мами нахално, понякога хората са прави да го мразят и ненавиждат. Понякога е скандално груб при постигането на целите си. Твърдо убеден в правотата си. Просто изключително противоречив герой, именно което го прави страшно труден за описание. Подкрепяш го, докато в следващия момент ти се иска да му забиеш нож в гърба. Изключителен герой!

"Пътешествията на Тъф" е книга в една свежа форва тип "разкази, обединени в цялостна история". Като онези произведения, които се публикуват в определени списания в течение на няколко броя. Всяка глава би могла донякъде да се чете самостоятелно, но само пълният текст, разбира се, те докосва със страшна сила. Независимо дали екологичната тема вълнува човек, според мен Тъф би могъл да развълнува всеки любопитен така или иначе. Цялото произведение е написано в някакъв странен класически стил - дълги монолози, изпъстрени с "панделки" и "дантелки". Тъф говори на всички на "Вие", с дълги словоизлияния, изобщо по изключително странен начин. А говорим за история, развиваща се векове напред в бъдещето. Да, това прави стила доста симпатичен, но на мен лично невинаги да ми беше приятен, понеже като цяло подобна помпозност ми е натоварваща.
Много силно произведение. В началото бях готова да мрънкам стандартните неща от типа "Мартин ако спре да се занимава с такива неща...", въпреки че книгата е по-ранна... Но от това тук нямаме нужда. Вълнуваща и особено актуална книга, написана интригуващо. Възможно е за мен Мартин да се окаже много по-добър фантаст, отколкото... ъъ... фентъзист, предвид и други негови произведения в този жанр...
Аз си взимам една от петте звездички заради мъчението на дългите монолози, както и за неспоменатото по-горе, но нервиращо ме... повторение и наблягане на думи и фрази. Не можах да определя точно с каква цел да речем някои физически недостатъци на дадени герои трябваше постоянно да се набиват на читателя с всяко изречение (например неща от типа "каза дебелата жена" или "и сложи ръце на изпъкналия си корем"). Това някакви ключове към нещо ли трябваше да бъдат? През абсолютно цялото време действително ми изяждаха очите...

Още по темата към момента можете да откриете и в:

10 юни 2018

Бележки за "Смъртта и светлината"

Очарователният сборник с избрани произведения на Роджър Зелазни - "Смъртта и светлината" (издателство Бард, 2017) - се сблъска с моята, тъй да си кажем, ненаситност.
Като начинаещ "фентъзист", срещата ми със Зелазни и неговият Амбър беше едно от най-страхотните неща, които са ми се случвали. Години наред харесвам Зелазни заради онзи тъй ярък спомен от хрониките.
Сега, години по-късно, след сблъсъка си с "Да умреш в Италбар" и "Създания от светлина и мрак", осъзнавам, че Роджър Зелазни е много по-различен от детския ми спомен за него. Или пък простата ми вяра от онова време, че той е предимно фентъзи писател, отдавна е трябвало да бъде изтръгната от мен.
Но... никога не е късно.

Да започнем с най-простичкото - съдържанието на "Смъртта и светлината". В този том (който всъщност има една единичка на корицата си, ако някой не е обръщал внимание или не е попадал на книгата... Това е надежда за още, още, още!) имаме сравнително кратките "Четири истории от утре", следвани от "Господарят на светлината" и "Една нощ през самотния октомври". Всички произведения са почти изцяло сериозна фантастика, с много нисък процент фентъзи съдържание. Книга, достойна за колекцията от "Велики майстори на фентъзи и фантастика", към която, естествено, си принадлежи. И, съвсем естествено, е също толкова елегантна и must-have~ (и аз да използвам един модерен термин, ей!).

Четирите истории от утре са реално това, което лично на мен ми хареса изцяло и напълно... добре де, може би без да броим първата история. Но и три от четири не е зле. Под общото название всъщност разполагаме с:
- "Вратите на лицето му, лампите на устата му" - Венера, буря, неестествени морски твари и запалени рибари, потопени в стиймпънк. Произведение, което те кара буквално да се гмурнеш в чужди, много чужди води. Но сериозната му слабост, лично за мен, е краят му, който е оставен някак да виси в нищото и ме разочарова. Търсят се отговори на редица въпроси - защо, какво сега, и какво от това... За жалост, вероятно аз пропускам отговорите им някъде в текста, ако изобщо ги има...
- "Роза за Еклисиаста" - умиращият Марс и поетът, който ще го възроди. Прекрасно произведение. Тук си проличава колко къртовски труд вероятно е хвърлял Зелазни, за да се запознае с редица религии и учения - нещо, което проличава и в други негови произведения. Освен това, разказът е и изненадващо романтичен, а и вдъхновяващ. Интересно е как главният герой е абсолютно гениален, но и абсолютно интровертен - несъмнено типаж, използван и в много други произведения, и все пак... все пак този герой е сякаш лишен от всичко зло, без да са му спестени слабостите. Той е... съвършен.
- "Фуриите" - Отново се сблъскваме с друга галактика. Този път отчаяната интергалактическа полиция ще събере екип от създания с паранормални способности, които ще трябва да заловят един престъпник... Лошото е, че за мен престъпникът беше героят, поради което не възприемам тримата "ловци" за добрите, поради което и през цялото време ръмжах срещу тях. Нищо в тази история като цяло не беше честно и правилно. Най-честно е даже да си кажа, че повечко се нервирах, вместо да се забавлявам. Може би именно този обърнат вид на иначе стандартната история, ме вълнува най-много... пък дори и не напълно положително...
- "Сърцето на гробищата" - Елитът има нова форма за забавление... и за оцеляване. Минеш ли теста, ти си... спасен. За векове напред, завинаги. Получаваш възможност да спиш замразен сън с години и да се събуждаш сякаш само след ден-два. И да участваш на много и чудесни Купони, хиляди години напред след твоето раждане. Тази история е донякъде в стил "предупреждение за бъдещето", носи определена тъга в себе си за начина, по който се променят хората. И вярата, че дългият живот невинаги значи истинско щастие. Краят на историята е чиста доза горчива ирония. Бих казала, че всичко това прави разказа рядък диамант сред другите.

"Господарят на светлината" е първото от двете големи произведения в антологията. Ако вече сте се сблъсквали със "Създания от светлина и мрак", значи имате реална представа за какво става въпрос. И двете произведения са фантастично-религиозни. Всички митове, свързани с дадена религия, оживяват изпод перото на Зелазни. Докато "Създания"-та е история, базирана на египетската митология, то "Господарят на светлината" води началото си от будизма и хиндуизма.
Зелазни или е имал изключително голям интерес от религиите и митовете, свързани с тях, или е бил много упорит и сериозен изследовател. Запозната съм с редица будистки митове и ги виждам пресътворени, и в играта има живи, ярки образи - точно каквито би следвало да бъдат, поне според хората, които са ги представяли. В същото време, Зелазни не устоява на душата си на фантаст, и дарява световете на своите богове с чудни и обясними машинарии. Създават се тела за прераждане, създават се оръжия, които хората смятат за магически... Боговете в своя свят се борят за власт и могъщество... а ние всъщност нищичко не знаем. Зелазни просто някак се е промъкнал на Небесната пътека. Боговете си имат свои слабости и не всички са безкрайно мъдри... просто трябва да вникнем в това... Макар че те едва ли биха искали, разбира се.
Но аз всъщност не харесвам това произведение изцяло, както не харесах и "Създания"-та. "Господарят на светлината" е безспорно по-добро в личната ми класация, но ми се видя хаотично, а всъщност на места и досадно. Патосът, с който си комуникират тези създания, ме отчайва. Честият похват да не се обяснява на читателя къде и кога точно се намира, ме дразни. Не е възможно да съм чак толкова неориентирана, че да не мога да разбера за 200 страници кой за какво точно се бори и в крайна сметка добър или зъл е. Може би пък тези неща идват от природата на божествените натури - ами ако моят простосмъртен ум просто не побира нужната информация? xD Каквото и да е, този тип фантастика "Зелазни" не е моята фантастика... Жалко... но пък иначе всичко - всички машини, демони и какво ли не - се вписваха в пъти по-добре в будизма, отколкото при египтяните...

За "Една нощ през самотния октомври" не изпитвам желание да говоря. Имах друга представа за това произведение още миналата година, когато го четох като самостоятелно издадена книжка. Тук имам същия проблем - лек хаос, труден (невъзможен) път към кой да е герой от произведението и съответно - загубване на пътя към вплитането ми в историята...

~~~
Още за книгата към момента можете да откриете и в:

10 ноември 2017

Сборникът "Наследници" от Ивайло Иванов

Всичко започна с една "Машина за истории"... Взех лист и химикалка и записвах всяко непознато име.  И така попаднах на произведенията на Ивайло Иванов в "Читанка". Започнах с първото, което ми попадна  – „Наследници”.  Оказа се любопитна и забавна история за неволите, които може да си навлече един богаташки син на католик покрай Ватикана. Остави ми добро впечатление, но не и повече от това. Е, после пък подхванах останалите разкази... и това беше достатъчна причина да помоля автора за копие от сборника „Наследници” – в случая на листа, защото не му беше останала повече от една бройка. Прекрасен жест е, че реши да я принтира (и да ми даде автограф)! А сега вече, за самите разкази...
Научна фантастика и фентъзи, български фолклор, човешка драма, малко религия, хорър нотки, хумор, маймуни и фокуси (или пък магия?) – всичко това го има в разказите, но и нещо много повече. Във всеки срещах по нещо различно – дали ще е змей или пък нова технология. То ме докосна не с оригиналността си, а с красотата на посланието. Защото понякога не е важно каква е историята - дали е впечатляващо нова идея или има обрат, който ще те изненада. В повечето случаи няма нищо от това и пак е прекрасно. За мен значение имат надеждата и вярата, които ги има из тези страници – под формата на мост, малко магия или пък очи, които гледат към най-високите върхове. В тези разкази има по нещо за силата на човешкия дух и мечтите, по малко за всичко, което ни се иска да вярваме, че е истинско. И още за доброто след лошия край и осъзнатите грешки – наши и чужди. Със сигурност ще пропусна нещо в това изброяване, защото всяка една история носи по частица от споменатото, но и безброй други свои особености.
И както във всеки сборник или цялостно творчество, има и разкази, които са по-слаби - като например "Верига". Не защото са разказани зле, а понеже бледнеят пред силата на други. Лично за мен „Татко” е най-впечатляващо откъм послание и смисъл. „По пътя незнаен”, където пророкувах целия сюжет още в първите редове, но пак останах изненадана (това ако не е антитеза! :D), „Пътища назад”, където по-скоро предусетих накъде отиват нещата.... те и още много също са сред любимите ми. Няма да обяснявам подробно колко сълзи се изляха. Има един момент, в който хем ти е тъжно заради края, хем се радваш, че си прочел един текст, който така да си резонира с душата ти.
А текстове има - не чак толкова много, поне на пръв поглед, но и не малко. Все още не съм изчела всичко, а и се надявам, че винаги ще има някое ново, което да ме зарадва.

Ето и някои линкове - с разрешението на автора, към различни произведения:
В "Читанка" - много от любимите ми разкази.
Разказът "Покоряване" - честно да си кажа, започва малко тегаво, но обезателно му дайте шанс.
Разказът "Реликт"

21 септември 2017

Всички негови грешки

"Всички наши грешни дни" на Илан Мастаи [издателство "Бард", 2017] породи в мен идеята за чудни утопични варианти на бъдещето ни, когато за първи път видях книгата. Резюмето, което обещаваше необясними връщания напред-назад във времето, ме спечели допълнително.
В известен смисъл получих точно това. Не знам защо не очаквах, че романът е по-скоро насочен към тийнейджърите, затова имаше известна доза изненада за мен от това.
Сега, колкото повече се замислям, толкова повече романът ми заприличва на друг, излязъл сравнително наскоро у нас - "Задръж звездите още миг". И двете книги имат почти еднакъв външен вид, що се отнася до разположението на текста (според мен напълно ненужно сбит, за да излязат 400 страници, а не 200). Има някакво сходство и в начина, по който са разказани историите им. Срещаме се с един мъж на средна възраст (което е всъщност интересно решение, предвид очевидната насоченост на историята към юношите), изпаднал в неприятна научнофантастична проблематика. И в двата романа присъства силна любовна история, и в двата романа главният герой е донякъде неудачник. И в двата романа той трябва да вземе почти непосилно решение и, общо-взето, от идиот (какъвто е Том във "Всички наши грешни дни", честно) да се превърне в своеобразен герой.

"Всички наши грешни дни" е роман, който според думите на собствения си главен герой, е всъщност "мемоари". Том се е родил и е израснал във фантастично бъдеще, в което човечеството е постигнало всичките си мечти и най-важното е всъщност забавлението. Бащата на Том е истински гений, който се стреми да изобрети пътуването във времето, към което да привлече... туристи.
Том няма никакви таланти. Той е потиснат и живее в сянката на баща си. Всъщност е и предимно голям глупак, винаги ръсещ провали след себе си. Напълно необяснимо е дали е включен към проекта на баща си от съжаление или от друго, но ето го там.
Една негова фатална грешка ще бъде причината Том да използва машината на времето, без да знае ще постигне ли нещо изобщо, или не. След това следват още и още грешки. Едно безкрайно море от грешки.

Тази книга е дебютна за Илан Мастаи, поради което съм склонна да не го съдя прекалено за много неща. Просто съм си добра душа. А че има моменти, които съм склонна да оценя с минуси, има ги.
Книгата на Мастаи е написана в доста свободен стил. Това наистина са мемоари на едно обикновено момче с необикновена история. Той не мисли за себе си като за нещо специално. Донякъде е добродушен и определено не очаква от теб да му вярваш, че даже и да го следваш, ако ти е писнало.
Не ми хареса нарочното натрупване на термини от физиката и по-скоро от фантастиката, които целят да ни накарат да се чувстваме в друг свят. Стояха ненужни и някак изкуствени. Особено на фона, че героят ни постоянно твърде, че не разбира от това или онова, но пък иначе изпада в дивото желание да ни отрупа с терминология.
Не ми харесаха особено и двете глави, в които набързо ни разказват какво сме прочели в предишните десет. Стори ми се някак глупаво, най-малкото.
Хареса ми основата на идеята. По същество това е поредната идея за пътуването във времето и философския проблем дали е осъществимо или не, но тъй като рядко попадам на различни от "стандартното" идеи, винаги ги проследявам с интерес.

"Всички наши грешни дни" не е научната фантастика на годината, но и не претендира за нищо подобно. Не би могъл да се нарече епичен и невероятен, но и за това не гарантира. Той е просто едно поредно "Ами ако пътуването във времето е ей такова...", представено по неангажиращ, лек начин. И за мен, за разлика от "Задръж звездите още миг", поне има справедливост в решенията, които Том взе, когато... поумня.