"За един по-добър свят"

След дълги пет (?) години на българския пазар посрещнахме последната част от поредицата "Стъкленият трон" на Сара Дж. Маас. И тя сложи край на дългото и трудно пътешествие на опасната наемна убийца с невероятно, трудно и магическо минало.

Въпреки огромното разочарование от българското издание (както и от решението цените на старите книги да се вдигнат тройно и някои от тях да минат с твърди корици, други не; и какво ли още не), когато човек е започнал една история и тази история му е допаднала, гледаш да я довършиш до край. И не съжалявам за това.

Не е честно да се говори за последната част от толкова дълга сага просто така, защото неминуемо ще излязат твърде много спойлери, които ще разрушат удоволствието на онези, които тепърва ще се запознаят със Селена Сардотиен. Аз започнах поредицата с излизането на първата книга на пазара. Тогава "Стъкленият трон" не блестеше с нещо крещящо оригинално, но ми се стори увлекателна и интересна книга за хора, елфи и "мистичната зла тъмна сила". Тук, в този блог, е писано вече за някои от частите на поредицата и ще ни извините, ако някога с нещо сме ви издали изненадите. Аз мисля, че пиша за първи път първа по темата и ще гледам да внимавам!

"Кралство на пепелта" е достоен завършек на дългото приключение, което според героите на книгата не било по-дълго от около година време (което истински ме сащиса, може би аз не съм прочела добре). В тази история има много традиционни похвати и това не е тайна за никого. Хора, елфи и други безсмъртни създания и магьосници обитават един свят, в който ясно долавяме разделението "добро-зло". Враговете са чисто и просто "господари на мрака" в най-типичен стил. Те са зли, защото са могъщо зли и магията им е черна. Разбира се - нашите са добри, защото са прави за всичко и са добри, и магията им е чиста. Все някога ще се изправят едни срещу други и тогава - край на проблемите!

Но няма нищо страшно в това човек да използва като основа подобни познати ситуации, стига да умее да ги развива добре. Маас не е никак лоша писателка, умее да вълнува и да си служи с магията, за да построява историята и света си. Винаги ми е харесвал начинът, по който си служи с хумора и сарказма. Като цяло води всичките си герои прилично... макар че понякога си личи, че има предпочитания, и още как! Или поне човек понякога буквално усеща как главната героиня просто трябва да бъде свръх-жена и над всичко, дори когато не е права (хей, аз онова с Каол не го приемам и никога няма да го забравя!).

Да се говори за "Кралство на пепелта" без фона на всичко, случило се преди книгата... е, безсмислено е. Но понеже обещах да не споменавам много (впрочем - за тази книга се изписа най-малко от цялата поредица, дори и на английски, не знам каква е причината), ще взема да посоча някои неща, които хоресах... или нещата, които не харесах ще излязат повече. Така се получава, когато не можеш да обсъдиш решенията и обратите, които ще доведат до финала на историята...

– В "Кралство на пепелта" не ми хареса общият помпозен стил на изразяване на Маас. Може и преди да го е имало, сега вече съм забравила и не ми е правило впечатление, но тук изобилстваше. Това беше книга, писана почти в стил "О, вий, неразумний". С множество повторения на думи и действия, възхищения, превъзнасяния. Историята сякаш се разказва от задъхано и превъзбудено дете и се допълва от депресираната баба, да речем. Защото моментите на трудности, опасности и тъга са описвани с все същата нестихваща помпозност, но вече и с подсмъркване и стонове (странно е да говориш така за един текст, който четеш, но де да знам... често мога да си представя как би звучал, ако ми го разказваха).

– Така и никога, през всички тези седем книги, аз не можах да харесам главната героиня. Имам чувството понякога, че тя успява да ме накара дори да намразя "силните жени" в книгите. За мен е прекалено горделива, прекалено подсилена, прекалено нахакана... прекалено всичко. Изобщо не харесвам начина, по който Маас като цяло изтиква всички мъжки персонажи на заден план. За бога, не, не и пак не - аз не се кефя на яките мадами и не искам да бъда като тях, за мен няма никакъв проблем един мъж да убие дракон, наместо да го направи жена. Нито едно страдание на героинята не ме жегна през цялото време, именно затова винаги ще си спомням как тъпка, нагрубява и зарязва всички свестни момчета, които Маас можа да измисли (то да беше така само в тази нейна поредица, ама...) И, о, толкова те съжалявам, тъжен неин господин вречен...

– Не харесвам и никога не съм харесвала този план на Маас: "Нека страдат, нека смятат, че това върви към крах и разрушение... ох, дори аз не знам как точно да оправя проблема! Аха! Сетих се! Сега ще върна всичко в релси и ще кажа, че героинята ми е кроила този план през цялото време и че никой не е и подозирал, но всичко ще се оправи!"

Всеки. Божи. Път.

В "Кралство на пепелта" го използва около три-четири пъти.

+ Все пак е видимо, че Маас наистина обича героите си и е почти неспособна да им вреди, въпреки че се очаква всичко да завърши в пепел. Ако и читателят обича героите, той страда и преживява с тях, защото определено се случват гадни работи с мнозина и трябва да се надяваш силно, че все пак наистина ще има нещо хубаво за тях в края. Е, ако лошото е застигнало главната героиня не знам дали важи - както казах, към нея не изпитвам нищо.

Бонус за романтични души - романтика тук бол. Странно хаплива е повечето пъти, но Маас не пропуска да я бутне дори на причудливи места като военен лагер мигове преди сражение. В крайна сметка поне събра добри двойки, което май ѝ е от любимите неща за вършене... дори и когато мели на кайма някой от мъжките персонажи, за да излезе виновен за всичко на света (аз и Лоркан няма да забравя!).

+ Изненадана съм с какво старание са описани битките, което според моите скромни умения и опит, е доста трудно занимание за жена писател. Битките и войната просто са скучни и изморителни, разбирате ли xD. Но Маас е постъпила много отговорно и е изградила всичко много старателно и внимателно. Дори да имаше множество моменти, в които човек можеше да се чувства като наблюдател на "Шлемово усое №2" или пък "Минас Тирит №2" ("Властелинът на пръстените" явно винаги повлиява там, където има и елфи).

Миг за стачкуване - Още от Дориан, не беше достатъчно!!

Та, след като наистина няма чак толкова писано и коментирано за "Кралство на пепелта", и аз следва да се огранича ето точно тук. За мен беше най-важно, че краят се оказа достоен и в никакъв случай не беше оплескан с някоя жестока глупост. В този свят на Маас има хляб, както се казва. И аз го харесвам и обичам, въпреки надутата героиня-божество и стила на писане. Светът все пак може да бъде и по-добър и всички там, сред страниците, се борят за това.

_____________

Друго около поредицата в блога:

"Кралица на сенките"; "Империя на бури"; "Острието на асасина"; "Кулата на зората";

"Кулата на зората" - цитати (и може би спойлери?"

Спойлери! Цитати от "Кулата на зората" на Сара Дж. Маас

В равносметката, която направих за "Кулата на зората" от Сара Дж. Маас ви споменах да я прочетете, за да мога с чиста съвест да споделя спойлерските си цитати с вас. Е, мина доста време от април насам, затова мисля, че вече е по-безопасно и няма да ви дразня с нещо, което още не сте изяли с кориците... Мисля си, че това е хубава възможност да си припомним заедно отделни части от историята, аз поне преживях отново някои любими случки.

Пак да предупредя, за всеки случай, преди да преминем към цитатите - СПОЙЛЕРИ ВЪРЛУВАТ!!! И има много за Каол, то е неизбежно...

И още едно уточнение - преводът е на Цветелина Тенекеджиева за издателство "Егмонт" (2018).

- Момичетата са страшно уплашени. В Торе от дълго време не е съществувала опасност. И смятам, че ще е много полезно, ако дойдеш в часа ми утре, за да им предадеш от твоите знания.

Той заби поглед в нея. Сетне примигна.

- Съзнаваш, че съм прикован в този стол, нали?

- Е, и? Устата ти работи.

Нахакани, уверени думи.

Той примигна отново.

- Вероятно няма да ме приемат за особено убедителен съветник...

- Да, защото вероятно толкова ще въздишат по теб, че ще забравят да се страхуват.

- Години наред се мъчих да ги отуча от навика да ми предлагат копринени пантофи и да пращат слугини да ми решат косата. - Несрин се засмя. - Сред тях аз съм просто Сартак. Или "капитане". - Додаде той.

- Капитан ли?

- Май това е поредното сходство помежду ни.

Безсрамен флиртаджия, и още как!

Тя се помъчи да се изтръгне, но Каол задържа лицето й между дланите си. Не й позволи да откъсне очи от неговите.

- Ще се изправим срещу него - увери я той. - Заедно. 

Заедно. Щяха да победят или да загинат - заедно.

Дишането й се успокои. Лицата им бяха толкова близо едно до друго, че дъхът му погали устните й.

Заедно.

Не й бе хрумнало да използва тази дума, да почувства смисъла й... Не го беше усещала от...

Заедно.

Ирен кимна. Веднъж. Втори път.

Каол претърси очите й с поглед, затопляйки устните й с диханието си.

Малката вещица го привличаше напред с хитрост. Примамваше го към себе си. Караше го да я следва.

Тя поспря и улови погледа му. В очите й нямаше нито следа от доскорошната болка и сякаш му казваха: "Чак сега ли се досети?". По устните й разцъфна лека усмивка.

Той стоеше на краката си. И... ходеше.

Ходеше. А жената пред него...

Каол направи още една стъпка към нея.

Ирен направи стъпка назад.

Не бе преследване, а танц.

- Не мога да го приема - пророни с широко отворени очи.

- Ще се наложи - настоя той, а Ирен остави овалния медальон в дланта си, за да го огледа по-добре. - Гравираха инициалите ти на него.

Пръстите й вече проследяваха усуканите букви, които бе поръчал на бижутера в Антика да изпише от предната му страна. А като го обърна...

Ирен сложи ръка на гърлото си, точно върху белега.

- Планини. И морета - прошепна тя.

- За да не забравяш, че си ги изкачвала и прекосявала - че сама, съвсем сама си стигнала до тук.

- Заминаваме на война, Несрин Фалик. А когато сразим Ераван и пълчищата му, щом най-сетне прогоним мрака от този свят... Двамата с теб ще се върнем тук. Заедно. - Той пак я целуна, ала допирът му бе толкова ефимерен, че сякаш я помилва с устни. - И ще останем заедно до края на дните си.

Тя чу предложението му, обещанието му.

Съзря света, който разгръщаше пред нозете й.

И изтръпна. Изтръпна, като си помисли какво бе готов да й дари. Не империята и короната, а... живота си. Сърцето си.

Питаше се дали знае, че нейното сърце му принадлежеше още от първия им полет с Кадара.

Сартак се усмихна в отговор. Да, знаеше го.

Беше взел онзи проклет златист диван на кораба, нищо че възглавниците му бяха съдрани. Естествено, Хасар не му спести подигравките, като забеляза да го качват в товарното отделение, но не го беше грижа. Ако оцелееха във войната, щеше да построи къща на Ирен около тази грозотия. С конюшня за Фараша, която в момента измъчваше горките войници, изпратени да чистят клетката й на борда на кораба.

Беше сватбен подарък от Хасар заедно с кобилата муники на Ирен.

Каол почти бе на път да каже на принцесата да си задържи коня на Хелас, но пък го привличаше идеята да тъпче войниците на Морат с кобила на име Пеперуда.

"Кулата на зората" - плюсове и минуси в равносметка

Ревю за "Империя на бури" - тук! 
Цитати от "Кулата на зората" (съдържа спойлери) - тук!

"Трябва да влезеш там, където се боиш да пристъпиш..."

Това няма да е точно ревю в обикновената му форма, а по-скоро равносметка на положителните и отрицателните черти в "Кулата на зората" (Егмонт; 2018) на Сара Дж. Маас. В ето това ревю може да се запознаете по-подробно със сюжета на книгата, който аз мързеливо ще пропусна.
Започвам с положителното и заявявам, че заради него прощавам за гръбчето на книгата, което хич не си съответства с тези на останалите от поредицата. /Но за корицата още ме е яд, нищо че хубава... разваля цялостната визия/ :D

Положително

• Не се сещам да съм чела книга толкова емоционално през живота си. Подозирам, че чувствата ми са се чули далеч извън стените на стаята и на къщата ми дори... Вече сме на шеста книга и няма нужда да ви обяснявам как умее да разтърсва Маас, нали?
• Южният континент! Страхотно предадена атмосфера, усетих земята му под краката си. А наред с това, тук си имаме среща и с нови герои, които хич не са за изпускане. В началото всички ми изглеждаха доста дразнещи персони, на които не очаквах да се обърне внимание, но не правете тази грешка.
• Сартак е много приятно попълнение към списъка с герои - пръсна впечатляващо количество чар за малкото му "книжно" време. Чакам да ме спечели изцяло в следващата книга.
• Хасар и Аргун - няма такива змии. Особено Аргун - май той се оказва най-проклетото същество в цяла Ерилея!
• Ирен, която вече знаем от "Острието на асасина" (ако не сте чели книгата това няма да навреди) се превърна в мой любим персонаж - радвам се за развитието й тук.
• Най-готините диалози - тук просто прелива от затапки, злостни коментари и неподражаемия хумор, който винаги ме е радвал в частите на поредицата.
• Прекрасни нови (за книгата, но не и като идея) магически създания.
• Очаквах преговорите за армия да ми втръснат, но бяха прекъсвани точно навреме с по някоя разсейваща случка. 
• Любовта, която просто се пръска из страниците и ти пълни главата с розови облаци. :3
• И като бонус - една малко хорър глава от книгата, която мен лично сериозно ме уплаши. Нещо, което малкото хорър книги, които съм чела, така и не направиха.

Отрицателно

(да помрънкам малко)

• И преди съм го забелязвала, но тук просто ми се наби в очите какви големи анализатори са всички. Погледът на някой "потъмнял", или някой "усетил едва доловимия трепет в гласа" на събеседника и вече всеки е наясно какво се е случило, къде, защо и съответно как да използва това срещу останалите... В дворцовите игри това нещо го разбирам, но някак ми е пресилено всеки извън политиката да е толкова интуитивен. Не пречи героите да са умни и без тези способности на медиуми. Е, считам го за начин да опознаем героите по-добре и по-бързо, но все пак ме подразни.
• Слаби злодеи. Мисля, че Маас изпитва проблем с изграждането на злите си герои. Някак са много плоски и клиширани и поне у мен не будят полагаемите се чувства.
• Смотан похват, който ми е втръснал - лошият ги хваща натясно, напълно убеден, че няма никой да се измъкне и съответно изпява всичките тайни. Ясно, че все някак трябва да ги разберем, обаче ми се щеше да е по друг начин. Все пак - защо някой изобщо би си хабил думите да споделя ценна информация с потенциални мъртъвци?
• И за самите тайни - някои бяха интересни разкрития, обаче други ги усетих като такава сапунка, хора! Дано поне вие се впечатлите, аз само въртях очи...

Независимо от всичко, сърцето ми по принцип остава при книгите, в които има по нещо недоизкусурено, или пък някое късащо нервите авторово решение... Така че, колкото и да мрънкам, "Кулата на зората" си беше страхотно изживяване. Прочетете я, за да мога с чиста съвест да пусна цитати с някой спойлер вътре! :D

"Острието на асасина" от Сара Дж. Маас

Аз съм тази, която владетелите на съдбата ми пожелаят да бъда.

„Острието на асасина” включва няколко истории за миналото на Селена Сардотиен. За челите поредицата „Стъкленият трон” те няма да се нещо ново, с изключение на една – „Асасинът и лечителката”. За всички части мога да кажа, че изясниха събитията в миналото на Селена, които в поредицата се споменаваха бегло, или пък с недостатъчно подробности.

Ценното в тази книга за мен беше, че успя да хвърли светлина върху няколко неща, които досега не смятах за съвсем убедителни. Първото нещо е, че Маас ме накара да почувствам силната привързаност между Селена и Сам – тя започва още в първото приключение на двамата в Залива на Черепа и постепенно става все по-силна, докато аз все повече започвах да харесвам Сам, въпреки че упорито се борех това да не става. :D Колкото до Сам - на мен ми напомняше за Каол по един странен начин, но дали има наистина нещо такова, ще трябва да си прецените вие.

„Острието на асасина” е за една по-млада Селена, макар и не особено различна от образа, който си го знаем (приемам, че сте чели поне първата книга от поредицата ^^` Ако не сте и решите да започнете от тази книга, лесно ще навлезете в света на Маас.) – смъртоносна, устата и какво ли не още. Ще й се налага да отнема животи по принуда, а понякога и за удоволствие, но също така и да помага, без да иска нищо в замяна. Ако я харесвате такава, определено ще й се зарадвате. На мен много трудно успява да ми спечели симпатиите по ред причини, които сега няма нужда да описвам. Тук обаче си признавам, че ме дразнеше само в някои моменти и дори накрая ронех сълзи за нея, което си е голям успех.

А и харесах някои „нови” герои. Още от началото знаех, че приключенията на нашият асасин в Червената пустиня ще ми допаднат и бях права. Ансел и Илиас се оказаха доста интересни и затрогващи персонажи. И ето че стигнахме до второто нещо, с което авторката изличи недоверието ми – вече не ми изглежда толкова нереално включването им в поредицата.

Най-големият ми проблем обаче си оставаше Аробин Хамел. Тук определено показа малко повече от себе си и най-сетне успях да го видя като жесток и коварен. Маас често ни е подхвърляла колко подъл е, а когато Аробин се покаже, хич не мога да го усетя такъв. Е, да създадеш такъв герой, който толкова да обърква с действията и думите си, си е умение. Въпреки че все още го харесвам, признавам си, че Селена има основание да изпитва не толкова топли чувства към него.

Много се чудех дали да започна „Острието на асасина”, защото не виждах смисъл да чета за минали случки, от които вече знам най-главното. Ако се нуждаете като мен от малко убеждаване, надявам се книгата да разсее и вашите съмнения и чувството, че някое обяснение ви липсва. Аз лично си припомних колко много обичам поредицата и стила на авторката и вече нямам търпение да държа следващата нейна книга в ръце.

- Казвам се Вятър. – прошепна. – И Дъжд. И Кост, и Прах. Името ми е откъслек от полузабравена песен.

Цитати от "Майстора на куполи" от Елиф Шафак

Ревю за книгата може да намерите тук. Преводът на книгата е от Красимира Абаджиева.

Странно, но лицата, които са от плът и кръв, изчезват, а думите, плод на дъха ни, остават завинаги.

- Ваше Височество, откакто съм дошъл тук, не съм чул някое животно да нападне човек. Освен ако не е оставено да умира от глад. Ако не ги дразним, те не биха ни сторили зло. Ала хората не са като тях. Гладен или не, човекът върши злини. Къде ще спиш по-спокойно? До сит непознат или до сит лъв?

Онези, които се заобикалят с ласкатели, не прощават на честните и откровените.

Човек с библиотека е човек с хиляда учители.

Решенията са овце, а навикът е овчар.

- Не е ли странно, че хората от една професия са и най-заклети врагове? - почуди се Леон. - Колкото по-близки са талантът и домогванията, толкова повече е ненавистта.

Според Джахан безразсъдното упорство беше проклятието на прекалено амбициозните хора. Толкова бяха сигурни в начинанията си, че не се вслушваха в чуждите мнения и така спираха полета на ума си, докато по-посредствените, които се учеха от събитията и от хората около себе си, го развиваха и крачеха напред.

Градовете са като хората. Те не са направени само от камък и дърво. Те са също от плът и кръв. И кървят, когато са наранени.

Може би прекалената близост води до слепота, докато разстоянието осигурява обективност.

- Има неща, които са в моите ръце, а други не са. Не мога да спра разрушенията. Но мога да продължа да градя.

Градяха с години и разрушаваха за ден. Безценното днес бе презряно на другия ден. Всичко зависеше от прищевките на съдбата, а съдбата бе толкова капризна...

Той все още не знаеше, че значимостта на вярата не зависи от непреклонността и силата й, а от способността да я загубиш, но отново и отново да си я възвърнеш.

- Ако някога те обземат колебания, помни, че всяко нещо си има причина и обяснение.

На света има два вида хора. Едните търсят щастие, а другите справедливост.

Живеем, трудим се и умираме под един и същ невидим купол. Богати и бедни, мюсюлмани и християни, свободни и роби, мъже и жени, султани и махути, майстори и калфи... Уверих се и вярвам, че има само една форма, която отразява всемира.
Куполът.
В него изчезват всички различия и звуците на радост или страдание потъват в тишината на всепоглъщащата любов. Когато мисля за света по този начин, усещам, че губя посока и не знам къде свършва миналото и къде започва бъдещето. Къде е Запад и къде е Изток...

"Империя на бури" от Сара Дж. Маас

Ревю за "Кралица на сенките" - тук!

Всичко си има цена.

Елин Галантиус разбира това по-добре от всеки друг. За да се пребори срещу Демонския крал Ераван, тя ще трябва да спечели съюзници. Огненото сърце ще трябва да се бори с всички сили, за да постигне така желания мир. Ще й се налага да прави компромиси, да върши неща, които ще тежат на съвестта й, да жертва много – и всичко това в името на най-близките й и Терасен.

Манон Черноклюна пък е изпратена на поредната си мисия. Тази мисия ще даде началото на нещо ново, но вещицата дори не подозира.

В същото време Елида Локан търси своята кралица Елин и асасина Селена Сардотиен, без да подозира, че двете са един и същи човек. Ще рискува живота си в Оуквалд, а Лоркан Салватер по чиста случайност попада точно на нея...

Също както в „Кралица на сенките”, така и в „Империя на бури” началото не беше особено въздействащо. Имах чувството, че преговорите,  които водят Елин и свитата й, няма да имат край. Главите с Манон, Елида и Лоркан бяха чудесно разнообразие, но малко сравнение с останалата част. Да, въпреки че главно Елин тласка сюжета напред, дойдоха ми малко в повече.

Постепенно обаче историята започна да се сглобява малко по малко и, разбира се, нещата станаха прекрасни.

Направи ми впечатление, че романтиката е на преден план. В предишните книги беше по-скоро допълнение. Тук обаче си проличаха силните връзки между героите, които вече са си изяснили чувствата пред самите себе си и знаят какво искат. И това много ме радваше, защото авторката не ме разочарова с нито една двойка. Но това не се отнася само до романтичната страна – приятелствата, недоверието или пък антипатията, всички тези неща и още други чувства, станаха пределно ясни. С всяка нова книга Маас гради персонажите си. Любопитно е как ще израснат те в следващата книга!

Например Дориан беше една шокираща изненада за мен. Като се има предвид колко го ненавиждах от първата книга, а в четвърта част ми беше просто симпатичен... сега направо ми спечели сърцето! Много трънлив път измина, докато ми допадне, но важен е резултата.

А какво да кажа за Лоркан? До „Империя на бури” ми беше доста безразличен, но в тази част Маас се е развихрила да гради персонажа му. Спечели ме за отрицателно време.
Като цяло героите ми станаха особено скъпи – шегите им, романтичните или пък тъжните моменти, всичко преживявах с тях. И толкова ме беше страх Маас да не убие някого (знаете, че обича да прави подобни неочаквани номерца), че няма накъде повече.

Ераван пък не си поплюваше да изпраща армиите си от изчадия. И въпреки това за мен си остава слаб герой. Не може да ме впечатли нито едно от нещата, които върши, както например прави Майев (все се убеждавам, че отношението ми към нея е същото като с Ераван... и в следващия момент осъзнавам как съм се вбесила и ми се ще да късам страници).

Обратите в сюжета са задоволително количество, както винаги повечето струпани накрая на книгата, за да те зашлевят, когато си най-напрегнат. Едни са очаквани и не са изненада, за други пък няма начин да се сетите. Именно те ми навяват лоши предчувствия за следващата книга.

"Империя на бури" е впечатляващо помитаща. Вихър от емоции, които те заливат. Тя е напрегната, друг път те разсмива с остроумните закачки между героите. Понякога безгрижна и страстно романтична. А също и жестока. Нанася силни удари, но... е и пълна с надежда.

Просто 19 години по-късно... може би...

Когато Хари беше на 11, разбра нещо специално. По доста нестандартен и вълшебен начин.

Когато аз бях на 11, получих едно, подобно на неговото, писмо. Под формата на една вълшебна книга.

Аз израснах в "Хогуортс". Вярно, никога не бях силно открояваща се "вещица". Не ходех на разни събития, не се обличах като магьосница, но и до ден днешен знам абсолютно всичко. Завърших училището за магия. Истински експерт съм. Чела съм книгите най-малко по четири-пет пъти. И всичко това го казвам не с цел да намеря някой, с когото да си мерим фенството, а просто за да изясня какво е "Хари Потър" за мен.

"Всичко беше наред"...

Бях малко разочарована от седмата книга от поредицата. Очаквах нещо много по-дръзко и грандиозно за финал. Затова последната глава, където набързо са нахвърляни няколко думи за това кой как е в живота, не ми е от любимите. Но помня добре последните три думи, понеже те бяха заключителни за мен. Все едно "Хогуортс" ми даваше тапията и ме изпращаше по живо, по здраво. Всичко беше наред... и завесите се спускат. Така беше за мен. Бях удовлетворена поне за това. Че не чувствам никаква празнина. Нямаше нещо, което да липсва...

Е, да, липсваха всичките ми любими герои, освен един-двама, но... Но.

Какво изпитах, когато чух за пиесата?

Всъщност нищо конкретно. Малко скептично бях настроена към новините за чернокожа Хърмаяни, просто защото съм от онези хора, които вярват, че някои "канони" просто трябва да се спазват. Все пак хвърлиха толкова старание за филмите, дойдоха до България да търсят Виктор Крум (и грандиозно се провалиха, но поне направиха опит!), направиха всичко, точно както трябва да си е (поне за мен)! Вярно, че по едно време Краб и Гойл бяха малко странни, но това са тъпи подробности, кой ги помни тях xD.

Какво изпитах, когато чух за книгата?

Смесени чувства. Нервираше ме истерията по "осмата" книга. Защото какво осмо има в нея, по дяволите?! Аз не видях нищо. Все още не виждам. Съжалявам. Може да е история за света на Хари, но не е история за истинския Хари. Прост факт. Наистина.

Сама по себе си книгата е хубава. Хубав спомен за "ученическите години" в магьосническото училище на всеки закоравял фен на поредицата. Като й видиш името и си спомняш.

Но и аз като тийн пишех непрестанно фен-фикшъни за Хари Потър (имам един запазен, който е поне стотина страници, мога ли да го издам като деветата книга?). Постоянно участвах в милиарди училища за роул плей. Всички тези истории, които сме изписали тогава, не са истинската магия. Както и тази книга не е.

Липсваше й онази щипка вълшебство, която съм свикнала да очаквам, когато чуя "Хари Потър". Липсваха й и още доста неща.

Например, никога не съм харесвала Хари и Рон. Хърмаяни да, донякъде... Но и аз си имам определени очаквания за образите им, които не съвпадат с представените тук. Да кажем, че бяха "плоски", отдалечени. Като цяло всички герои се държаха отдалечено, някак обикновено. Предсказуемо. Безинтересно. Албус и Скорпиус пък бяха просто двама некадърни тийнове. Не,  излъгах ви, Албус печели титлата, него бих го нарекла и непоносимо "мрънкЯло" понякога. Скорпиус беше всъщност симпатичен.

Странното по едно време беше, че всички останали деца - Джеймс, Лили, Роуз, Хюго... те сякаш изведнъж изчезнаха. Вярно, за момента друго е по-важното, но аз не си представям семейството на Хари така. Нито пък това на Рон.

Всички се държаха прекалено... прецизно един към друг. Твърде официално. Твърде делово. Твърде неистински.

От друга страна, тъй като Драко е един от тези, които обичам, но пък не е герой, който е представен в дълбочина в оригиналната поредица, тук ми хареса много. Може би в това се крие разковничето - силата е там, където авторите на тази история не бъркат твърде надълбоко в чувствата на феновете.

Все пак играта със Снейп наистина заболя. Наистина. Не беше моят Снейп, но си беше гадно.

Като цяло обаче си заставам твърдо зад мнението, че не се държат като себе си, а аз като фен искам точно това.

Идеята за "прокълнатото дете" като цяло ми беше също глупава. Прекопирана. С абсолютно нито една оригинална черта. Даже дразнеща. Безумна. Някакво досадно "ами ако вмъкнем една конспирацийка"... Летенето през времето на моменти излизаше малко... ами, невъзможно xD Бягаше от принципите, така да се каже. Беше си точно ала фенове си вмъкват своите идеи. Знам ли, не ми хареса...

Осъзнавам, че това все пак е пиеса... но явно не осъзнавам добре факта, че сигурно е правена от носталгия по фенщината и прочие. Ако осъзная по-добре това, сигурно ще приема факта за цялото това опростяване.

Ех... въпреки това леко се дразня. xD

Не мога да си представя това нещо като пиеса, като нещо, което се играе на сцената. "Хари Потър" си е магическа вселена, която се нуждае от повече цветове, повече думи. На сцена просто, мисля си, ще е нереално... неистинско, ако искате. Колкото и безумно да звучи.

Въпреки всичко ще дам на тази книга четири звезди. Заради добрите спомени и заради това, че ме накара да отворя архивите на познанията си. Само се моля още някой да не се похвали, че си е взел осмата история, че се изприщвам (което, за жалост, ще стане още утре, уверявам ви).

И (понеже умирам да го направя) вметвам и серия тъпи въпроси, които се зародиха, докато гледах корицата:

Какво му е предварителното на това издание? Ще има още едно ли, какво? И може ли да е предварително нещо, което е излязло след като пиесата вече е била на сцена, ако се ориентирам по датата на издаване и датата на пиесата, която присъства в книгата...

Спомени, написани върху камък

„Майстора на куполи” е книга за Истанбул, столица на Османската империя през XVI в. Елиф Шафак пише за един град, приютил в себе си разноцветна мозайка от хора, животни и сгради, всички те индивидуални, но съществуващи в едно цяло. Затова и градът е жив и шумен, като бързотечаща река, отправила се към бъдещето, изличавайки по пътя си спомена за живите, но запазвайки паметниците на техния труд.

„Майстора на куполи” преследява историята на индиеца Джахан, дошъл в Истанбул като махут на белия слон Чота, дар за султана от далечни земи. Работата му е просто да се грижи за животното, но неочаквано за обикновен слуга, той става калфа на най-добрия архитект в града – Синан, наричан Майстора. Така животът му минава в грижа за слона и работа по строежите. Но хората, с които се сблъсква по пътя си, невинаги са добронамерени. Джахан ще трябва да се справя с гнева на по-висшестоящите от него, с несподелената любов, която терзае сърцето му, с недоволството и недоверието на жителите на града и със страха да не разочарова единствения човек, който е видял таланта в него – Майстора.

Джахан е герой, в който не усетих развитие, освен в края на книгата. Той е един и същ, независимо колко години минават - любопитен и малко наивен, добросърдечен и амбициозен, но не и алчен, макар и малко завистлив. Отдадеността му да се грижи за слона, който чувства като свой приятел, също не отдалечаваше героя от образа на миловидно момче. Тези неща ми допаднаха в него, както и развитието му в края на книгата, което беше за добро.

Другия герой, който ми направи впечатление, е Майстора, който има добро сърце, но не е наивник – той е улегнал и мъдър, посветен на работата си и на задачата да образова калфите си, които чувства като свои деца. В него харесах онази умереност във всичко, с което се захващаше. Той винаги спираше да помисли и знаеше кога има смисъл да предприеме действия и кога е ненужно.

Шафак обръща внимание и на второстепенните си герои – султаните, везирите и посланиците, останалите трима калфи – те също имат история, която е разказана, и всеки един от тях изиграва своята роля, макар и да изглеждат пасивни като персонажи.

В „Майстора на куполи” ми допаднаха както неочакваните обрати, така и това, че се сблъсках с интересния начин на мислене, истории, обичаи, поговорки и привички на много етноси.
Историята е динамична. Тя обхваща голям период от време, но годините преливат една в друга, без действието да прескача хаотично. Когато героите се справят с един проблем, на негово място идва друг и така действието никога не спира, а ситуациите никога не се повтарят, макар сюжетът често да се развива около строежа на поредна нова джамия.

Харесах Истанбул заради чувството за автентичност, което му е придала авторката. Книгата предизвика въображението ми – описанията пораждаха в съзнанието ми картини на един величествен град – с екзотична архитектура, с големи мащаби и пъстра мозайка от безброй хора - роби и господари, мюсюлмани и неверници - всички съжителстват заедно по един или друг начин, но суеверията и религията поставят определени граници и правила между всички тях, които не бива да бъдат нарушавани. Но наред с красивите неща, усетих и грозното – лошата миризма, бедността и алчните за власт и признание, които вечно плетат интригите си.

Примери за хармонията във всичко в града са прекрасната „Света София”, извисяваща се над бедни, схлупени коптори, чумата и другите зарази, вилнеещи през лятото, които покосяват всеки, независимо от ранга му. Но градът продължава напред, а Майстора и калфите строят, поправят и разрушават, докато около тях кипи от живот.

Единственото, което не ми допадна много, се отнася до превода – използват се турски думи, които не бяха обяснени. На някои от тях е лесно да разбереш значението от контекста, но други според мен е хубаво да бъдат разяснени с бележка под линия. Не мисля, че са затруднение за читателя да навлезе в историята, но най-малкото ще задоволят любопитството на незапознати с турския като мен.

Майстора, калфите, белият слон и историята, която създадоха заедно, остави все хубави спомени в мен. Беше истинско удоволствие да прочета нещо за един по-различен и непознат свят. Магията на книгата е именно в това, че на всяка страница срещаш нещо различно, което чака да го опознаеш.

"Кралица на сенките" от Сара Дж. Маас

Само колко чаках тази книга! А най-хубавото е, че цялото това чакане си е заслужавало. Защото обичам света, който е създала Маас, а с тази книга очакванията ми са удовлетворени, даже много, много повече от това!

Елин Галантиус, която винаги ще наричам просто Селена, защото не мога да свикна с истинското й име, се завръща в Адарлан, за да поеме тежестта на короната си и да промени всичко. Като за начало трябва да спаси братовчед си, а после - да се изправи срещу Аробин Хамел и толкова много други належащи проблеми, че надали щеше да се справи без помощта на Каол и помощницата му Несрин Фалик. Дориан пък се бори, затворен в собственото си тяло, но не точно за живота си. Той не е сигурен дали заслужава да живее, не е сигурен кой е и откъде идва цялата тази болка, която го измъчва постоянно. През това време в Морат се случват ужасни неща, а Манон разбира, че също трябва да вземе някои неща в свой ръце.

Честно да си призная, първите 100 страници ми се искаше всичко да върви по-бързо, защото те бяха изпълнени само с една подготовка за бъдещите събития. Не, че бяха написани скучновато, просто аз нямах търпение. Като изключим този малък мой проблем, нататък действието става толкова динамично и се развива с такава шеметна скорост, че прочетох последните 150 страници на един дъх, без да се замисля изобщо за околния свят. Освен тръпката от развръзката и откритията, авторката е отделила доста и за отношенията между героите. Това е нещото, което много ми хареса в тази книга - персонажите тук сякаш станаха напълно завършени, благодарение на всичките разговори и жестове между героите - споделянето на болка и радост, което правеше всичко истинско. Преминаването през всички трудности, като се държаха заедно. Макар например между Селена и Каол да зееше огромна бездна, те пак се опитваха да се държат един за друг. Това ми отне много време да го преглътна, защото наистина харесвах двамата като двойка. Мнението ми обаче се промени и смятам, че нещата се развиха достатъчно добре и за двамата, въпреки раздялата им. Обожавам и малката свита на Елин, онези две огромни "мечки", които постоянно се бореха за мъжко надмощие и любовта на кралицата им. Имаше толкова много забавни моменти в тази книга, нищо, че в повечето време витаеше една сериозност и съспенс.

Обожавам новите персонажи в книгата, което леко ме изненадва, тъй като са жени, а рядко се

случва някой женски персонаж да ме впечатли с нещо. Елида например е просто едно сакато, невзрачно слугинче, доста страхливо и нерешително. Но зад всичко това се крие остър ум и невероятно умение да играе роля, което не я прави по-смела, но затова пък й помага в оцеляването. Хареса ми точно онази безпомощност в нея, която се опитваше да преодолее и да се бори за мечтите си, да направи живота си по-светъл, колкото и труден да е.

Несрин пък е тихият здрав разум на Каол, която знае точно какво е редно да се направи в даден момент. Макар че не показваше често чувствата си, прикривайки ги умело зад апатична маска, тя се вълнуваше от нещата, които се случват около нея. В нея харесвам най-много присъствието на духа, което проявяваше винаги. Никога не мрънкаше и не се лигавеше.

Лизандра е героинята, която изобщо не очаквах да ми допадне. При първото й появяване си помислих "Ох, някоя ревлива кокетка!". На тази жена й е в кръвта да заблуждава. Дори когато си мислите, че вече ви е ясно какво крие, няма да е много сигурно, че изненадите ще спрат до тук. Малко нереално беше за мен обаче промяната в отношенията между нея и Селена. Струва ми се, че нещата се случиха прекалено бързо.

Аробин Хамел пък беше един много, много гаден тип, който въпреки това харесах. Не го усетих като освирепяло чудовище, каквото Селена казваше, че е. Не се наблегна много на тази му страна и може би заради това мнението ми е такова.

Макар да си мисля, че историята можеше да приключи преспокойно и в тази книга, обратът в събитията, който беше направен, за да има пета, не беше лош. Иначе цялата тази мащабна подготовка, кроежи и машинации, щяха да станат безсмислени.

"Двор от рози и бодли" от Сара Маас

"Всеки път, когато поглеждах към хоризонта или се питах дали просто да не продължа да вървя напред и да не поглеждам назад, чувах обещанието, което дадох преди единадесет години, докато тя гаснеше на смъртното си ложе. Не се делете и се грижи за тях. И аз обещах, защото бях твърде малка, за да се запитам защо не поиска същото от по-големите ми сестри или от баща ни. Но се заклех, после тя умря, а в жалкия ни човешки свят, пазен единствено от обещанието на Върховните елфи отпреди пет века, в този наш свят, където не помнехме имената на боговете си - обещанието е закон. Обещанието е разменна монета. То е твоята гаранция."

Преди 5 века хората започнали война срещу елфите, за да спечелят свободата си и никога повече да не бъдат поробени от безсмъртните господари. И изходът на войната бил на страната на хората. Издигнала се стена между териториите на двата народа и се създали определени правила, които и двете страни трябвало да спазват, за да се поддържа мира. Но мирът бил крехък - достатъчно било само едната от страните да не спази разменените обещания. Обещанието обаче е закон. То е твоята гаранция.

Фейра живее в малко село до Стената, която разделя териториите на елфите от тези на хората. И ловува всеки ден, защото иначе тя, двете й сестри и баща й ще останат гладни. Обича да рисува, но няма пари да си го позволи и четките и боите остават само в мечтите й. Всеки ден, независимо дали е лято или зима, още на 14 години, тя убива в пограничната гора, за да преживява.

И една люта зима среща вълк.

Тогава тя си спомня за всички онези легенди, които хората си предават през вековете - за опасните елфи, които можели да се преобразяват, за вълците, които всъщност били прекосили Стената безсмъртни, желаещи единствено да сеят разруха в земите на хората, нарушавайки Договора...

И убива вълка. Защото иначе няма да оцелее през зимата. Нито тя, нито семейството й.

Но Договорът не допуска компромиси. Възмездието идва бързо, защото никой човек няма право да убива елф, ако безсмъртният пръв не го е нападнал или провокирал. Скоро в къщата й идва звяр, който я отвежда в безсмъртните земи на елфите, вместо да я убие на място. От Фейра се иска само едно - да остане завинаги в Двора на Пролетта, владенията на звяра, който й дава шанс да оцелее.

Дворът на Пролетта посреща читателя със слънчевите си лъчи и вечно цъфналите дървета, с усещането, че всичко тук е спокойно и винаги ще бъде. Но няма как да е така, нали? Винаги има нещо, което не е наред, дори във владенията на вечната пролет.

Нощем бродят същества, които са вдъхновили хорските легенди, а денем... понякога денем зверовете са много по-страшни. Описанията на всички тях са доста пълни и дават ясна представа с какви гадории може да е пълен прекрасния свят на елфите. А онази болест, за която всички говорят и която скоро време ще засегне и смъртните, е едно бавно приближаващо се проклятие...

Но когато Фейра пристига в имението, тя е твърде заета да се сблъсква с предразсъдъците си относно елфите. Не иска да оцени опитите на Тамлин да я приобщи към новия й дом, а Люсиен хич не прави нещата розови с хапливите си забележки и студенината и омразата си.
Ако харесвате "Стъкленият трон" от същата писателка, ще харесате и тази книга. Фейра прилича безумно много на Селена - борбена, упорита, саркастична и вироглава. Доста "бодлива". В същото време способна да обича силно и да се бори за любовта си с всички сили, които има.

Тамлин пък е поел твърде голямо бреме, за да му се получава, когато се опитва да изглежда безгрижен. Той успява да поддържа златната среда в отношенията с всички в имението, защото знае кога да бъде твърд и кога милостив. Понякога звярът в него надделява и прави неща, за които може би съжалява после, но винаги се старае да бъде мил с онази, която уби един от неговия народ. Защото тя, точно като него, няма избор...

Люсиен пък винаги е бил най-добрия приятел на Тамлин. Има много неща, за които е задължен на Върховния елф, а вековете познанство и добри взаимоотношения си казват думата. Той е здравият разум на Тамлин, когато звярът в него реши да прави нещо на своя глава и също така винаги готов да се жертва за господаря си и да изпълнява желанията му. Последното обаче не му пречи да дразни Фейра с каквото и както може, да я подлага на изпитания и да я праща на места, които определено не са подходящи за човешко момиче...

И тримата са преживели твърде много, за да разкриват чувствата си лесно. Но именно това е, което ги свързва. И приятелството им се усеща доста силно. Е, не само приятелството...

За разлика от "Скъкления трон" в книгата няма любовен триъгълник, което лично на мен ми харесва. Знам кой щях да подкрепя при наличие на такъв, а определено не искам който и да било от героите да страда повече, отколкото го направи в книгата.

Красотата и спокойствието на Двора на пролетта, които изпълват страниците на книгата до един известен момент, остават на заден план, защото кулминацията наближава неусетно. Действието се забързва и всяка глава се случва нещо ново. Често ужасно, жестоко и с пореден удар, който трябва да понесат героите. Доста често във всичко е забъркан Рисанд - господарят на Двора на Нощта. Още с първото си появяване ме привлече като с магнит и не можех да го намразя за която и да било постъпка, колкото и гадна да беше. Той дава вид на безскрупулен манипулатор, коравосърдечен убиец и още доста подобни "мрачни" качества, характерни за антигероите. Винаги обаче има едно "но". Надявам се в следващата книга да има повече участие, защото наистина ми влезе под кожата.

Е, чакам с нетърпение втората част, главно заради Рис, но всички герои ми станаха много скъпи и вече ми липсват! Невероятно е как Маас успява да създаде такива плътни персонажи, които да те развълнуват по най-различни начини!

Нют Скамандър и... кой беше...

Честно и без бой си признавам, че вярвам, че светът на малкото момче магьосник беше първият фентъзи свят, който посетих. Може би тогава бях на 8 или 9, може би малко по-голяма, но със сигурност не чак толкова, че да не очаквам писмо от "Хогуортс"... или поне сега така ми се иска да е било и да съм била на 12. Но какво значение има!
През годините минах през всевъзможни етапи от развитието на един Хари Потър фен. Участвах в милиарди роул плей форуми с всякакви възможни училища (и дори май си създадох едно две, но това не беше толкова трудно...)
Винаги ме е вълнувала повече съдбата на второстепенните герои, отколкото тази на главните.
После започнах да откривал други книги, но пък натрупаните знания около света на Хари Потър си останаха да залежават някъде там, като най-долен пласт, някаква основа.

И така, години по-късно, аз се връщам отново... вярно, вече с друг поглед над нещата, доколкото това е възможно, но все така любопитна като дете.
В книжарницата се зачудих дали пък трябва да си взимам книгата за куидича, след като това е просто описание на една игра. Но после реших, че просто трябва. Имам цялата колекция, всички седем книги и приказките на Бийдъл... защо да трябва да нарушавам колекционерския си дух! Я вижте архива!
Не съжалявам за решението си! Играла съм всички компютърни игри за Хари Потър, но освен, че харесвах 1 и 2, имах и друга много любима - тази за куидича. И какво беше изумлението ми, когато открих, че отборите, включени в книжката, може пък да са били тези от играта! Пасваха си, наистина!
Пък и тук става въпрос за българския отбор~ Не мога да повярвам какво е името им! И, ъ... защо точно лешояди, не трябваше ли да са гарги или друг тип пилета? xD (Простете на хората от региона, наистина!)

Заглавието на тази публикация пък споменава "автора" на другия важен хогуортски учебник.

Тази книга с опасни малки създания (и не толкова малки), която Хагрид може да използва като наръчник xD Искрено се смях на коментарите, много ценни в тази книга. Може пък да е и заради хубавите ми спомени...
Неоценим помощник би могъл да е този учебник, в много ситуации, за това съм напълно съгласна. Само ми е малко чудно какъв точно ще се окаже филма със същото заглавие, за който се говореше напоследък. (Както винаги, споменавам нещо, за което съм абсолютно неподготвена, но иначе пък съм готова да напиша мнение, нали...)
Сигурна съм, че са избрали именно тази книжка за филма не защото не могат да спретнат един спортен куидичен сблъсък, а защото името на автора (Нют Скамандър) е хиляда пъти по-лесно за запомняне от това на Ке.... ти Уисп. Това е важно
(Не ми хареса актьора, който са наслагали по снимките във всеки случай, но аз не разбирам, не ме слушайте~)


Е, представено леко по-емоционално, от един малко пораснал Потър-фен, това беше. Дори не мислех, че има какво да се напише, но какво пък (ще ми стане навик да казвам това). Гледайте да не настъпите някое гномче в градината и, наистина, достатъчно възпявахме феите. Като споменах за това - феите не са и елфи! Къде се е чуло Леголас да лети с крилца на пеперуда?!