"Колелото", което трябва да се завърти

Ревю за първа книга от поредицата, "Принцът на глупците" от Марк Лорънс - тук.

Друго ревю на трета част, "Колелото на Осхайм" в блога - ей тук.

(Скоро и цитати от книгата - дотогава можете да намерите цитати от другите две части от линковете към ревютата им.)

Не знаех много за лодките, но това, което знаех, бе, че много често хората, които слизат от тях в края на дълго пътуване, не са същите, които са се качили.

Ето го отново Джалан Кендет - сред горещите пясъци на Сахар, псуващ като някой селяк от поданиците на баба му, но поне със самочувствие на благородник... Къде отиде Снори ли? Какво точно се случи, те двамата дали успяха... Знам, знам. Ще има да се чудите. И да минете през Ада, докато чакате! (Може и през Хел, това вече си зависи...)
Джалан е от онези хора, които предпочитат да знаят, че съдбата не им е отредила никаква роля, за да могат с право да мрънкат срещу тази несправедливост. Че тя си е за предпочитане пред това да знаеш, че имаш някаква роля, и то в света на Разделената империя. Но какво точно ще направи Джал, също си остава далеч в бъдещето. Сега го очаква едно дълго пътешествие...

Може би доста неща в книгата ще се сторят на читателите като някакво излишно бавене на времето - не мога да се съглася с това, но чух такова мнение. Мога само да кажа, че поне ще ви е забавно, докато ви подават локумчето. И току-виж сте се препънали в някоя изненада, докато още не го очаквате.

Като че ли това, което на мен най-много ми хареса в тази книга, е израстването в Джал. А то даже не е и точно "израстване", предвид че той винаги е носил у себе си тези качества, само че така и не са се показвали на показ - или поне не твърде често. Тук има възможност да го видим такъв, какъвто е, без да се прави на принц на глупците. И чувството да гледаш как ти показва, че може да е нещо повече, е прекрасно.

Ще ми се да кажа по нещо и за Снори, само че викингът е себе си и не спира да носи онази сила, която успява да предаде и на околните. Въпреки всичко, през което минава. И никога не омръзва да е някъде наоколо. Червената кралица остава на заден план, което е от една страна жалко, предвид любопитните истории за нея в предишната книга. Синята дама е на още по-заден план, но това не ме ядосва, не чувствам книгата да е загубила. А, помните ли доктор Тапрут? Най-после ще спре да се крие този тип!

Какво друго интересно може да ви очаква? За челите книгите за Йорг Анкрат ситуацията няма да е изненадваща, само че тук фокусът е на съвсем различно място. Все пак останах много объркана от това развитие на нещата в края, тъй като бях останала със съвсем различни впечатления от предишната поредица. Или нещо е недообяснено в този край, или аз не виждам какво пропускам, че да се вържат нещата с книгите за Йорг. Ако попадна на някое интервю с автора, веднага поглеждам дали някой му е задал въпроса "ама как така, то нали...".

А сещате ли се как героите трудно си обясняват технологиите на строителите и понякога е трудно да разбереш какво точно виждат? Едно минусче за мен в края е, че се обърках наистина много кой къде се намира, но това всъщност не затрудни четенето, понеже други бяха по-важните неща.

Като за край на това не толкова приличащо на ревю нещо, просто искам да кажа, че изключително много се радвам, задето тази книга се издаде. Стискам палци и новата поредица на автора да види бял свят на български. ♥

Аз съм лъжец, измамник и страхливец,

но никога, никога, ама почти никога

не бих изменил на приятел.

Колелото

Може би някои от вас са забелязали на каква почит се радва авторът Марк Лорънс в нашето скромно пространство. Той успя да спечели книгоядците измежду всички познати и новопоявили се автори на бруталното тъмно фентъзи. Първо с жестокия и кървав Принц на тръните, а после и с нехайния и надарен с непоносимо голямо количество късмет Принц на Червените предели.

Пред Принца на тръните и неговата история, тази на втория понякога бледнее. Цели две книги от поредицата за войната на Червената кралица те карат да се чудиш какво има да се постигне от Джалан Кендет, след като историята на Йорг Анкрат ни е дала достатъчно обяснения. "Колелото на Осхайм", трета книга от поредицата "Войната на Червената кралица" (издадена от "Бард", за което не вярвах, че ще се случи и съжалявам, че не вярвах, бях загубила надежда просто) ни дава дългоочакваният отговор, след стотици мили извървян от главния герой път. За да се окаже... в началото на всичко... образно казано.

Джалан Кендет, за да припомним, е един от множеството наследници на Червените предели - едно от многото на брой кралства, пръснали се из света, след като светът е бил унищожен от нашия съвременен гений (в "Колелото на Осхайм" имаме и някои подсказки как точно се е случило това). Баба му е страшната Червена кралица, за която мнозина говорят, че един ден ще завладее света. На Джалан му стига просто да се възползва от титлата си и да си живее живота. Докато съдбата не му хвърля око, опитат се да го убият и той не се озове на една лодка по реката, обвързан с някакъв огромен туземен викинг на път за еретичния Север. Кофти за Джалан, но той си няма никаква представа колко по-кофти може да стане...

Историята на Джалан винаги ни сблъсква с неща, които по някаква причина вече са се случили

в историята на Йорг. Двамата принцове живеят в една и съща епоха и имат по някакъв много странен начин доста сходни неща. Някой би казал, че са нещо като Ин и Ян, двете лица на една и съща монета, деня и нощта... Те дори се сблъскват лице в лице за няколко кратки мига и това винаги се оказва знаменателно събитие (особено в третата книга за Джалан).

Пътешествието на Джалан винаги е било на стъпка от това да накара читателите да си мислят, че цялата история е безсмислена. Принцът бяга насам, а после натам... но пък винаги попада на много странни артефакти като например Ключа на Локи... или пък на много противни некроманти. Чак в "Колелото на Осхайм" цялата тази дълга разходка най-сетне изглежда като да е напълно и абсолютно целенасочена. Колелото на Осхайм. Мястото, съхранило спомена за падението на човечеството. Някой трябва да отиде там и да промени... нещо. Или всичко.

Какъв по-добър избор от трима северняци (сред които вещица, воин и момченце) и един горд принц на Червените предели... И то докато светът около тях потъва в кръв, ходещи мъртъвци, некроманти, магьосници и кой знае колко още противни неща.

"Колелото на Осхайм" прави доста резки завои в историята на Джалан. Първо се залага на онзи подход, който вече сме видели и при историята на Йорг - редуването на спомена с реалността. След това правим огромно обръщане към една дълга обсада и война, което беше вероятно най-изморителната част. Въпреки изненадата от начина, по който Джалан се преобразява точно в този момент, почти нехарактерно, но пък, честно казано - към по-добро, мисля си - войната седи някак изкуствено прибавена към историята, сякаш именно с идеята да ни бави по пътя към целта. След това ни чака още един рязък, много рязък завой към пътя за Колелото, където нещата странно се объркват. И сякаш се завръщаме в абсолютното начало. Поради някаква причина образът на Джалан вместо да се надгражда там се... разгражда. Съдбата или времето се въртят на обратно.

Решението за края на този дълъг път донякъде ме радва, но и донякъде не съм особено съгласна с него. Толкова много битки и толкова много сблъсъци с нереални и реални неща... това не може да не те промени по по-различен начин. Така че в известен смисъл крия в себе си леко разочарование от "Завъртането". Но иначе симпатизирам на Джалан, дали заради умението да не му пука от нищо, или пък просто защото вижда нещата побъркващо оптимистично, не знам. Явно е, че не си длъжен да бъдеш герой само ако притежаваш качества като доблест, смелост и дрън-дрън. Дори в свят, в който слабите не живеят никак дълго.

Джалан Кендет е лъжец и страхливец (в което никога няма да повярвам!), но никога, никога няма да измени на приятел... А вероятно и на хората.

~~~~~~

Тъй като не намирам към момента други мнения за книгата, припомням какво мислех за първата книга, която се срещнахме за първи път, както и добавям линкове към цитати от книги първа и втора на същата поредица, дело на другия Книгоядец, естествено:

> Цитати от книга първа

> Цитати от книга втора

Цитати: "Ключът на лъжеца" от Марк Лорънс

Студено е, а принц Джалан отново навестява блога. Този път със зимен фон зад себе си и нови мъдрости! :D И въпреки че не му е до коледни шапчици и празнуване, не губи чувството си за хумор.
"Ключът на лъжеца" (Бард, 2017) е в превод на Иван Иванов. Линк към ревю на първата част на поредицата може да погледнете тук, а цитати от нея - тук.
А сега, без да има гадни спойлери от първа част, може да хвърлите едно око и на същността. :)

Изглежда, всички онези месеци на слизане до пристанището и мръщене срещу лодките ме бяха направили по-добър моряк. Не повърнах, докато не се озовахме толкова далеч от брега, че вече трудно различавах израженията на изпращачите ни.

Една лъжа може да достигне по-дълбоко от силата или мъдростта.

Най-добрите лъжци винаги казват истината - само дето избират коя част от нея.

Думите са в най-добрия случай нескопосани инструменти, прекалено тъпи за деликатни задачи.

Задълбочиш ли се достатъчно навътре в който и да е човек, ще намериш уплашено малко момченце или момиченце, което се мъчи да излезе. Въпросът е само колко надълбоко трябва да ровиш, за да го намериш - а също и какво всъщност плаши това дете.

- Светът се оформя от копнежите и страховете на човечеството. Война на надеждата срещу ужаса, водеща се на някакво дълбоко ниво, което самият човек е направил податливо, макар отдавна да е забравил как. Всички хора и техните дела стоят на глинени нозе, в очакване да бъдат оформени и преоформени, изковани от страха в чудовища от тъмните дълбини на всяка душа, чакащи да разкъсат света.

- Можеш да получиш или тази монета, или най-ценния съвет, който имам, нещо, което ми беше казано от един мъдрец и което не съм споделял с никого.
При тези думи Снори се обърна и ни изгледа, повдигнал вежда.
- Е? - попитах.
Хенан сбърчи чело, взирайки се първо в монетата, после в мен, после пак в монетата.
- Ами, ще... - Посегна, после дръпна ръка. - Аз ще... такова, съветът - избъбри бързо, като че думите му причиняваха болка.
Кимнах мъдро.
- Винаги взимай парите.

Ако в безнравственото поведение има нещо, което да не понасям, то е да не съм част от него.

Това им е проблемът на тези затънтени селца - всъчки в тях са докачливи. Готови са да скочат на мига и да те изкормят. Това, разбира се, е свръхкомпенсация, задето живеят в мразовити колиби на негостоприемен бряг. У дома щях да го наругая в очите... добре де, в окото... и да оставя половината дворцова стража да ме удържа, докато другата половина го изхвърля с бой от града. Но проблемът с приятел като Снори беше, че той приемаше всичко за чиста монета и щеше да помисли, че наистина искам да защитя честта си. Доколкото го познавах, щеше да стои отстрани и да ръкопляска, докато дивакът ме корми.

Най-важното, когато отричаш, че мамиш, е да продължаваш да говориш - и да не млъкваш, докато разговорът не се отдалечи толкова от корените си, че никой от слушателите не помни каква е била първоначалната тема на спора.

Хубаво е да си по-бърз от онова, което те гони, но всъщност при бягането най-важното е да си по-бърз от най-бавния преследван.

Децата носят своите крехки мечти пред себе си, в двете си ръце, чакайки светът да ги спъне.

Тичах, а подир мен се носеха чужди животи и мечти, и всеки път, щом забавех ход, те ме настигаха и се развилняваха около мен, за да изпълнят нощта, и ми се налагаше да газя сред образи, миризми, спомени за докосване, борейки се през цялото време да не ме завлекат надолу и да ме потопят в някой от онези безкрайни сънища, които ме тормозеха по пътя ми на юг.

Цитати: "Принцът на глупците" от Марк Лорънс

"Принцът на глупците" (ревю от друг книгоядец тук, а цитати от продължението - тук) е първа част от новата трилогия за Разделената империя на Марк Лорънс. Книгата е в превод на Иван Иванов (Бард, 2016).
Ревю за предишната трилогия на автора може да видите тук.
А сега, ето и бърз поглед към мислите на един таен страхливец и безнадеждно алчен принц.

Аз съм лъжец, измамник и страхливец, но никога, никога не бих изменил на приятел. Освен, разбира се, ако това не изисква честност, почтеност или храброст.

Песът беше тичал безмълвно и едва не ме беше докопал. Тихите е много вероятно да те убият. Колкото повече шум вдига едно животно, толкова по-рядко убива. Същото важи и за хората. Аз се състоя от девет десети фукня и една десета алчност, и засега нито грам убийство.

Когато си принуден да действаш по определен начин, най-добре го приеми и се опитай да изстискаш от него каквото можеш, докато не ти се разкрие първата възможност да изклинчиш.

Нямах представа какво беше казал току-що, но фалшивият ми смях е по-добър дори от истинския, а девет десети от популярността се състои в умението да ласкаеш по-нисшите.

Духовниците обичат да те виждат разкаян и често няма значение за какво точно се разкайваш. В дадения случай аз се разкайвах, че са ме хванали.

... кардиналът не беше човек, който става преди обяд, каквото и да твърди Светото писание за леността. Наричат я смъртен грях, но според моя опит похотта ще те вкара в по-голяма беля, а леността е грях само когато те гонят.

Изглеждаше немислимо, че такъв ад, който мяташе жар до небесата и опърляше самите облаци, може да е започнал от малка искрица на моя кремък, раздухана от дъха ми. И все пак може би всеки живот е именно това, целият свят е именно това, сблъсък на огромни пожари, всеки от тях лумнал от нищото.

Добре е да насочваш хората натам, накъдето възнамеряват да отидат. Това размива границите между онова, което искат те, и онова, което искаш ти.

Аз съм добър лъжец. Велик лъжец. А за да си велик лъжец, трябва да изживяваш лъжите си, да вярваш в тях толкова, че като си ги повториш достатъчно пъти, дори това, което ти е пред очите, да се поддаде на измамата.

Не ми харесваше да ми напомнят открито за проблемите ни. А при Снори проблемите винаги бяха поставяни на видно място, за да се справи с тях. Моят стил беше по-скоро да ги замета под килима, докато подът не стане прекалено неравен, за да ходя по него, а после да сменя къщата.

Целият ни живот се състои от истории. Някои плъзват нашир и надлъж и растат с всяко преразказване. Други се споделят само между нас и боговете, разменяме ги шепнешком зад гърба на дните си, но те също растат и ни разтръскват не по-малко свирепо.

Може би точно това представлява храбростта, вид самозаблуда.

- Човечеството може да се раздели на безумци и страхливци. Личната ми трагедия се състои в това, че съм се родил в свят, където здравият разум се смята да недостатък на характера.
Под погледа му думите ми пресъхнаха.
- Интелигентността гради все по-сложни самооправдания - рече той с осъдителен тон. - Но в крайна сметка ти знаеш кое е право и кое не. Всички го знаят, макар че прекарват годините си в опити да погребат това знание, да го погребат под думи, омраза, похот, скръб или всяка друга от тухличките, от които съграждат живота си. Ти знаеш кое е право, Джалан. Когато му дойде времето, ще знаеш. Но знанието не е достатъчно.

Цитати от "Императорът на тръните" на Марк Лорънс

"Императорът на тръните" отново е в превод на Милена Илиева (издателство Бард, 2014). Цитати от предишните две части може да погледнете тук и тук, а общо ревю за поредицата - ето тук. За този пост ми беше малко по-лесно да пренебрегна спойлерските цитати. :D Без повече предисловие ви оставям да им хвърлите едно око.

Има истини, които знаеш, но които не искаш да изречеш гласно. Дори сам на себе си не искаш да ги кажеш, в мрака, когато всички сме сами. Има спомени, които уж виждаш, а всъщност не. Неща, които си отделил настрана, докато станат абстрактни и изгубят значението си. Някои врати, отвориш ли ги веднъж, остават отворени.

Когато ножът опре до кокала, на върха му има място само за нас си.

Скръбта нараства, разлива се и заразява здравата тъкан. Времето лекува всички рани, но често ни изцелява твърде късно и с помощта на гроб, а докато сме живи, скръбта живее с нас, гори ни, а за да избягаме от болката, ние се въртим и гърчим. И гърчейки се, се превръщаме в различни хора.

Пристъпих към мястото, където бях видял Фекслър за последно, и си ударих десния палец на крака. Само преди ден експерт в мъченията ме беше изтезавал, пък макар и за кратко. Болката сега се оказа по-силна и по-неочаквана. Бръкнах дълбоко в запасите си с ругатни, до рамото чак, и извадих оттам една наистина чудесна серия от образци. Жалко, че я чуха само добичетата. След като известно време псувах и подскачах на един крак, клекнах да видя какво ме е осакатило.

- Веднъж чух един свещеник да дрънка за оная работа със спасението. Призоваваше ни да не униваме пред факта, че не можем да спасим всички от греховете им, достатъчно било да спасим онези, които са пред погледа ни. Такива са си свещениците. Лесно се отказват. Тръбят наляво и надясно колко са слаби, сякаш това е някаква добродетел. - Изплюх костилката. - Или си струва да спасяваш деца, защото са деца, или не си струва да ги спасяваш. Не позволявай действията ти да се определят от случайността, която поставя едно дете пред очите ти и скрива следващото. Ако си струва да ги спасиш, спаси ги, намери ги, защити ги, превърни го в свое призвание. Ако не, тръгни по друга улица, така че да не видиш онова, което си можел да видиш, обърни глава настрани, закрий с ръка очите си. Проблемът е решен.
- Ти би ги спасил всичките, нали? - обади се Леша от другата ми страна, съвсем тихо.
- Познавам един, който се опитва - рекох. - И ако не знаех, че е невъзможно, тогава - да, бих ги спасил всичките. Без половинчати стандарти. Някои неща не могат да бъдат срязани наполовина. Не можеш да обичаш наполовина. Не можеш да предадеш наполовина или да излъжеш наполовина.

Ала думите са просто думи и рядко обръщат човек от пътя му, освен ако той не иска да бъде обърнат.

Когато един човек не си прави труда да крие тайни от теб, значи си загазил.

Цитати от "Кралят на тръните" на Марк Лорънс

Честно казано, беше доста трудно да устоя на желанието да споделя спойлерските цитати. Пропуснах толкова хубави, но, уви, пазя изненадата...
"Кралят на тръните" е отново в превод на Милена Илиева (издателство Бард, 2013). Цитати от първа част, "Принцът на тръните", може да видите тук, а от трета - тук. Общо ревю за поредицата - тук. :)

Когато играта не може да бъде спечелена, промени играта.

Човек е направен от спомени. Спомените ни определят. Уловени мигове, запомнени миризми, случки, съживявани многократно на малка сцена. Ние сме спомените си, спомени като мъниста, нанизани на връв от сюжети. Сюжетите, които разказваме за себе си на самите себе си, докато пропадаме през живота към утрешния ден.

- Ние не сме спомени, Катерин, ние сме сънища. Всички ние. Всяка част от нас е сън, кошмар, пълен с кръв, повръщано, скука и страх. И когато се събудим... умираме.

Изглежда, страхът е наша дружка в детските ни години, когато всичко е ново и непознато, и после се завръща с възрастта, когато се сдобием с неща за губене.

Изградени сме от противоречия, всички ние. Именно тези противоположни сили ни дават издръжливост, като арките - всяко блокче оказва натиск върху съседното. Покажете ми човек, чиито тухли са подредени по конец, и аз ще ви докажа, че е луд за връзване. Вървим по тясна пътечка, а от двете ни страни дебне лудост. Човек без противоречия, които да коригират равновесието му, рано или късно се отклоняват от пътя.

След няколко дни на седлото винаги стигам до заключението, че за да бъда изкушен от храна, тя трябва да е или топла, или студена, а ако е животно, предпочитам да не мърда - това условие не е задължително обаче - и на някакъв по-ранен етап от съществуването си да е имало гръбнак.

Понякога болката е толкова голяма, че я обикаляме по краищата и търсим свой начин да нагазим в раната.

Всички ние сме като непълна мозайка, нескопосани колажи от случки и страдание, хартиена броня срещу света. И онова, което ни прави човеци, са редките моменти, когато се сепваме, когато натегнатата пружина отпуска и удря на свой ред.

Веднъж Макин ми беше казал, че ако не изпитваш страх, значи имаш един приятел по-малко.

Забележиш ли веднъж дума или фраза, тя сякаш се появява постоянно.

Притиснеш ли твърде силно един човек, той рано или късно ще се ядоса и ще отвърне на удара. Всеки от нас стига до точката, когато казва "не" заради едното отрицание, защото думата приляга на устата му и звучи добре.

Вечно щяхме да се блъскаме един в друг като снежинки в буря, да се сражаваме, да се убиваме, да падаме, да се уталожваме и когато бурята утихне, войната пак щеше да е там, непроменена, чакаща - чакаща мен, брат ми, майка ми.

Цитати от "Принцът на тръните" на Марк Лорънс

Хубаво е, когато една книга ти липсва, да можеш да си я припомниш с цитати. Поне при мен разсейват носталгията. Днешният пост е за "Принцът на тръните" от Марк Лорънс в превод на Милена Илиева (издателство Бард, 2013)
Общо ревю за трилогията може да погледнете тук.
Към цитатите от втора част, "Кралят на тръните" - тук, а за трета част, "Императорът на тръните" - тук. :)

Войната, приятели мои, е красиво нещо. Само победените твърдят обратното. Ако сега, да речем, си направя труда да ида при стария Бовид, който седи облегнат на фонтана и стиска червата си в шепи, той навярно би изказал противното мнение. Вижте обаче докъде го доведе несъгласието с мен.

Като аргумент да живееш омразата успява там, където любовта се издънва.

Всяко бартство си има йерархия. А в братство като моето дъното на йерархията е много неприятно място. Вероятността да те йерархират до смърт е голяма. Брат Йоб притежаваше подходящото излъчване, за да оцелее там - излъчване на бито куче, болно от бяс.

- Нашите врагове определят какви сме... но е важно да знаем, че можем за избираме враговете си. Направи омразата свой враг, Йорг. Направи го и може да станеш велик човек, и по-важно - с малко късмет може да бъдеш щастлив човек.

Има нещо крехко в мен, което ще се счупи, но няма да се огъне. Нещо остро, което загрозява меките думи, които имах преди. Не мисля, че се е появило в деня, когато хората на граф Ренар убиха майка ми. Не, мисля, че те само извадиха бръснача от калъфа му.

Бях спокоен. Гневът не стряска толкова хората, защото им е познат, разбират го. Гневът обещава разрешение, най-често кърваво разрешение, но пък бързо.

- Не обичам за изтезавам хора, сър Рентон, но иначе ме бива в това. Е, не съм от най-висока класа. Страхливците са най-добрите мъчители, защото разбират страха и знаят как да го използват. Героите, от друга страна, никак не ги бива. Те не разбират какво мотивира обикновения човек. Объркват всичко. Мислят си, че най-лошото е да ти поругаят честта. Страхливецът, от друга страна... страхливецът ще те върже за стол и ще напали слаб огън под задника ти. Аз не съм нито герой, нито страхливец, но работя с каквото ми е под ръка.


- Паметта е опасно нещо. Превърташ спомените си отново и отново, докато научиш релефа им наизуст, и накрая пак се намира ръб, на който да се порежеш. - Погледнах в собствения си мрак. Знаех какво е да си в капан и да гледаш безпомощно как всичко около теб се разпада. - И с всеки изминал ден спомените тежат все повече. И всеки ден те теглят все по-надолу Увиваш ги около себе си, нишка по нишка, тъчеш собствения си саван, правиш си какавида, и вътре в нея лудостта расте. - Светлините пулсираха под пръстите ми, прииждаха и се отливаха с ритъма на думите ми. - Седиш си тук, а вчерашните дни са кацнали на раменете ти. Слушаш укора им и проклинаш онези, които са ти дали живот.

Вкопчиш ли се задълго в нещо, било то тайна, желание или лъжа например, то ще те оформи.

Понякога си мисля, че може би всеки ден умираме. Може би всяка сутрин се раждаме отново, малко променени, с една крачка напред по пътя си. И когато се натрупват достатъчно дни между теб сега и теб преди, двамата си ставате непознати. Може би в това се състои порастването.

Пораснал съм, но чудовището в мен си е само мое, мой избор, моя отговорност, мое питомно зло, ако щете.
Такъв съм, и ако възразявате, елате и ми кажете.

Трънената империя на Лорънс

Това е игра. И аз няма да щадя фигурите си, за да я спечеля.

Йорг Анкрат е амбициозен, смъртоносен и безпощаден. Когато е на 9, гледа как убиват майка му и братчето му от клоните на бодлива шипка. Убиецът им обаче не си получава заслуженото наказание и скоро принцът сам се заема с тази задача. За тази цел става част от групата на улични разбойници без никакви задръжки. Сам си пробива път в йерархията на братството - не и без да остави много кръв след себе си. Сега Йорг е техен главатар, но амбициите му няма да стигнат до тук... Защото отмъщението е само една от целите му. Чака го цяла една империя, която се нуждае от император на трона си. Но той не бърза - решил е на 15 да е крал, а на 18 - император. Звучи като да не е по силите на едно 14-годишно момче, каквото е Йорг в началото на поредицата. Е, много неща са невъзможни. Не и за Йорг.

Принцът на тръните определено не е "добрият герой", както вече си е проличало. Той е теглен от амбиции, предизвикателства и вътрешни демони. И макар в началото на поредицата да чувствах образът му пресилен и това да бе едно от нещата, които не ми достигна, постепенно Лорънс ме накара да повярвам в неговия герой. Наред със събитията, които се случват в момента, авторът включва и ретроспекция, която разкрива неподозирани факти от живота на Йорг и човек започва да го чувства по-реален, защото започва и да го разбира. Освен това принцът се променя - ако в началото е момче, за което вижда само черно и бяло, с времето намира неща, които променят собствения му свят. Но си остава същия упорит овен (той е вътрешният глас на всички с тази зодия, гарантирам!) с остър език и талант във всяко лошо нещо, което ви хрумне. И ако каже, че ще победи с 300 войници 20 000 армия, просто му вярваш и се чудиш как ще успее този път. Лорънс е създал много силен герой, а смяната на перспективата тук върши чудеса - Йорг има таланта да прави злото по-привлекателно. Дори бандата главорези, които мъкне със себе си имат своя чар. Останалите герои от "тъмната страна" също. И наред с тъгата, мъченията и горчивите уроци, които ни носи болката, всички те успяват да вкарат и хумор в цялата гама от нюанси на червеното и черното. В тази трилогия има и нещо повече от кръв - историята за Йорг е противоречива. История за човек, който се отдава на вътрешните си демони и дори и да е чудовище, има нещо много човешко в него. Когато опознаеш онова, което всъщност представлява, магията се случва.

Всеки си има своите тръни, вътре в себе си, надълбоко, като костите.

А магията в Разделената империя е по-скоро стихийна и неконтролируема - ако веднъж се вгледаш в нея, тя също ще погледне в теб... и нещата няма да свършат добре. Това, което много ме зарадва като идея бяха сънните вещери - за мен едно малко по-свежо допълнение към иначе познатите огнени магове, некроманти, гадатели и така нататък. Всъщност Лорънс е пълен с интересни хрумки. Независимо че постапокалипстичният свят вече ни е позната територия, той винаги успява да добави нещо ново... в повечето случаи гадно изглеждащо и не много дружелюбно.

Не бях много доволна от стила в "Принцът на тръните" - не изглеждаше много ошлайфан, имаше прекалено много ръбове и понякога това не ми помагаше да усетя каквото се очаква в дадения момент - дали ужас, дали тъга и т.н., чувствах се като някакъв страничен наблюдател, който няма отношение към ставащото. В следващата част обаче някаква магия се случи - дали заради загатнатите мрачни тайни в сюжета, с които се започна още от началото и вече позапълващите се дупки в историята, оттам нататък всичко си се изля като песен (с припева на много чужди писъци от нещастниците, покосени из страниците). Лично на мен "Кралят на тръните" ми е любимата, а онова, което малко не ми хареса в "Императорът" беше лекото забавяне в сюжета. Някак вместо да се обърне повече внимание на онова, което се случва в момента, имаше голяма доза ретроспекции. Но пък Лорънс успя да ме изненада и да завърши историята си плавно, без да скочи изведнъж в настоящето и всичко да стане прекалено лесно.

Разделената империя е мрачен свят, в който не бих искала да живея за нищо на света, но пък с голям хъс проследих историята му до края. И сега ми е някак тъжно, макар и в момента да чета "Принцът на глупците" (развива се в същия свят, но с различни герои).

Яздехме известно време в тишина и аз се чудех дали хората не са листата на света. Дали светът не излива отровите си в нас година след година, така че остареем ли, напълним ли се догоре с горчива жлъчка, да се отроним и да отнесем отровите в ада. Ако не беше смъртта, светът сигурно би се удавил в собственото си зло.

И още малко за Йорг Анкрат:

Трънени цитати от първа книга - тук!

Трънени цитати от втора книга - тук!

Трънени цитати от трета книга - тук!

Повече за Разделената империя:

В "Принцът на глупците" - тук!

Принцът на глупците не е глупак

Спомняте ли си Йорг Анкрат? Едно "малко" обезобразено от тръни "момче" със сърце, по-скоро черно, отколкото бяло. Неотдавна то уверено започна настъпление на българския пазар, носейки със себе си своя мрак, егоцентризъм и хумор, който от време на време се лее на катранени потоци от разказа му.

Той ни разказа за един свят, останка от велико минало, разделен и разединен. С много крале и кралици, спорещи помежду си. С мъртъвци, които се надигат от гроба, за да служат на незнайна цел.

Добре дошли в Разделената империя.

И макар Йорг да ни разказа историята си достатъчно подробно в трилогията "Разделената империя" (любезно подпомогнат от издателство "Бард"), сега ние отново се връщаме там, от самото начало... само че в друго, по-топло и на пръв поглед по-мирно кралство. А дали?

Запознайте се с принц Джалан Кендет от Червените предели.

Някъде в края на "Императорът на тръните", може би в благодарностите или в епилога, Марк Лорънс обясняваше как е преценил, че не са нужни повече от три книги за историята на Йорг да се развие. И че няма смисъл да пише още хиляда тома само за да се опитва да се изхранва с това. И аз бях съгласна с него. От друга страна обаче, явно не е могъл да устои на изкусителната възможност да пише отново за своята Разделена империя. А той принцове си има достатъчно, за да го направи. По-важното е, че го прави добре, затова нямам абсолютно никаквата възможност да устоя на привличащата сила на "Принцът на глупците", макар ясно да осъзнавам някои от нейните минуси.

Под минуси разбирам неща като:

- Действието се развива паралелно с историята на Йорг. Бога ми, двамата герои ги делеше една тънка стена на няколко пъти, докато Джалан беше "на гости" в Анкрат! Не е лошо да има допирни точки, но в същото време... какво остава за Джал да направи в свят, в който Йорг евентуално ще свърши цялата мръсна работа? Горкият червен принц май е осъден със своя викинг да води борба, на която ние й знаем основния край. Не мога да се сетя как Джал ще помогне от сенките...

- Цялата книга като цяло е от типа "безкрайно пътуване". От Червените предели та до света на викингите далече на север - едно дълго, много дълго бягство. За мен беше удоволствие да си прекарвам времето с Джал, но си мисля, че доста хора ще видят тази история в доста отрицателна светлина.

- През цялото време ме дразнеше начина, по който Лорънс е избрал да представя историята на другия главен герой в книгата - Снори. Викингът използваше онзи малко дразнещ похват "приказки край огъня" точно тогава, когато сякаш вече няма какво повече да се напише. И разказите му седяха някак... кухо? Да не говорим, че това с "Друг път, Джал" само за да има запълване на страници и по-нататък, не ми се струва добра идея. Според мен беше по-добре историята на северняка да се разцепи само на две-три части. Вярно, щеше да е по-кратка, но така или иначе аз вече се чудя как ще минава покрай Йорг по-нататък.

И все пак, както казах, не е възможно за мен да видя Лорънс и да го подмина. Неговите егоцентрични принцчета с черния им хумор са ми едни от най-любимите персонажи. За мен си струва дори само това да опозная Джалан като герой. Наследникът на италианците (поне предполагам, че Червените предели са някъде в тази област) е десетият в реда за наследяване на трона. Години ще изтекат, докато изобщо има възможност да седне на мястото на баба си, внушителната Червена кралица. Затова нашият човек предпочита да използва титлата си, за да получава забавления от всякакъв характер, когато му скимне.

Той описва сам себе си като страхливец, лъжец и слабак. Но всичко това е, поне за мен, една голяма самозаблуда. Огромна даже. Принц Джалан не е страхливец, което доказа поне един милиард пъти по време на "екскурзията" на север. Нито пък е слабак. Никак даже не е слаб, това даже Снори го признава. Е, да, обича да послъгва, но понякога не е лошо да си имаш резервни планове за някои неща... Според мен използваните от Лорънс на места "ще се напикая от страх" изобщо не подхождат на Джалан. Вярно, може би се напикава от страх само когато има време да мисли разумно за ситуацията, в която е, но все пак това рязко ни отдалечава от образа, който реално виждаме.

Разбира се, за да има история за него, Джалан също така е и специален. Също като Йорг е полу-сирак, също като Йорг очевидно може да вижда неща, за които другите нямат никаква представа. Джал е малко повече женкар, а и обича да си харчи парите в разни бойни ями, но все пак животът му е бил доста мирен... ако не броим колко задлъжнял е на разни хора и как една вещица го обвързва с един мачо викинг чрез малко неприятна бяло-черна магия. Джалан и поучаващ го ангел рано сутрин - безценни сцени, вярвайте ми xD. Джалан и осемзнаците... без коментар xD.

Към края на книгата Джалан вече не е толкова весел, колкото е в началото й. Разбира се, продължава да пуска разни лафове, но студът определено не му се отразява добре на южняшката същност. Изморен е. Наистина изглежда, че целия този негов поход е съвсем безцелен, още повече, че Снори, мисля си, не получи в края онова, което наистина искаше. Естествено, Лорънс изисква от героите си доста повече труд, за да стигнат до щастливия край.

Аз ще си чакам продължението, въпреки на пръв поглед ненужното му съществуване. Джал определено успя да ме спечели за каузата, щом още ми се върти в главата като... "присъствие". Кой знае какво му предстои да направи сега, когато бяло-черната магия претърпя неочаквана промяна. Пак не толкова щастлива за нашия човек, но той така или иначе няма да е вече толкова щастлив, дори да се върне обратно. Светогледът му беше наистина много разширен и променен след преживяното. Което си е, основно, за добро.

Продължавам да се моля някъде да намеря и някоя хубава карта на Разделената империя. В момента се ориентирам по една случайно изпаднала ми... но за първи път смятам, че книгата се нуждае от такава по принцип. Смятах това и за предишната поредица на Лорънс... а аз обикновено почти не се нуждая от карти на световете, така че това си е важно да се отбележи.

Дайте на Джалан един шанс, ако сте харесали Йорг от Анкрат.

Може би ще се окаже, че двамата имат много повече общо, отколкото аз съм склонна да вярвам. За жалост не съм всевиждаща вещица, която да тълкува бъдещето на Джал... ако изобщо има вещица, която да е сигурна в това, което може да види за бъдещето на точно този принц...

>>Цитати от книгата може да погледнете тук!
>>Цитати от втора част, "Ключът на лъжеца", може да погледнете тук!