Показват се публикациите с етикет Милениум. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Милениум. Показване на всички публикации

16 юли 2018

Танц с дяволи/"Дяволиада"



"Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни..."
А. Далчев ("Дяволско", 1927 г.)

В нашата българска литература има място и за великолепните диаболични стихове на Атанас Далчев (1904-1978). Вдъхновяващи, зловещи, красиви, страшни... Никога преди срещата ми с този великолепен творец дори не бях подозирала, че такава литература изобщо съществува. Това беше една от срещите, случили ми се в училище, които мога да броя като "открехващи" към нещо непознато дотогава.
И така... за стиховете знаех и ги обичах.
Но пренебрегвах или просто не се интересувах от възможността да съществува и диаболична българска проза. Сега твърдя с пълна увереност, че издателство "Милениум" повдигна и тази завеса към истината за взора ми, както е казал поетът. Сборникът "Дяволиада" (2018 година) ни предоставя възможност за среща с цели четирима представители на "дяволското" литературно течение. Имена, които преоткрих... и такива, които научих, след като чувам за първи път. Чувствам се толкова щастлива от придобитото ново знание!
Имената, с които ни запознава сборникът "Даволиада" са съответно тези на Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев и Чавдар Мутафов. Темите, които ги обединяват, са страшното, готическото, сатанинското, смъртта, страхът. Светът, в който ни канят, невинаги е светъл и прекрасен. Защото в света понякога се случват и лоши неща. Понякога се сблъскваме с тях, независимо дали сме го искали. Можем ли да се изправим срещу страха, срещу тъмнината, срещу зловещата усмивка на дявола, който незнайно защо е избрал да преследва точно нас, точно сега... Ето това е "Дяволиада". И всички разкази са сякаш доказателство, че "дяволът" е бил винаги около нас, винаги в нас, винаги готов да те последва от ъгъла. Трябва да бъдеш винаги готов... да бъдеш смел.

~~~~~
За авторите в книгата е дадена достатъчно информация, затова няма да цитирам биографичните данни, а ще се опитам да предам чрез тях онова, което ме завладя в книгата...

Светослав Минков, първият представен в "Дяволиада" автор, е добре познат като име на всички ученици (надявам се xD). Лично аз си спомням, че бях значително разочарована от "Дамата с рентгенови очи", която е включена в задължителната програма, вече не съм сигурна точно за кой клас. "Рекламата" в учебника за Минков го представяше в съвсем друга светлина в очите ми и разказът никак не удовлетвори очакванията ми. От онзи момент, когато го оставихме назад в учебника, аз забравих за автора. Бях малко учудена, когато видях името му на корицата на настоящата книга, признавам си, без да има конкретна причина за това. Срещата ни беше изненадваща.
Сега заявявам, че преоткривам автора. Ученикът в мен е пораснал достатъчно, за да оцени разказите на Минков в  "Дяволиада", може би? Те, разказите, са често много кратки, от порядъка на страница и половина. Повечето от тях са пряко свързани с българското село. Селото и дяволското - преплетени в една фантастична, сатанинска, магическа прегръдка. Фолклорът се превръща в нещо живо, дишащо. Произведенията на Минков тук са сякаш "тъмната магическа страна" на "българите от старо време". Страхотно и по някакъв начин изключително ново преживяване за човек, свикнал да чете за българското село само в краските на теглото, тъгата, много рядко за щастието.
Любимият ми разказ на Минков от сборника е "Устрел" - абсолютно точен пример за чувствата, породени от творчеството му, които описах по-горе.

Владимир Полянов беше име, което чувам за първи път. Именно той е любимият ми автор от сборника. Безумие, дебнещ мрак, съновидения - това са разказите на Полянов. Почти явно е колко се набляга на темата, че демоните често се намират в самите нас. Историите са бълнувания, кошмари... които създаваме най-често ние, а си мислим, че е някой друг. Авторът има изключително красив начин на изказване, трудно човек би го отличил от някой негов западен събрат. Полянов често поставя героите си извън България, затова атмосферата му е някак автентично западна, но в същото време, ако той изрично не посочваше мястото на действието, всичко можеше да се случва и тук, например в столицата.
Изключителна загуба е, че този автор не е чак толкова известен сякаш (аз го чувам за първи път и предполагам, че не съм сама). Невероятно талантлив е. Харесвам еднакво всичките му произведения, включени в сборника. Още повече, че те наистина са сякаш обединени от една обща тема - борбата не с онова, което е около теб, а онова, което е вътре в теб.

Георги Райчев е сякаш опонент на Полянов, що се отнася до темата на неговите разкази. Докато за Полянов посочих, че демонът е в човека, то при Райчев демоните са навсякъде около нас. Те ни преследват, понякога ни набелязват за жертви без видима причина. Понякога правят света около ни нереален, невъзможен, луд. Попадаме в мрежите на чисто зла сила... а понякога и защото светът просто е станал такъв. Войната, гладът, отчаянието, самотата - всички те могат да бъдат наши демони. Светът на Райчев е карнавал, маскарад, а зад маските се крие истина, която често нямаме сили да погледнем в очите. Тук героите сякаш танцуват с лудостта и тя им се присмива.
Единствено при Райчев имаше някакъв проблем с текстовете (някои печатни грешки), но иначе любимият ми разказ е "Lustig" (чак сега проверих, явно, че думата означава "Забавен"?) - история за нищетата, за отчаянието, за това как, когато целият ти живот сякаш рухне, търсиш вината у оня, който не е достатъчно силен, за да ти се опълчи. Явно дори и когато някога си го обичал... Това е всъщност един разказ трагедия... но с изненадващо удовлетворителен за мен край.

Чавдар Мутафов е представен в "Дяволиада" само с един свой разказ. Този човек е написал най-голямата енигма в целия сборник. "Смъртен сън" съдържа в себе си бясно танцуващи пред очите ти символи и загадки, удавя те в река от нереалност, откъсва те напълно от нормалното. Това е наистина странно произведение, написано с един особен, "философски" тон. Този разказ е "труден" и "тежък", този разказ е... Е, все още е загадка за мен. Той представя "мисълта за смъртта". Търси отговор за смъртта и онова, което бди оттатък... но дали успява да намери отговорите?

05 юли 2017

Цитати: "Спасяването на Франческа" от Мелина Маркета

Планирах цитати за друга книга, но ето какво излезе - останах си само с намерението. :) Днешният пост е за "Спасяването на Франческа" (Милениум; 2016г.), в превод на Илияна Бенова-Бени.
Ревю за книгата може да видите от друг книгоядец тук.

- Сигурно сме направени от много различни парчета и всеки път, щом някой ни напусне, се сбогуваме и с част от същността ни.

Вярвам, че хората мразят промяната и повече от всичко ненавиждат онези, които се опитват да я наложат.

- Трябвало е и аз да се казвам Франческа - обажда се госпожица Куин и кима към двама ни. - Но впоследствие майка ми е избрала името Анна Карина.Нямам никаква представа как би трябвало да реагирам на поднесената информация, затова се усмихвам вежливо.
- Родителите ви да не са били почитатели на Троцки? - пита Уил Тромбал, необезпокоен ни най-малко от приказките й.
...
- Писателят е Толстой, между другото - подмятам, докато отварям вратата.

Играта вероятно щеше да протече по съвсем различен начин, ако Троцки беше написан "Анна Каренина".

В него има нещо, което ме кара да мечтая за насилие, извършено над главата му с тъпо оръжие.

- Беше пиян, Уил - отвръщам. - Не очаквам от теб дори да си спомняш случилото се.
- Ако бях трезвен обаче, щеше да си наистина впечатлена - повтаря той думите ми от вечерта на партито.
- Но не беше, следователно и аз не съм - отсичам твърдо. - И ако си мислиш, че по цяла нощ седя и се моля да ме поканиш на среща, много жестоко се лъжеш.
Обръщам се и си тръгвам толкова горда от себе си, че едва се удържам да не заподскачам.
...
Боже, моля те, моля те, моля те, нека Уил Тромбал се раздели с приятелката си и ме покани на среща.
Цяла нощ повтарям тази молитва като мантра.

Паметта е странно нещо. Подмамва те да вярваш, че си забравил някои важни моменти, само за да може да те плесне по челото с тях, докато търсиш съвършено различна информация в мозъка си, и да ти се присмее. "Сещаш ли се, че ми каза да сложа този спомен в зеленото кошче за боклук? Ами не го сложих там. Пуснах го в черния контейнер за рециклиране и сега се връща обратно при теб."

07 април 2017

Но тя не може да отлети...

Вчера горе-долу по обяд хванах тази книга в ръце и вече не ми се искаше да я пускам. Тя е толкова елегантно и привличащо зловеща, благодарение на небезизвестния Живко Петров, че няма как да я подминеш просто ей така. Спокойно може да се каже, че той, заедно с издателство "Милениум" успешно са пленили още една пеперуда. (Да речем, че минавам за такава, да не издребняваме... понеже истината е, че според Градинаря съм по-скоро за витрина, ако изобщо се класирам за Градината...)

Той е влюбен в красотата. Търси най-изящните създания и им подарява пеперудени крила, след което ги пуска в своята райска Градина, за да се радват на живота, защото е тъй кратък. Пеперудите живеят кратко, нали?

Градинарят силно вярва, че постъпва правилно. Докосва се до мимолетното съвършенство за един миг... и после завинаги.
Смята, че разбира Пеперудите и че те разбират него...
Но...

Историята започва с Мая.
Тя и поне дузина други издирвани момичета са спасени от място, което похитителят им нарича Градината и където държи момичетата, белязвайки ги като "свои" като татуира на гърбовете им красиви пеперудени криле. Те стават Пеперуди и, макар че според него трябва да са истински щастливи, всъщност са негови затворнички и робини, а той е готов да извърши с тях и много по-жестоки неща...
Двама агенти на ФБР са натоварени със задачата да разпитат Мая - една от Пеперудите, спасена след откриването на Градината. Те трябва да узнаят истината за случилото се там, вътре... но това би станало само ако първо започнат да разбират самата Мая, която също крие живота си още отпреди Градината в тайна.

Агентите може и да са натоварени с тази задача, но за мен мистериозната Мая беше тази, която буквално поведе разпита. Макар и симпатични, агентите бяха просто фон и приятна публика за нейния разказ, присъстващи, към които тя да насочи думите си, макар че спокойно можеше да говори сама в празната стая и да я слушат зад стъклото. Те нямаше какво да разплитат. Дори нямаше особена нужда да задават въпроси. Тя вече беше решила да сподели. Е, да... понякога й беше нужно някой да й вдъхва смелост да продължи да се връща към спомените, защото кой би искал да си спомня ужаса от знанието, че Той те дебне, преследва, наблюдава... и сякаш очаква да удари часът ти да умреш.

Дот Хъчисън ни представя една мрачна приказка за едно място, пълно с красота, където няма дори искрица надежда. Животът е обречен там и Пеперудите залиняват, изпълнени с болка и страх, въпреки че пред мъчителя си слагат маски. Градината е зловещо място, където по някое време дори не можеш да си сигурен защо точно ти се иска да продължаваш да живееш. Може би просто навик... може би защото знаеш, че накрая Той така или иначе ще те убие и ти се иска да имаш тези няколко години, които са ти останали, защото така и така имаш право на тях.
Разказът на Мая едновременно звучи ужасяващо и хладно делово, сякаш е изчистен от силните емоции. И вероятно това го прави още по-вледеняващ.
Вече се е случило. Смъртта е неминуема и се приближава с всяка минута.
Градинарят дебне...
И същевременно се държи с "притежанията" си нежно и внимателно, сякаш са едва ли не негови дъщери. А в същото време се възползва от красотата им, от невинността им, от телата им. Нищо не може да го омилостиви. Нищо не може да го трогне, така че да пусне някоя Пеперуда да излети надалеч невредима. Всичките са негови. Всичките са в ръцете му до смърт... и често дори и след смъртта си. Той ги обича, без да му е нужна тяхната обич. Все пак са само пеперуди. Красиви създания, дори не истински човешки същества, които са достойни само за колекциониране...
Ето това го прави отвратителен и грозен. Извратен и болен. От ония, които се стремят към насилието, жестокостта и удоволствието ненаситно... а после спокойно отиват на вечеря с истинското си семейство. Той е богат и вероятно уважаван... но само да знаеха хората...
Мая ни превежда през тъмното и грозното. През спомена за свободата и стремежът към нея, дълбоко скрит, но все още не и изчезнал напълно. Може би, само може би... има път навън. Различен от смъртта. В бруталния микросвят на Градината лесно можеш да се пречупиш... или пък всички там вече са пречупени.

Все пак признавам, че на мен лично ама съвсем не ми допадна завършекът. По-точно разкритията на Мая за живота й преди и събитията около попадането й в Градината. В един момент думите й дори ми се видяха безсмислени. В друг момент си казах: "Ако е било така, както си мисля, ти можеше да направиш много повече". По някакъв начин тя сякаш сама провали разказа си, макар че в същото време може би е постъпила правилно.
Но всъщност не мога да сипя обвинения към героинята или да се ядосвам на авторката.
Може би всичко това е било лъжа. Животът на Мая сякаш е лабиринт от преплитащи се пътечки. Въпрос на избор е дали да вярваш, или да продължиш да се съмняваш. Така че... дори когато успява да прегърне болката си, момичето сякаш ни оставя нарочно да се чудим...


22 декември 2016

За спасяването на Франческа


Абсолютно сигурна съм в себе си, че никога, никога нямаше да имам удоволствието да прочета тази книга, ако не беше прекрасната изненада, която издателство "Милениум" сътвори за мен тази Коледа. За което, отново, от все сърце благодаря.

Забелязвам книгите като тази. Симпатични са на външен вид и понякога имат много любопитни заглавия. Но също така се познавам достатъчно добре, за да знам, че никога не влизат в пазарската ми количка, поради простата причина, че веднага се залепвам за любимите си жанрове и доста грубо пренебрегвам редица други интересни заглавия. В най-лошия случай дори нямаше да стигна до мястото, където евентуално колегите книжари биха изложили Франческа. Твърде далеч е от местата, които обитавам аз в една книжарница.

"Спасяването на Франческа" е прекрасен тийн роман, в който едно будно младо момиче търси самата себе си. "В онзи труден период от живота", в който не знаеш къде си, кой си, с кого си, Франческа губи опората на майка си, покосена от мистериозна болест. Семейството е разстроено и някак разделено, отчуждено. В същото време младото момиче трябва да започне да учи в ново училище. Доскоро мъжка гимназия, в която сега, освен нея, има само около 30-40 девойки. В живота на Франческа започват хиляди нежелани промени и всички те й носят само повече тъга, отколкото радости. Книгата е разказ за нейното избавление. Не по онзи някак тежък начин, по който би го написал Джон Грийн, а по един вдъхновяващ и окриляващ начин.
Светът е светъл и добър. Стига да не се предаваш и да осъзнаваш какво точно си. И какво точно искаш да бъдеш.

Франческа Спинели е момиче със силен характер. Тя не се крие зад маски, тя е смела, борбена, уверена. Разбира се, като всеки човек има и своите слабости, но въпреки тях умее да общува с другите (макар, струва ми се, понякога да не си вярва особено) и да се отличава в тълпата по един свой, уникален начин.
Това момиче може да е весело и тъжно. Забавно и трогателно. Отчаяние и радост ще се редуват в дните й пред очите ви. Франческа е модерно момиче, със собствен глас, отворено към света, отчайващо различна от онова, което аз си представях. И страшно близка до онова, което вероятно е всяко момиче на нейната възраст. (Аз не помня чак толкова много от нещата, които си мислех тогава, за да мога да се сравнявам).
Франческа е невинно малко дете и сериозна млада жена. Тя не е изобщо срамежлива и спокойно може да обсъжда с теб хиляди неща. Очарователно създание, с което човек би изпитвал удоволствие да общува. Вероятно би се чувствал горд да бъде приятел с нея.

Франческа Спинели ни описва не само себе си, но и всичко около себе си. Съседите, страната си, приятелите си. Учителите, мечтите си, тревогите си. Проблемът с бежанците, проблемът с двете баби, каращи се за рецептата за бисквити. Проблемът за любовта и раздялата. Проблемът за това да учиш в гимназия, която е била мъжка само допреди месеци. За отношенията между хората.
Един свят, който те кара да се усмихваш. Да мечтаеш за едно подобно безгрижие. Да вярваш, че... "всичко ще бъде наред". Да вярваш, че можеш да бъдеш спасен. И още по-важното - че можеш да бъдеш спасен от самия себе си, ако пожелаеш. Както е казал поетът - "Ти можеш да спасиш света!"
Франческа има всичко, което може да я направи щастлива. Има приятелите си. Има семейството си. Има и себе си. Може би пътуването й е по-скоро пътуване към самата нея. Там някъде се крие отговорът на всички неща.
Защото има начин светът да бъде по-добър. Да се примиряваш с нещата, които те правят нещастен, невинаги е отговорът. Първо трябва да потърсиш. Да потърсиш отговор. Нова врата към светлината. Каквото и да е, но да е нов път, далеч от тъгата.
Струва ми се, че това е едно от многото неща, за които Франческа може да разкаже. В един непринуден разказ за самата себе си.
И след този разговор светът става някак по-красив.

Истина е, че понякога избягвам подобни книги, просто защото ми се струват тягостни и натоварващи. Но "Спасяването на Франческа" всъщност окрилява. Освобождава. Усмихва. И никога няма да съжаля, че й дадох шанс точно в този период от живота ми. Имах нужда от нещо различно, нещо като историята на Франческа. От повече смелост, радост, надежда и топлина.
Щастлива съм, че има такива книги у нас. И за това, че аз притежавам една такава.

16 ноември 2016

Убийства в Декагона в класически стил

Втората книга от японската серия на издателство Милениум е вече при нас, отново страшно красива и страшно привличаща. И не по-малко интересна, повярвайте ми. Щях да си изпусна спирката заради нея, а това определено значи много, дори да не ви изглежда така.

За разлика от "Зодиакалните убийства", които ни изпращат сравнително далеч назад във времето (около Втората световна война), "Убийства в Декагона" се развива в почти наше време, 90-те години на XX век. Въпросният период от време работи в полза на нашия убиец, тъй като в днешно време никога нямаше да има впечатлени от това защо някакви тайнствени съобщения са напечатани на компютър, който, моля ви се, не бил чак толкова разпространен. Всъщност този факт беше нещото, което ме накара да обърна внимание на времето, в което се развива историята и да си взема забележка, за да върви историята по-нормално за мен.
А самата история всички сравняват с "Десет малки негърчета". И с това сравнение човек няма как да сгреши. Самотен остров с недобро минало, руини на изгоряла до основи къща... и Декагонът. Странната десетоъгълна сграда, в която всичко има по десет ъгли. Дори чашите за чай.
Разбира се, винаги се намира един клуб японски ученици/студенти, които да бъдат силно впечатлени от историята на едно подобно място. Толкова, че да отидат там. Истории с убийства? Истории с духове? Тъй вярно! Японците обожават тези неща. Знаете ли, че всяко училище си има лични истории за своите си призраци и полтъргайсти? Това си е въпрос на гордост и чест! А пък ако училището разполага с едно старо крило или цяла стара сграда, пей сърце!
В случая нашите студенти са много развълнувани от възможността да стъпят на страшен остров и да прекарат една седмица в странна сграда. Току-виж напишат там някоя от най-добрите си истории, защото повечето от тях не само обичат да коментират криминални истории, но и да пишат такива.
Но някой има предварителна идея за своя разказ... И то не съвсем невинна.

Не само авторът си признава, че е фен на Агата Кристи, а го прави и тайнственият персонаж, с който книгата започва. Което веднага ни навежда на мисълта, че всичко е планирано да бъде точно като в "Десет малки негърчета", но пречупено през малко по-нова призма.
Не може да се каже, че "Убийства в Декагона" носи онзи силно азиатски, малко познат на българския читател дух. Онзи, за който ставаше дума в "Зодиакалните убийства" - специфичният начин на изразяване на японците, когато пишат за неща, случили се около Втората световна. Книгата на Аяцуджи Юкито определено е по-разчупена, с повече диалози, с по-малко описания. Не знам дали това е в негов плюс или в негов минус, може би по малко и от двете. От една страна звучи по-опростено, а от друга се поглъща доста по-бързо и те кара да мислиш с по-шеметна скорост. Юкито се е постарал да запази идеята за криминалните истории в Япония такава, каквато си е. А именно - умни мъже и жени в облак от цигарен дим изказват своите гениални идеи, докато лудостта обикаля около тях и бавно затяга примката. Честно казано, вече съм гледала и няколко подобни варианта на тази история, несъмнено вдъхновени отново от Агата Кристи. Всеки един от тези варианти съдържаше нов и интересен елемент. Нещо като "ами ако беше станало така..."

Аз и книгата:
С голямо задоволство трябва да отбележа, че този път не успях да бъда преметната и уцелих убиеца още когато за първи път стъпихме на острова. Не знам дали това се води с някаква трудност, но аз все пак си се радвам на себе си... Разбира се, беше ми трудно да си изясня мотивите докрай. Досетих се за идеята, но малко не ми достигна да я завържа. Жалко... но пък ставам все по-добра xD Имах надежди да спасят моя любимец, честно. Много симпатичен персонаж беше и ми стана малко тъжно за него... За жалост не мога да ви кажа кой е, защото ще вземете да го изключите от кръга на заподозрените, а така играта става по-малко интересна...
Да си кажа честно, не помня романа на Агата Кристи особено добре. Може това да е изиграло някаква роля, не знам, но като че ли не е. "Убийства в Декагона" може да е взаимствана като идея, но си е напълно различен роман. Мисля, че не можем да се осланяме на негърчетата, за да разрешим загадката тук.
(Понеже съм някакъв нърд и дори не знам така ли точно се пишеше), Мацуда Джуниа е едно от най-интересните имена, с които съм се сблъсквала напоследък. Предъвквам си го и го оглеждам любопитно. Нали сме сигурни, че не означава "Мацуда-младши", нали, нали? Понеже "junior" се предава точно по същия начин на японски, както звучи и това име. Не, че има голямо значение, понеже в почти цялата книга всички използват псевдоними, за да са по-крими. Което също е много в помощ за скриването на убиеца... Вече си признавам, че не помислих за възможността той да играе толкова много игри наведнъж. Мислех, че просто се е подготвил малко да пообърка гениите в групата...

27 септември 2016

"Зодиакалните убийства"

 Един от любимите жанрове в японската литература, доколкото ми прави впечатление, е криминалният.
Има един определен тип истории, които са тайнствени и зловещи. Които определено са написани в един по-различен дух. Особено пък ако действието се развива около Втората световна война. Независимо дали преди, по време на, или малко след. Историите за това време са тъмни, може би дори зли, зловещи със сигурност. И също така по някакъв начин - толкова характерни за Япония. Почти не си спомням да съм чела или гледала нещо за Япония през споменатия период от време, което да не е било украсено в тези необясними, но характерни цветове.
И тази книга е в същия дух. Някои хора биха я определили като ужас. Притежава своя енигматичност.
Спомням си за подобен роман от друг японски автор, с който съм запозната заради пресъздаването му в аниме. Оставя у теб странно чувство. Зловещо, привличащо и обсебващо по някакъв неочакван начин. Същото е и със "Зодиакалните убийства".

Анимето, което споменах и което е създадено по романа на Нацухико Когьоку, се нарича "Mouryou no Hako" (моят избор на времето, за фен-превода на български, беше "Кутия с Морьо"). С първите няколко страници, "Зодиакалните убийства" ме постави право в другата история, изглеждаха ми толкова идентични. Невъзможно и зловещо убийство, разгадавано от гениален, но мързелив и отнесен "детектив", който се занимава с детективски неща само през свободното си време. Гледах споменатото аниме два-три пъти, като си спомням няколко неща, направили ми впечатление, които и романът на Шимада Соджи споделя.
По-главната обща черта е начинът, по който ни въвеждат в историята. Първата среща с убиеца, който успява да те удиви, отврати или ужаси, в зависимост как си устроен. Случвало ми се е да се възхищавам на идеята на автора. Например в "Зодиакалните убийства" убиецът представя идеята си на първо четене абсолютно обмислена по всеки един възможен детайл. Изненадващо е и някак... просто наистина удивително.
Друга обща черта са младият човек на изкуството, който е чул за случая, защото е известен из страната, и съвсем случайно се познава с един много, много умен човек, с когото случайно може би ще обсъдят това, върху което всички си блъскат главата. "Детективът" живее все едно в друга епоха. Спомням си Кьогокудо, никога няма да забравя нелепата, но много добре вметнатата забележка на жена му ("Господи, той има жена!", помислих си тогава), че бил като Джизо статуя.
Детективът е гениален, но няма много приятели. Явно е или книжар, или пък се занимава с друга странна дейност. Детективът на Соджи е астролог и гадател, по дяволите!
Двойка като тази е почти явно създадена по образ на Шерлок Холмс и доктор Уотсън. Само че в Япония детективът "не си скъсва обувките от ходене", а напълно обратното. Даже може да се види на хората изнервящо бавен.
Този тип произведения ти изглеждат понякога като невъзможни. Понякога изглежда като че ли накрая ще стане дума за истинска магия. Че "скверното дело" на лудия извършител е станало истина в един момент. Очакваш жертвите му да са живи по начина, по който той ги вижда. Очакваш едва ли не да дойдат при теб и да са "съвършени" точно по начина, по който болният им създател е предвидил.
Ако все още сравняваме "Зодиакалните убийства" със споменатата история "Кутия с Морьо", можем да забележим, че авторите им се стремят към това да представят на читателите си абсолютно всички възможни факти, да изяснят абсолютно всички възможни пътеки. Да, на няколко пъти споменах, че в "Зодиакалните убийства" не получихме нищо за героя, който беше китаец,  това ме дразнеше, именно защото не се връзваше в цялото. Получихме всичко за всички, беше логично човек да си помисли, че е възможно той не просто "да се е върнал в Китай", колко му е да заблуди хората през 1936-а година или нещо подобно... И все пак, да, като изключим това, абсолютно всички факти са на лице. Който желае, може да се опита да разреши случая, дори авторът предизвиква към това. Който не желае, или пък просто не може, остава с мен и тъпия главен герой до края xD Аз нямах желание да мисля в дълбочина, а можеше и да не успеех да се справя, така че просто бях търпелива към Митарай, по същия начин, по който бях търпелива с Кьогокудо някога. Понеже навремето Кьогокудо прецака моите гениални изводи с невероятна лекота. От тогава вярвам, че някои криминални истории се пишат, така че дори да имаш всички факти, да не се досетиш за убиеца. Мисля, че това го има и в някои истории на Шерлок Холмс... Но в никоя история на Шерлок Холмс няма да ме удивят и смразят точно по този начин, по който го могат японските автори. В това съм твърдо убедена от много години. Все пак, извинявам се, но дори в аниме трилъра "Monster" има атмосфера, която трудно се забравя. Различна и магнетична.

"Зодиакалните убийства" е прекрасен избор за представянето на този тип японска криминална литература у нас, поне според мен. Нямаше да се сърдя и на по-горе споменатата история, но изглежда, че Соджи Шимада действително е по-известен.
Отделни моменти от тази история са добре известни на почитателите на жанра - имам предвид предизвикателствата със "заключената отвътре врата". Тук така популярният Едогава Ранпо наистина е изиграл голяма роля. Други моменти за много хора ще изглеждат нови. Бих посмяла да кажа - свежи за жадния за новости фен на криминалното, в случай, че досега не е чел японски романи, отнасящи се до точно този определен момент. Понеже е почти сигурно, че иначе са се запознали със съдията Ди (който е китаец, но все пак)...е живял доооста назад във времето, нали? А тук, когато споменеш за история, въртяща се около Втората световна война, аз веднага си представям нещо тъмно, брутално и... възможно само с магия? Дали...

20 април 2016

Когато Токио бил Едо


В едно приятно за окото бяло томче на издателство Милениум", украсено в доста японски стил, наскоро България се запозна с един свят отпреди мегаполиса Токио.
Свят, крепящ се на ръба на модерното и все пак намиращ се в традиционното далекоизточно средновековие. Свят, за който обикновено не се говори много, макар че по стечение на обстоятелствата аз обичам да изследвам, доколкото това ми е по силите.
Светът на Едо. Градът преди Токио. Столицата на шогуните, главният град на феодална Япония.
В днешно време не можем в никакъв случай да кажем, че Едо е непокътнат и живее в Токио. Почти нищо не е останало, ако не се броят храмовете или дворците на самураите. Тази загуба се дължи не само защото Япония преживява периода на "отваряне към света" и се модернизира, а и заради решението на японците коренно да променят града след едно голямо земетресение от 1923-та година.
Така Едо става само част от историята, част от спомените. Все още е жив в хилядите екранизации от всякакъв тип, свързани с японското минало. Но на негово място сега имаме предимно Токио (или, ако желаете, малко по-точното от гледна точка на произношението - Токьо).
Ханшичи е "отломка" от града на миналото. Жител на някогашно Едо, който е неразривно свързан с него и  от ония, които хем се вписват, хем не се в модерното Токио. Ханшичи е бивш детектив, инспектор, иначе казано - "тантей", макар че това в книгата не е посочено, така че може и да бъркам относно точната му длъжност, че те са много.
Главната му цел е да разкаже историите си на младите, представени от образа, който говори от името на Окамото Кидо-сенсей. В тези си истории Ханшичи разказва по-скоро предимно за това, което е било преди, отколкото за ужасно оплетени случаи. Даже случаите, за които става дума, са някак повърхностно описани, без нужната дълбочина, не те задържат на едно място. На подобен тип повествование може да му се каже, че е като за четене в метрото - времето минава по-бързо с нещо приятно, но не такова, което после да те тормози цял ден с въпроси.

Няма съмнение, въпреки лековатия стил на представяне на историите, че те са си предимно японски. Начинът, по който се отнасят героите един към друг, действията им, дори "заплахите", които си отправят, всичко това е някак "традиционно", дори и тази дума да е малко силничка в момента.
Ханшичи обхожда Едо пеша, а това е един огромен град от предимно дървени постройки. Той все още носи кимоно и пуши лула (но не като тази, която му е дадена на корицата на българското издание, въпреки че идеята е хитра, признавам. По-точно би изглеждал като този тип в дясно). Напива се лесно, решава случаите си лесно, следвайки традиция, която виждаме спазена дори и до днес в японските детективски истории. Трудно нещо за описване, но ако някой анимар наоколо е гледал "Детектив Конан" може би ще има по-добра представа.
Ханшичи в историите си живее още в един Едо, какъвто само възрастните помнят. Може би основно в това се крие очарованието на книгата. Попадаш в свят, който бива забравян, но "познаваш", особено ако си се нагледал на опити за исторически възстановки и прочие. Един град, който кипи от живот, в който хората посещават храмовете на това или онова божество редовно, колкото и безумно да ти се струва това. Един град, в който уредените бракове са нещо напълно естествено, в който разни диви животни бродят по улиците почти необезпокоявани, в който градската баня е направо рай. Град, в който всеки сезон, всеки месец е специален. И който е малко нещо щур, що се отнася до "приключенията" на Ханшичи.
Та това е. Разкази, свързани с Едо, който е на ръба между новото и старото. Да не забравяме, че Ханшичи разказва всичко това, когато вече живее в Токио. Конкретните разкази са писани малко преди Втората световна война, ще рече... има-няма 20 години от сриването на Едо от земетресенията...

Тъй като е японска, ще се впусна и в част от размишленията ми за превода. Не знам защо правя това, може би защото имам някакво изкривяване от хобито си...

Изданието на Милениум е много красиво и, бих казала, стилно. Хареса ми стремежът да се използват по-често разни японски думи, които чинно да се обясняват отдолу, както и да има информация за определени празници. Наистина ми омръзна хората (които, разбира се, имат по-редовен досег с Япония) да не се сещат какво е Обон xD
Браво за решението суфиксите на имената да отпаднат. Щеше да е голяма мешавица с всички "кун", "сан", "сама" и особено по-специфичните суфикси, които почти със сигурност ги има из историите, щом говорим за васали на шогуна и прочие. Разбира се, на мен лично от "дз"-то ми се драйфа както обикновено, ама докато го има като правило в българския език, няма да спра да си го повтарям. Отделно, само да пипна... преводача или редактора, де да знам... с кой акъл имаше имена от типа на ИчиносУке?! Аааа, ще се побъркам xD Направо с черно искам да си го поправя, макар че ме е жал за книгата и затова още е цяла, милата.
Беше ми интересно какво е положението с женските имена. Не е възможно абсолютно всички жени да се казват Окин, Ойоне, Осен и прочие О-та... чак пък да е закон за женското име да започва с "О"... ми не... Има обаче едно правило, при което се слага частицата "о" пред името, за да се изрази уважение. Това го има дори и когато... уважаваме предмети xD Например ще кажем "окане", когато уважаваме парите, хахах (звучи странно, но си е самата истина!)
Та дали тези О-та не са точно това... много би ми било любопитно да разбера, но едва ли ще намеря някое английско издание... за японско дори няма как да говорим.