Когато Токио бил Едо

В едно приятно за окото бяло томче на издателство Милениум", украсено в доста японски стил, наскоро България се запозна с един свят отпреди мегаполиса Токио.

Свят, крепящ се на ръба на модерното и все пак намиращ се в традиционното далекоизточно средновековие. Свят, за който обикновено не се говори много, макар че по стечение на обстоятелствата аз обичам да изследвам, доколкото това ми е по силите.

Светът на Едо. Градът преди Токио. Столицата на шогуните, главният град на феодална Япония.

В днешно време не можем в никакъв случай да кажем, че Едо е непокътнат и живее в Токио. Почти нищо не е останало, ако не се броят храмовете или дворците на самураите. Тази загуба се дължи не само защото Япония преживява периода на "отваряне към света" и се модернизира, а и заради решението на японците коренно да променят града след едно голямо земетресение от 1923-та година.

Така Едо става само част от историята, част от спомените. Все още е жив в хилядите екранизации от всякакъв тип, свързани с японското минало. Но на негово място сега имаме предимно Токио (или, ако желаете, малко по-точното от гледна точка на произношението - Токьо).

Ханшичи е "отломка" от града на миналото. Жител на някогашно Едо, който е неразривно свързан с него и  от ония, които хем се вписват, хем не се в модерното Токио. Ханшичи е бивш детектив, инспектор, иначе казано - "тантей", макар че това в книгата не е посочено, така че може и да бъркам относно точната му длъжност, че те са много.

Главната му цел е да разкаже историите си на младите, представени от образа, който говори от името на Окамото Кидо-сенсей. В тези си истории Ханшичи разказва по-скоро предимно за това, което е било преди, отколкото за ужасно оплетени случаи. Даже случаите, за които става дума, са някак повърхностно описани, без нужната дълбочина, не те задържат на едно място. На подобен тип повествование може да му се каже, че е като за четене в метрото - времето минава по-бързо с нещо приятно, но не такова, което после да те тормози цял ден с въпроси.

Няма съмнение, въпреки лековатия стил на представяне на историите, че те са си предимно японски. Начинът, по който се отнасят героите един към друг, действията им, дори "заплахите", които си отправят, всичко това е някак "традиционно", дори и тази дума да е малко силничка в момента.

Ханшичи обхожда Едо пеша, а това е един огромен град от предимно дървени постройки. Той все още носи кимоно и пуши лула (но не като тази, която му е дадена на корицата на българското издание, въпреки че идеята е хитра, признавам. По-точно би изглеждал като този тип в дясно). Напива се лесно, решава случаите си лесно, следвайки традиция, която виждаме спазена дори и до днес в японските детективски истории. Трудно нещо за описване, но ако някой анимар наоколо е гледал "Детектив Конан" може би ще има по-добра представа.

Ханшичи в историите си живее още в един Едо, какъвто само възрастните помнят. Може би основно в това се крие очарованието на книгата. Попадаш в свят, който бива забравян, но "познаваш", особено ако си се нагледал на опити за исторически възстановки и прочие. Един град, който кипи от живот, в който хората посещават храмовете на това или онова божество редовно, колкото и безумно да ти се струва това. Един град, в който уредените бракове са нещо напълно естествено, в който разни диви животни бродят по улиците почти необезпокоявани, в който градската баня е направо рай. Град, в който всеки сезон, всеки месец е специален. И който е малко нещо щур, що се отнася до "приключенията" на Ханшичи.

Та това е. Разкази, свързани с Едо, който е на ръба между новото и старото. Да не забравяме, че Ханшичи разказва всичко това, когато вече живее в Токио. Конкретните разкази са писани малко преди Втората световна война, ще рече... има-няма 20 години от сриването на Едо от земетресенията...

Тъй като е японска, ще се впусна и в част от размишленията ми за превода. Не знам защо правя това, може би защото имам някакво изкривяване от хобито си...

Изданието на Милениум е много красиво и, бих казала, стилно. Хареса ми стремежът да се използват по-често разни японски думи, които чинно да се обясняват отдолу, както и да има информация за определени празници. Наистина ми омръзна хората (които, разбира се, имат по-редовен досег с Япония) да не се сещат какво е Обон xD

Браво за решението суфиксите на имената да отпаднат. Щеше да е голяма мешавица с всички "кун", "сан", "сама" и особено по-специфичните суфикси, които почти със сигурност ги има из историите, щом говорим за васали на шогуна и прочие. Разбира се, на мен лично от "дз"-то ми се драйфа както обикновено, ама докато го има като правило в българския език, няма да спра да си го повтарям. Отделно, само да пипна... преводача или редактора, де да знам... с кой акъл имаше имена от типа на ИчиносУке?! Аааа, ще се побъркам xD Направо с черно искам да си го поправя, макар че ме е жал за книгата и затова още е цяла, милата.

Беше ми интересно какво е положението с женските имена. Не е възможно абсолютно всички жени да се казват Окин, Ойоне, Осен и прочие О-та... чак пък да е закон за женското име да започва с "О"... ми не... Има обаче едно правило, при което се слага частицата "о" пред името, за да се изрази уважение. Това го има дори и когато... уважаваме предмети xD Например ще кажем "окане", когато уважаваме парите, хахах (звучи странно, но си е самата истина!)

Та дали тези О-та не са точно това... много би ми било любопитно да разбера, но едва ли ще намеря някое английско издание... за японско дори няма как да говорим.