Машината за истории печата чудеса

Изберете своята история, защото историите винаги се случват, понякога не точно на нас, често не точно сега, но винаги са нечия истина, сън или мечта, дори едновременно.

„Машина за истории” е събрала много и различни фантастични разкази. Всеки един разказ е отделна вселена, различен сюжет, различен поглед към света. Всеки един те отнася до ново кътче на Земята и Вселената, а понякога дори в границите на човешкото и нечовешкото съзнание. Или много по-далеч.

Историите в сборника включват наградените разкази от Конкурс за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян за 2012-2016г. Вътре обаче няма да намерите само произведения на млади или пък вече утвърдени автори. Има илюстрации на Калин Николов, поместени са и спомени на писатели за срещите им с Агоп Мелконян, а също и кратко интервю с него на тема фантастичната литература.

Някои от разказите в сборника (по-точно тези от 2014) вече ги бях чела, но още в момента на тяхното публикуване в Сборище на трубадури, така че нямах против да опресня паметта си. Останалите обаче за мен бяха непознати, както и техните автори. Много от тях получават първото си литературно отличие именно с награждаването си от този конкурс. И заслужават и други награди, защото наистина умеят да пишат.

А историите, които са написали всички участници, вълнуват. Ограничението за краткия обем на творбата съвсем не им пречи да разгърнат въображението си. В много от разказите се развива един привидно обикновен сюжет и едва последните редове преобръщат цялата ти представа за историята. И понеже във всички творби има по нещо фантастично, през цялото време се чудиш къде ще те изненадат. В други пък ти е ясно какво ще се случи. Но това просто няма значение, защото моментът преди края е по-важен. А понякога разказите нямат общо с познатото – авторът те хвърля на напълно непозната планета, говори ти за странни технологии, или пък ти представя сюжета от гледната точка на извънземно, което се опитва да разбере човека. Но не, не всичко се свежда до взаимоотношенията на хората с други форми на живот, с природата или пък на човек с човека. Понякога предметите също печелят главната роля. Дали обаче веднага ще откриете, че не човек ви разказва историята?

Моят най-любим разказ от целия сборник е „Шесто чувство” на Мишо Гръблев. И не само защото от него струи свеж хумор, въпреки че този похват изигра доста голяма роля. "Шесто чувство" ме спечели най-вече с нестандартната си история. Допадна ми, че всеки един от авторите, както Гръблев, се е постарал да потърси (и е намерил) по нещо оригинално за сюжета си. Или ако не оригинално, то поне правилния подход, с който да разкаже сюжета си.

Разбира се, както във всеки сборник, имаше и разкази, които не ме впечатлиха достатъчно. Други пък изобщо не ми харесаха. Но споделям мнението, че в „Машина за истории” всеки може да избере своята. Защото има от всичко и за всеки по малко. Всеки един сюжет е различен, всяка една идея в него е полет на мисълта и те отвежда до ново място. Но най-вече всички тези истории се докосват до теб и те карат да се вълнуваш. Дали ще оставят възхищение, тъга, страх или пък раздразнение, ако някоя творба не ти е харесала, няма значение. Важното е, че всяка е успяла да те развълнува. Нали това трябва да правят историите?

Винаги ми се е струвало, че е хубаво да разказваш истории. Това е форма на кротко психическо заболяване.

- Агоп Мелконян

"Остриетата на Кардинала" от Пиер Певел

"Остриетата на Кардинала" е едно зашеметяващо начало на трилогията на Пиер Певел. В нея има изтънчени интриги, поднесени с такова майсторство, че винаги успяваха да ме изненадат и да ме оставят без думи. Задкулисните игри, които движат тази история, остават неразкрити до края, а това само подсилваше интереса ми и ме караше да се спирам да чета. Трябва да призная обаче, че започвайки книгата, имах съвсем различно мнение. Доста трудно ми беше в началото да навляза в историята, да разбера кой е от "добрите" и кой - от "лошите". Не намирах връзка между множеството герои, които изникваха сред страниците. Трудно ми беше да разбера каква е главната цел на двете страни, които водеха странна и неясна за мен битка помежду си. Това мое лутане из историята продължи около 50 страници, докато всичко не започва да ми се изяснява - тогава вече можех да оценя достойнствата на книгата, а те са много.

Певел ни пренася в Париж през далечната 1633 г. Кардинал Ришельо управлява Франция, въпреки че за пред хората коронованият крал е Луи XIII. На Кардинала се пада задачата да пази държавата от всичките й външни врагове - най-опасният от които е Испания и Черния нокът - тайнствена магьосническа организация, управлявана от дракони в човешка форма, които се стремят да постигнат интересите си, често противоречащи си дори с испанската корона. А към Ришельо е отправено едно искане, което той не може да пренебрегне, без да застраши държавата си. На Кардинала му се налага да събере отново своите Остриета - отряд от елитни бойци, верни на страната си, за да изпълнят възложената мисия. Ако Остриетата не могат да се справят със задачата, то значи никой не може...

Първото ми впечатление от книгата беше, че всяко едно описание е кратко, стегнато, но съвсем изчерпателно. Толкова е лесно да си представиш всичко, което се случва! Описанията на стаи, на бойни сцени и на герои толкова лесно и ярко изникваха в съзнанието ми. Освен това книгата е толкова динамична - със заплетени загадки, които се поднасят и разкриват постепенно, така че да не се струпват накуп. Ако изключим краткия ми объркан преход в историята, романът е изпълнен с невероятни, немислими открития на всяка страница - всяко от което част от голям пъзел, който решавах заедно с героите. Фентъзи елементите, включващи дракончета-вестоносци, виверни, драконите в Черния нокът и болестта ранса са невероятно допълнение както към историята, така и в изграждането на този същевременно истински и фантастичен свят. Особено много ми допадна и играта между френските и испанските шпиони, а виконтеса Дьо Маликорн и маркизът Ганиер ме впечатлиха като злодеи със своите внимателно обмислени ходове.

Особено ми допадна и описанието на Париж - той никак не ни е поднесен в цветисти краски - калта, миризмата, самата атмосфера на улицата... тези неща изглеждат толкова автентични и достоверни!

А героите правят историята страхотна. Обожавам образа на Ришельо, който и тук ме впечатли със своята проницателност, с тънкото си чувство за хумор, което съвсем неочаквано долавях, с това, че винаги надминава и най-дръзките очаквания с острия си ум. Той движи шахматните фигури в политиката с майсторство и винаги успява да изненада с дълбочината на кроежите, с предвиждането на ходовете. А неговите Остриета - те са толкова колоритна дружина - всеки един индивидуален, но и някак успяващ да се сплоти с останалите, за да направят непобедим екип - Ла Фарг, капитанът, който носи неподозирано много болка в себе си, е сърцето на Остриетата - винаги разумен и закрилящ. Анес пък е изтънчената баронеса с отличен усет и интуиция, Балардийо - импулсивният, понякога наивен, но чистосърдечен войник, който винаги защитава своята баронеса с изцяло бащинска обич, Марсиак - пияница и женкар, на всичкото отгоре лечител с неподозиран на пръв поглед остър ум. Алмадес - винаги сдържаният, винаги наблюдаващият и мълчалив испанец, Лепра - винаги готов да надскочи себе си. Всички те имат несравними бойни умения, които авторът ни разкрива в подобаващо за целта време. Най-изненадващият персонаж за мен обаче е Ленкур - част от стражата на Кардинала, който ме изненада с острия си ум повече от всеки друг. С какво майсторство успяваше да лавира в опасното положение, в което се беше поставил! Най-любимият ми персонаж обаче не е никой от веселяците и женкари Марсиак и Балардийо, а Сен Люк - мелез между дракон и човек, корав убиец, особено непредсказуем, потаен и умен. Доста дълго време не можех да реша на коя страна е, а отговорът го направи още по-интересен.

Трудно ми е да опиша всичките си впечатления, защото изненадите в тази книга нямат край. На който му допадат заплетените и изпълнени с действие истории, диктувани от политически машинации, тази книга е за него. А краят ме остави без дъх! Точно в последният абзац се крие най-голямата изненада от всички, от която още съм в шок. Тя преобръща цялостното ми мнение за разкритата история и поражда неподозирани досега въпроси.