"Остриетата на Кардинала" е едно зашеметяващо начало на трилогията на Пиер Певел. В нея има изтънчени интриги, поднесени с такова майсторство, че винаги успяваха да ме изненадат и да ме оставят без думи. Задкулисните игри, които движат тази история, остават неразкрити до края, а това само подсилваше интереса ми и ме караше да се спирам да чета. Трябва да призная обаче, че започвайки книгата, имах съвсем различно мнение. Доста трудно ми беше в началото да навляза в историята, да разбера кой е от "добрите" и кой - от "лошите". Не намирах връзка между множеството герои, които изникваха сред страниците. Трудно ми беше да разбера каква е главната цел на двете страни, които водеха странна и неясна за мен битка помежду си. Това мое лутане из историята продължи около 50 страници, докато всичко не започва да ми се изяснява - тогава вече можех да оценя достойнствата на книгата, а те са много.
Певел ни пренася в Париж през далечната 1633 г. Кардинал Ришельо управлява Франция, въпреки че за пред хората коронованият крал е Луи XIII. На Кардинала се пада задачата да пази държавата от всичките й външни врагове - най-опасният от които е Испания и Черния нокът - тайнствена магьосническа организация, управлявана от дракони в човешка форма, които се стремят да постигнат интересите си, често противоречащи си дори с испанската корона. А към Ришельо е отправено едно искане, което той не може да пренебрегне, без да застраши държавата си. На Кардинала му се налага да събере отново своите Остриета - отряд от елитни бойци, верни на страната си, за да изпълнят възложената мисия. Ако Остриетата не могат да се справят със задачата, то значи никой не може...
Първото ми впечатление от книгата беше, че всяко едно описание е кратко, стегнато, но съвсем изчерпателно. Толкова е лесно да си представиш всичко, което се случва! Описанията на стаи, на бойни сцени и на герои толкова лесно и ярко изникваха в съзнанието ми. Освен това книгата е толкова динамична - със заплетени загадки, които се поднасят и разкриват постепенно, така че да не се струпват накуп. Ако изключим краткия ми объркан преход в историята, романът е изпълнен с невероятни, немислими открития на всяка страница - всяко от което част от голям пъзел, който решавах заедно с героите. Фентъзи елементите, включващи дракончета-вестоносци, виверни, драконите в Черния нокът и болестта ранса са невероятно допълнение както към историята, така и в изграждането на този същевременно истински и фантастичен свят. Особено много ми допадна и играта между френските и испанските шпиони, а виконтеса Дьо Маликорн и маркизът Ганиер ме впечатлиха като злодеи със своите внимателно обмислени ходове.
Особено ми допадна и описанието на Париж - той никак не ни е поднесен в цветисти краски - калта, миризмата, самата атмосфера на улицата... тези неща изглеждат толкова автентични и достоверни!
А героите правят историята страхотна. Обожавам образа на Ришельо, който и тук ме впечатли със своята проницателност, с тънкото си чувство за хумор, което съвсем неочаквано долавях, с това, че винаги надминава и най-дръзките очаквания с острия си ум. Той движи шахматните фигури в политиката с майсторство и винаги успява да изненада с дълбочината на кроежите, с предвиждането на ходовете. А неговите Остриета - те са толкова колоритна дружина - всеки един индивидуален, но и някак успяващ да се сплоти с останалите, за да направят непобедим екип - Ла Фарг, капитанът, който носи неподозирано много болка в себе си, е сърцето на Остриетата - винаги разумен и закрилящ. Анес пък е изтънчената баронеса с отличен усет и интуиция, Балардийо - импулсивният, понякога наивен, но чистосърдечен войник, който винаги защитава своята баронеса с изцяло бащинска обич, Марсиак - пияница и женкар, на всичкото отгоре лечител с неподозиран на пръв поглед остър ум. Алмадес - винаги сдържаният, винаги наблюдаващият и мълчалив испанец, Лепра - винаги готов да надскочи себе си. Всички те имат несравними бойни умения, които авторът ни разкрива в подобаващо за целта време. Най-изненадващият персонаж за мен обаче е Ленкур - част от стражата на Кардинала, който ме изненада с острия си ум повече от всеки друг. С какво майсторство успяваше да лавира в опасното положение, в което се беше поставил! Най-любимият ми персонаж обаче не е никой от веселяците и женкари Марсиак и Балардийо, а Сен Люк - мелез между дракон и човек, корав убиец, особено непредсказуем, потаен и умен. Доста дълго време не можех да реша на коя страна е, а отговорът го направи още по-интересен.
Трудно ми е да опиша всичките си впечатления, защото изненадите в тази книга нямат край. На който му допадат заплетените и изпълнени с действие истории, диктувани от политически машинации, тази книга е за него. А краят ме остави без дъх! Точно в последният абзац се крие най-голямата изненада от всички, от която още съм в шок. Тя преобръща цялостното ми мнение за разкритата история и поражда неподозирани досега въпроси.
Няма коментари:
Публикуване на коментар