Спомени, написани върху камък

„Майстора на куполи” е книга за Истанбул, столица на Османската империя през XVI в. Елиф Шафак пише за един град, приютил в себе си разноцветна мозайка от хора, животни и сгради, всички те индивидуални, но съществуващи в едно цяло. Затова и градът е жив и шумен, като бързотечаща река, отправила се към бъдещето, изличавайки по пътя си спомена за живите, но запазвайки паметниците на техния труд.

„Майстора на куполи” преследява историята на индиеца Джахан, дошъл в Истанбул като махут на белия слон Чота, дар за султана от далечни земи. Работата му е просто да се грижи за животното, но неочаквано за обикновен слуга, той става калфа на най-добрия архитект в града – Синан, наричан Майстора. Така животът му минава в грижа за слона и работа по строежите. Но хората, с които се сблъсква по пътя си, невинаги са добронамерени. Джахан ще трябва да се справя с гнева на по-висшестоящите от него, с несподелената любов, която терзае сърцето му, с недоволството и недоверието на жителите на града и със страха да не разочарова единствения човек, който е видял таланта в него – Майстора.

Джахан е герой, в който не усетих развитие, освен в края на книгата. Той е един и същ, независимо колко години минават - любопитен и малко наивен, добросърдечен и амбициозен, но не и алчен, макар и малко завистлив. Отдадеността му да се грижи за слона, който чувства като свой приятел, също не отдалечаваше героя от образа на миловидно момче. Тези неща ми допаднаха в него, както и развитието му в края на книгата, което беше за добро.

Другия герой, който ми направи впечатление, е Майстора, който има добро сърце, но не е наивник – той е улегнал и мъдър, посветен на работата си и на задачата да образова калфите си, които чувства като свои деца. В него харесах онази умереност във всичко, с което се захващаше. Той винаги спираше да помисли и знаеше кога има смисъл да предприеме действия и кога е ненужно.

Шафак обръща внимание и на второстепенните си герои – султаните, везирите и посланиците, останалите трима калфи – те също имат история, която е разказана, и всеки един от тях изиграва своята роля, макар и да изглеждат пасивни като персонажи.

В „Майстора на куполи” ми допаднаха както неочакваните обрати, така и това, че се сблъсках с интересния начин на мислене, истории, обичаи, поговорки и привички на много етноси.
Историята е динамична. Тя обхваща голям период от време, но годините преливат една в друга, без действието да прескача хаотично. Когато героите се справят с един проблем, на негово място идва друг и така действието никога не спира, а ситуациите никога не се повтарят, макар сюжетът често да се развива около строежа на поредна нова джамия.

Харесах Истанбул заради чувството за автентичност, което му е придала авторката. Книгата предизвика въображението ми – описанията пораждаха в съзнанието ми картини на един величествен град – с екзотична архитектура, с големи мащаби и пъстра мозайка от безброй хора - роби и господари, мюсюлмани и неверници - всички съжителстват заедно по един или друг начин, но суеверията и религията поставят определени граници и правила между всички тях, които не бива да бъдат нарушавани. Но наред с красивите неща, усетих и грозното – лошата миризма, бедността и алчните за власт и признание, които вечно плетат интригите си.

Примери за хармонията във всичко в града са прекрасната „Света София”, извисяваща се над бедни, схлупени коптори, чумата и другите зарази, вилнеещи през лятото, които покосяват всеки, независимо от ранга му. Но градът продължава напред, а Майстора и калфите строят, поправят и разрушават, докато около тях кипи от живот.

Единственото, което не ми допадна много, се отнася до превода – използват се турски думи, които не бяха обяснени. На някои от тях е лесно да разбереш значението от контекста, но други според мен е хубаво да бъдат разяснени с бележка под линия. Не мисля, че са затруднение за читателя да навлезе в историята, но най-малкото ще задоволят любопитството на незапознати с турския като мен.

Майстора, калфите, белият слон и историята, която създадоха заедно, остави все хубави спомени в мен. Беше истинско удоволствие да прочета нещо за един по-различен и непознат свят. Магията на книгата е именно в това, че на всяка страница срещаш нещо различно, което чака да го опознаеш.

Валхала спи в леда

Информационно каренце

Заглавие: Валхала

Автор: Робърт Дж. Мразек

Жанр: трилър

Година на издаване в България: 2016

Издателство: Бард

Книгата в Goodreads: тук

Лична оценка: 4/5

С няколко скромни думи за книгата: Сняг, археология, фанатични вярващи, световна заплаха и симпатични главни герои в стил Индиана Джоунс. Дотук - все плюсове :)

Когато един богат американец открива в ледовете на Гренландия стар военен самолет, който да прибави към личната си историческа колекция, той съвсем не е подготвен за онова, което крие ледът метри по-надолу от "старата военна щайга". 

Гроб на викингски кораб, заедно с целия му екипаж, съвършено запазени в леда. Плоча с рунически надпис, криещ отговор за един много дълго продължил спор.

Една млада и талантлива археоложка, най-добрият специалист по руни в света в този момент, ще склони да погледне надписа. Но никой не очаква, че и други искат да го видят, защото се надяват, че така ще открият пътя към Валхала. Враговете са готови на всичко, дори и да е нужно да унищожат целия свят. Така започва шеметното приключение на специалистката  по руни Александра Воан и ветеранът Маколи.

Първото нещо, което ме впечатли в романа "Валхала", бяха препратките и закачките с романи на Уайлд и доза Фицджералд. Мразек изглежда има талант като цяло да прави разни сравнения, които да са хем поучаващи, хем заразително интересни, хем често пъти забавни с иронията или сарказма си. Не познавам добре този автор, но определено бих прочела с голямо удоволствие още нещо негово.
"Валхала" напомня може би за така известните произведения на Дан Браун, което не би следвало да учудва никого, тъй като след успеха на споменатия господин, започнаха да излизат редица подобни книги. Но дори и да напомня, романът на Мразек за мен си остава красиво открояваща се в морето подобни трилъри. Действена, по закон изправяща всякакви организации едни срещу други във вечния дуел, "Валхала" успя, поне за мен, да те изпрати в ледения свят на Гренландия. Да те потопи в огромните вълни на морето в търсене на отговора на загадката. И, което е особено важно, постигна нещо. Защото неотдавна четях "Метеоритът" на споменатия вече Браун и там всичко излезе по-скоро като голяма лъжа, което беше разочароващо, понеже историята започваше доста по-добре.
Струва ми се, че авторът на "Валхала" има страст към оръжията и летателните апарати, които е описал така подробно. Но сигурно има и интерес към викингите, религиите и... Фицджералд xD. Сравнявам по-нагоре тази книга с "Метеоритът", защото по същия начин имаме тайнствено откритие, за което се борят тайнствени организации и хора на президента на САЩ. Но докато там героите не можаха да ме спечелят напълно, Маколи и Воан успяха. Погледнато реално, те не са нищо повече от стандартното дуо за трилърите от този тип, но все пак имаше нещо в тях. Дори Риса успя да ме впечатли дотолкова, че да го мразя. Онзи Крис беше обрисуван като достоен потомък на викинги. Барнаби беше достоен професор (да, с някои гадни привички, но достоен). Тоест, героите бяха симпатични и по свой си начин силни.
Може би защото от доста време не съм минавала на "твърда" храна, счита се - нещо НЕ-фентъзи, "Валхала" беше точната книга. От онези, в които се случва нещо почти невъзможно, но какво пък... може и да се случи! С голям интерес проследих теориите на немците за генетиката. Този план беше върхът, уоу! Толкова фантастично, но пък дали? Кой знае...
Чудя се какво би могло да се определи като минус, за да не излиза, че го удрям само на хвалби... Но наистина не съм сигурна, освен може би липсата на повече загадки в стил тайни кодове и подобни. Щеше да е много по-сложно и вероятно много по-предизвикателно. Когато доктор Воан показа на Маколи дешифрираните руни някъде в самото начало, очаквах да имаме още такива нататък. Но каквото било - било, както казват хората и аз пак съм доволна. Книгата се чете много бързо, носи студ и сняг, което е прекрасно, когато я четеш в летен ден. Носи и мириса на морето, и свирепостта на викингите. Викингите са навсякъде... човек да поиска да чете Скандинавска митология... и вероятно няма да съжалява.

"Вече не издържаше мъчителния студ.

Вечния мрак.

Неспирно виещия вятър.

Беше последният оцелял."