Mid-Year Book Freak Out Tag

Благодарим на Йоана за тага!

1. Най-добрата книга за 2016:

Не мисля, че до края на годината мнението ми ще се запази същото, но от прочетеното досега: Рене Ахдие- "Гневът и зората"

+КН1: Ама от автори от 2016, издадени 2016 или просто четени 2016? xD Ще се осмеля да кажа българската антология хорър разкази "Писъци", която влиза във всички категории и е точно за тук. 

2. Най-доброто продължение за 2016:

Сара Дж. Маас - "Кралица на сенките".

+КН1: Хм... "Убиецът на Шута" на Робин Хоб... засега...

3. Новоиздадени книги, които искаш да прочетеш, но все още не си:

„Летни дни и нощи”, „Две луни” от Елена Павлова, „Илумине” от Ейми Кауфман, „Самодива” от Краси Зуркова, „Изтръгнати от корен” от Наоми Новик, "Езикът на умирането" от Сара Пинбъра.

+КН1: Ооо... Аз още се мъча с изпити, така че каквото е излязло през последните два месеца много искаммм... Чак ми се рИве xD 

4. Най-желани предстоящи издания през втората половина от годината:

 „Под влияние на алкохола” от Ф. Скот Фицджералд. Не съм запозната с други, които ще излизат - обикновено не запомням предстоящи издания.

+КН1: Втората част на "Кръвен обет", поредната на Робин Хоб и... съжалявам, всъщност не следя толкова добре новините напоследък, за да съм наясно какво още ще издават...

5. Най-голямо разочарование:

"Катерина де Медичи. Кралицата, подвластна на Дявола" от Джийн Калогридис.

+КН1: Ракиямен? 

6. Най-голяма изненада:

"Шинел" от Николай Гогол и „Патрул за ада: 2 в 1” от Робърт Блонд и Ейдриън Уейн – не очаквах да ми допаднат толкова.

+КН1: "Картата на времето" на Палма. Имам чувството, че все нея си пускам из таговете, но... наистина беше вълшебна.

7. Любим нов автор (с дебютна книги или нов за теб):

Рене Ахдие, Харпър Ли.

+КН1: Нов за мен да го вземем по-добре. Шекли. Взех си дозата от него наравно с малко Зелазни, но все пак... Шафак също попада в категория нови и ставащи любими. Но аз обичам Близкия Изток и Азия, как да не ми хареса...

8. Нов герой, по когото си падаш:

Тамлин и Люсиен от „Двор от рози и бодли”, Сам Ваймс и Керът от „Стражите! Стражите!” на Тери Пратчет, Льовенцан от „Румо & Чудесата в тъмното” на Валтер Мьорс (нормално ли е да си падаш по говорещ меч?).

+КН1: Люсиен е сладур, за това съм съгласна. Тамлин и Рис са скици... значи ок, и аз гласувам за тях. Аззи на Зелазни и Шекли - незабравим! Шерлок Холмс във версията на Дан Симънс, "Петата купа", също прекрасен.

9. Най-нов любим герой:

Рисанд от „Двор от рози и бодли”, Халид и Джалал от „Гневът и зората”.

+КН1: Сложно... Може би, ако трябва да разчитам на Гуудрийдс - Аномандър Рейк от Малазанските хроники. Но пък чак любим... Абе я да си кажа аз пак Шерлок Холмс на Симънс xD Така идва книгата според предизвикателството.

10. Книга, която те е разплакала:

Е, може би съм единствената, която плаче на книги от Тери Пратчет, но „Волният народец” попада в категорията. В последно време обаче трудно помня кои книги са ме разплакали, което е странно, но не мога да кажа с точност за още.

+КН1: А, тука е ясно. Робин Хоб, разбира се. Ама ме разплака от невъобразима радост, защото ШУТА ОТНОВО Е ЖИИИВ в сърцето ми~~

11. Книга, която те е зарадвала:

Тери Пратчет - "Светът на акото", понеже беше изненадващ подарък на рождения ми ден, а и е много приятна книжчица, въпреки че заглавието си отговаря на съдържанието. „Бленуващите кристали” от Теодор Стърджън също доста ме зарадва, понеже не очаквах да ме докосне толкова.

+КН1: Тук ще сменя типичните си досега отговори с Едгар Алън По. Този човек напипа моя любим стил в мен, без дори изобщо да подозира, много ясно. И наистина ме зарадва.

12. Любима книга, превърнала се във филм, който си гледала тази година:

Матю Куик - "Наръчник на оптимиста" (не точно любима, но, уви, други филми по книги не съм гледала, или пък още не съм чела книгите.).

+КН1: Филми ли... оххх, какви филми гледах... Осъзнах, че май не съм гледала нищо, правено по книга xD

13. Любимо ревю, което си написала през тази година:

Това за „Проклятието на краля” от Филипа Грегъри и всички останали, които не съм прочела за втори път. :D

+КН1:Тъй като е модерно - туй, туй и... другите са от 2015-та -.-

14. Най-красивата книга, която си си купила и/или получила:

Валтер Мьорс - "Румо & Чудесата в тъмното" – обожавам книги с илюстрации, а стойностни книги с илюстрации - още повече. "Анн от къщата на върбите" от Л. Монтгомъри също - четвърта част на любимите ми книги! Няма как да не присъства тук...

+КН1: Ъм... пак енциклопедията на "Песен за огън и лед". "Норвежка гора" е много елегантна и страшно й се радвам~

15. Кои книги имаш нужда да прочетеш до края на годината:

„Книга за гробището” от Нийл Геймън, „Мастора на куполи” от Елиф Шафак, „Остриетата на кардинала” от Пиер Певел.

+КН1: Маас, поредното на Хоб, още нещичко на Сандерсън, никога няма да откажа... като цяло имам нужда предимно от фентъзи книги, много фентъзи книги, че изпитите влияят лошо на диетата ми, а това е лошо за здравето ;)

"Бленуващите кристали" от Теодор Стърджън

„Бленуващите кристали” на Теодор Стърджън, е една доста динамична книга. Това е роман, който се чете на един дъх не само заради по-краткия брой страници (да се има предвид, че форматът и шрифтът са по-различни от стандартния). В книгата се съчетават както фентъзи елементи, така и много общочовешки теми - за взаимоотношенията мeжду хората, за желанията и мечтите  и за това как да оцелеем в един свят, в който е трудно да се доверим на отсрещния.

Винаги съм харесвала идеята за пътуващия цирк – историите, които се пишат на тази тема, винаги са ми интересни. Циркът в този вид, в който го представя Стърджън, събира същества без дом, които биха били приети от обществото само сред цветните шатри  – уроди, на които „им е мястото” единствено в цирка.

Хорти е сираче, което е малтретирано от приемния си родител. След като момчето е изгонено от училище, защото е било забелязано да яде мравки, то бяга и от дома на осиновителя си Арманд, вземайки само една детска играчка, която е единственото му притежание. След това Хорти неочаквано попада на хора, работещи в пътуващ цирк и с готовност приема предложението да се приобщи към място, където би могъл да принадлежи. Там той намира приятели, а Зийна – жената джудже, е нещо повече от приятел за него – тя е негова закрилница, учителка и човек, на който може да се има доверие.

Обожавам начина, по който Стърджън описва и развива бленуващите кристали. Той използва научни обосновки, които правят тези невероятни живи същества да изглеждат напълно истински. Тъй като ме влече биологията, ми хареса и включването на подходящите термини, но дори и за не толкова запознатите има речник в края на книгата, където се обясняват специфичните понятия. Бленуващите кристали са живи и имат съзнание, само че то се различава коренно човешкото. Те, изглежда, че нямат нужда от себеподобни, за да оцеляват. Могат да се възпроизвеждат, но не си помагат едни други за каквото и да било. Какво обаче представлява бленуването?

- Те бленуват - каза той, а гласът се стопи до напрегнат шепот. - Още не съм измислил по-точно описание. Бленуват.

Зийна чакаше.

- Но техните блянове живеят в нашия свят - в нашия вид реалност. Техните блянове не са мисли и сенки, картини и звуци като нашите. Те бленуват в плът и мъзга, дърво, кости и кръв. И понякога бляновете им не са завършени, и аз се оказвам с котка с два крака, катерица без косми и Гогол, който трябва да е човек, но няма ръце, потни жлези и мозък. Те не са завършени... на всички им липсва мравчена и никотинова киселина, и други неща. Но... са живи.

В резултат от бленуването кристалите създават живи същества. Дали това е остатъчен продукт от техните сънища, или го правят с някаква цел? И дали после се интересуват от творенията си?

Много ми допадна тази тема, защото разбива клишето с извънземните форми на живот, излъсква я и й придава много блясък и чар, за чиято заслуга несъмнено е и самия стил на изразяване. Той не е съставен от сложни изречения, като може би изключим биологичните термини, а върви леко и бързо, почти като приказка.

 „Бленуващите кристали” понякога може да се асоциира с история за деца. Но не е така. Аз поне не вярвам децата да усетят онова, което се крие между редовете на тази книга. Защото зад този не натоварващ стил се крие нещо много повече. Темите за това какво сме готови да направим за останалите, за света и за себе си и отговорите на тези въпроси.

Персонажите са изградени много добре. Всеки един герой, около който се върти историята, си има своите подбуди, своите стремежи и причини да направи нещо. Дори образът на Людоеда -  злодеят, който мрази всички хора на света – причина, която звучи изтъркана и пресилена, тук е обоснована. Може би тя на пръв поглед не изглежда реалистична, но според мен е достатъчна, за Людоеда да реши, че няма смисъл да зависи от хората и следователно – да им помага по какъвто и да било начин, след като той не получава разбиране и помощ от останалите. Той решава, че е най-добре да е сам и не желае останалите да се бъркат в работата му, от което идва и антипатията му.

Зийна пък е персонаж, който ми допадна с мъдростта си, с това, че тя умееше да мисли в перспектива и в сърцето си има повече добро, отколкото зло, което я прави човек с добри подбуди.

Хорти пък първоначално е едно объркано хлапе, което свиква да слуша и да изпълнява съветите на Зийна, без да мисли. Но по-късно той израства, като прилага научените знания, които е трупал, докато Зий е бдяла над него.

Кей Халоуел пък ми допадна с това, че е готова на всичко, дори и то да е унизително, за да помогне на брат си. Тя не се отказваше, оставяше се да й оказват натиск и търпеше, само и само да не съсипе кариерата на единствения си близък.

Арманд пък е безскрупулният насилник - с една дума образ, който е способен да те отврати с една реплика. Под е от онези, които се опияняват от властта докато я имат, а после на показ излиза малодушието им.

Всички положителни герои имат неразрушими връзки с онези, които обичат, и са готови на всичко за тях. От книгата струи топлина, разбиране и оптимизъм, дори действието да е поставено в мрачен цирк с парад на уроди или в кабинет с мазно чудовище.

Трябва да се отбележи, че е възможно някои части от сюжета да са предсказуеми. Аз успях да предвидя доста от случките, но не това е важното. Силата на книгата е в това, че те кара да разсъждаваш най-вече върху това какво ни прави хора.

„Бленуващите кристали” е книга за онези, които копнеят да имат поне малко човешко в себе си. Искат го толкова много, че успяват да го постигнат.