"Бленуващите кристали" от Теодор Стърджън

„Бленуващите кристали” на Теодор Стърджън, е една доста динамична книга. Това е роман, който се чете на един дъх не само заради по-краткия брой страници (да се има предвид, че форматът и шрифтът са по-различни от стандартния). В книгата се съчетават както фентъзи елементи, така и много общочовешки теми - за взаимоотношенията мeжду хората, за желанията и мечтите  и за това как да оцелеем в един свят, в който е трудно да се доверим на отсрещния.

Винаги съм харесвала идеята за пътуващия цирк – историите, които се пишат на тази тема, винаги са ми интересни. Циркът в този вид, в който го представя Стърджън, събира същества без дом, които биха били приети от обществото само сред цветните шатри  – уроди, на които „им е мястото” единствено в цирка.

Хорти е сираче, което е малтретирано от приемния си родител. След като момчето е изгонено от училище, защото е било забелязано да яде мравки, то бяга и от дома на осиновителя си Арманд, вземайки само една детска играчка, която е единственото му притежание. След това Хорти неочаквано попада на хора, работещи в пътуващ цирк и с готовност приема предложението да се приобщи към място, където би могъл да принадлежи. Там той намира приятели, а Зийна – жената джудже, е нещо повече от приятел за него – тя е негова закрилница, учителка и човек, на който може да се има доверие.

Обожавам начина, по който Стърджън описва и развива бленуващите кристали. Той използва научни обосновки, които правят тези невероятни живи същества да изглеждат напълно истински. Тъй като ме влече биологията, ми хареса и включването на подходящите термини, но дори и за не толкова запознатите има речник в края на книгата, където се обясняват специфичните понятия. Бленуващите кристали са живи и имат съзнание, само че то се различава коренно човешкото. Те, изглежда, че нямат нужда от себеподобни, за да оцеляват. Могат да се възпроизвеждат, но не си помагат едни други за каквото и да било. Какво обаче представлява бленуването?

- Те бленуват - каза той, а гласът се стопи до напрегнат шепот. - Още не съм измислил по-точно описание. Бленуват.

Зийна чакаше.

- Но техните блянове живеят в нашия свят - в нашия вид реалност. Техните блянове не са мисли и сенки, картини и звуци като нашите. Те бленуват в плът и мъзга, дърво, кости и кръв. И понякога бляновете им не са завършени, и аз се оказвам с котка с два крака, катерица без косми и Гогол, който трябва да е човек, но няма ръце, потни жлези и мозък. Те не са завършени... на всички им липсва мравчена и никотинова киселина, и други неща. Но... са живи.

В резултат от бленуването кристалите създават живи същества. Дали това е остатъчен продукт от техните сънища, или го правят с някаква цел? И дали после се интересуват от творенията си?

Много ми допадна тази тема, защото разбива клишето с извънземните форми на живот, излъсква я и й придава много блясък и чар, за чиято заслуга несъмнено е и самия стил на изразяване. Той не е съставен от сложни изречения, като може би изключим биологичните термини, а върви леко и бързо, почти като приказка.

 „Бленуващите кристали” понякога може да се асоциира с история за деца. Но не е така. Аз поне не вярвам децата да усетят онова, което се крие между редовете на тази книга. Защото зад този не натоварващ стил се крие нещо много повече. Темите за това какво сме готови да направим за останалите, за света и за себе си и отговорите на тези въпроси.

Персонажите са изградени много добре. Всеки един герой, около който се върти историята, си има своите подбуди, своите стремежи и причини да направи нещо. Дори образът на Людоеда -  злодеят, който мрази всички хора на света – причина, която звучи изтъркана и пресилена, тук е обоснована. Може би тя на пръв поглед не изглежда реалистична, но според мен е достатъчна, за Людоеда да реши, че няма смисъл да зависи от хората и следователно – да им помага по какъвто и да било начин, след като той не получава разбиране и помощ от останалите. Той решава, че е най-добре да е сам и не желае останалите да се бъркат в работата му, от което идва и антипатията му.

Зийна пък е персонаж, който ми допадна с мъдростта си, с това, че тя умееше да мисли в перспектива и в сърцето си има повече добро, отколкото зло, което я прави човек с добри подбуди.

Хорти пък първоначално е едно объркано хлапе, което свиква да слуша и да изпълнява съветите на Зийна, без да мисли. Но по-късно той израства, като прилага научените знания, които е трупал, докато Зий е бдяла над него.

Кей Халоуел пък ми допадна с това, че е готова на всичко, дори и то да е унизително, за да помогне на брат си. Тя не се отказваше, оставяше се да й оказват натиск и търпеше, само и само да не съсипе кариерата на единствения си близък.

Арманд пък е безскрупулният насилник - с една дума образ, който е способен да те отврати с една реплика. Под е от онези, които се опияняват от властта докато я имат, а после на показ излиза малодушието им.

Всички положителни герои имат неразрушими връзки с онези, които обичат, и са готови на всичко за тях. От книгата струи топлина, разбиране и оптимизъм, дори действието да е поставено в мрачен цирк с парад на уроди или в кабинет с мазно чудовище.

Трябва да се отбележи, че е възможно някои части от сюжета да са предсказуеми. Аз успях да предвидя доста от случките, но не това е важното. Силата на книгата е в това, че те кара да разсъждаваш най-вече върху това какво ни прави хора.

„Бленуващите кристали” е книга за онези, които копнеят да имат поне малко човешко в себе си. Искат го толкова много, че успяват да го постигнат.