Реалността и измислицата в "Убийството на Командора"

 Той е обикновен, скромен художник на портрети. Творбите му не са невероятни и незабравими, но улавят душата на човека и хората са щастливи да окачват картините му на стената в офиса си. Художникът е просто портретист с достойна работа, справя се, живее спокойно със съпругата си в Токио...

...докато жена му ненадейно иска от него да се разделят, без да има истинска причина за това.

И художникът казва "Добре".

Объркан от рязко променилата се действителност, художникът не знае накъде да поеме, затова поема навсякъде. Обикаля със старата си кола половин Япония - без път и посока, без да се застоява, без да знае дори защо. Накрая се установява в една закътана планинска къщичка, принадлежала на бащата на негов добър приятел някога. Къща на художник.

Там за него започват да се случват... чудеса.

Светът на Харуки Мураками е свят от минал век, окъпан в цветове. Една загадъчна Япония, в която хората са склонни да повярват в магията, без дори да се усъмнят, че нещо трябва да е невъзможно. Един свят, в който никой не би се усъмнил в думата ти, в който всяко мнение, колкото и чудато да е, ще бъде прието. В който чудесата се случват, защото наистина ги има, дори не всички да ги виждаме.

Това е "Убийството на Командора". Свят от невъзможности и възможности. Тайнствено минало, самота, копнеж, вяра. Човек трябва да преплува Реката на Метафорите и да се остави да бъде направляван от Идеите. Човек трябва да вярва, че звънчето, чуто в късна доба в кристално ясна тишина, трябва да бъде последвано, да бъде намерено.

Художникът ще открие една картина, ще му бъдат разкрити тайни, които може и никога да не е искал да знае, ще трябва да спаси едно момиче, или себе си, или и двамата... или всички. Тук няма прегради пред измислицата. Тук има само мъгла, покриваща истинската гледка, която всички знаем, че е там и в която мъгла трябва да се впуснем, за да се проясни взорът ни. И ще го сторим.

И ако всичко това звучи някак магически и странно, то как ли човек може да опише наистина "Убийството на Командора"? Начинът на мислене на героя на Мураками е толкова екзотичен и чудат. Светът му е толкова едновременно шарен и черен, и бял. Животът му е такъв низ от светлина и тъмнина. Този човек ще се спуска по пътеки от отчаяние и ще се катери по канари от надежда. Ще го прави кротко, но упорито, понякога дори без сам да знае, че го прави. Ще рисува света така, както го усеща сърцето му. И ще го пресътвори.

"Убийството на Командора" е реалност и измислица. По-лошо не може да се каже. Повече пък ще разкрие твърде много. Тази книга е по-скоро лично преживяване. Разкажеш ли я с простички думи и половината магия се губи. Някои усещания не се предават с прости думи.

"Убийството на Командора" ми носеше някакъв вид утеха и удовлетворение. Хармонията на планинската обител на художника на Мураками се просмукваше и насам. Магията на вечерта и надеждата на утрото бяха... музика.

С това есеистично "ревю" шестица на матурата сигурно трудно ще взема. Най-малкото ще кажат, че произведението не съм чела и си говоря празни приказки. Но пък някой някъде може би ще се съгласи с мен за общото впечатление...

–––––––––––

Откъси от читателски впечатления, без задължителна връзка

• Не мога да повярвам, че едно дете може да се държи толкова свободно с напълно чужд човек, когото вижда насаме за първи път. Особено става ли въпрос за 12-13 годишно момиченце и възрастен мъж. Тя веднага го напада с теми, свързани със съзряването и откровено смятани за интимни, но мъжът не се плаши дори и за миг. У нас цялата тази история щеше да бъде видяна в най-добрия случай като "Лолита 2". Това е донякъде и тъжно. Те явно са много по-откровени един към друг от нас. Не се срамуват от човешките неща. Готови са да си подават ръка, дори и да изглежда да си говорят за нещо уж неморално.

Но все пак художникът може и да е изключение. Той наистина не съди никого. Той просто наблюдава. Понякога улавя невидимото с четки и бои на платното. Но не съди.

• Драги почитатели на Япония, аз се гордея с нас, някак си. В цялата книга почти не присъстваха бележки под линия и обяснения. Това явно трябва да значи, че българският читател е много по-близък с Япония от някога, щом няма нито едно нещо, което да не изглежда непознато и странно. Това би било чудесно, само дано е истина...
• Най-логично разсъждаващият герой, на когото попадам от месеци насам! Той чува някакъв странен звук в гората, но когато решава да се заеме по-сериозно с този случай, веднага вика на помощ близкия съсед, вместо да се впусне сам в проучване. Похвално!

Зимни нощи

Една необикновена руска девойка, която умее да разговаря с вълшебните коне, да вижда духовете пазители и да се изправя смело пред Зимата и Лятото, пред Живота и Смъртта, е отново при нас.

В живота на Василиса Петровна има повече скръб и болка, отколкото радости. Тя винаги е била черната овца в семейството. Непокорна, дива, безстрашна. Тя е принцесата, която не се нуждае от принц на бял кон, защото умее да спасява сама себе си. А сега ще се научи едновременно със себе си да спасява и цяла Рус. Независимо каква е цената, защото сега всички разчитат на нейната крехка смелост.

Още при първата си среща с Вася в "Мечокът и Славеят" човек остава очарован от по-нестандартната история, която се развива в Русия от отдавна отминали дни. Дори е някак приятно изненадващо как човек като Катрин Арден, чиято връзка със славянската държава е просто любовта ѝ към нея - е уловила толкова умело духа и на времето, и на народа. Всичко звучи приятно автентично и е преплетено със сравнително слабо известна на западната публика славянска митология. В тази трилогия се говори за духове и демони, и Баба Яга, но определено се гледа под различен ъгъл от, как да се изразя, традиционното западно фентъзи, може би. Все пак, щом се налага в края на книгите да се добавя и обяснителна бележка за руските имена и това как имали собствено, бащино и фамилно, вероятно на хората нещата тук им се струват доста чудновати, нали?

Приключението на Вася никога не е изглеждало като да върви по утъпкана пътека от цветя и рози. Още в самото начало светът е малко повече сив, отколкото шарен. Заплахата за смърт, тревогите за оцеляването, страхът - те винаги са присъствали и в трите произведения на Арден. Светът просто никога не е розов в тези книги. Този реалистичен похват успя да ме спечели първия път, когато се докоснах до "Мечокът и Славеят". Понякога ти се иска да си знаеш, че всичко ще си бъде наред накрая... само че дали можеш да си сигурен?

Признавам си веднага, че не съм истински фен на героините, които не се нуждаят от принцове. Напоследък те са много модерни, дали защото "приказките разглезват дъщерите ни!" или пък поради друга подобна причина, но по-често се набляга на това. Героинята е по-смела, по-умела и по-невероятна от всички мъжки персонажи. И в "Зимни нощи" (избирам така да наричам поредицата, за мен е абсолютно непонятно защо на първо време името на трилогията не е преведено) виждаме именно това. Вася сама срещу предразсъдъците. Вася сама срещу темите табу. Вася сама срещу големите лоши татари. И срещу горделивите мъже от семейството си, че защо не и срещу хората на Църквата. И срещу магическите типове, независимо дали в стил "съвършеният, но студен рицар на бял кон" (буквално!) или "заплашителният и див мачо". Вася преминава през огън и вода, пораства сама, учи се от грешките си, прави трудни избори. Все преобладаващо сама.

Аз пък избирам да съм си разглезената принцеса и да негодувам за това, че избират да прокудят принца като предател, страхливец и прочие нещастник. Негодувам!

Но негодуванието ми не може да е пречка пред това да призная, че приказният свят на Арден е нещо свежо и едва ли не недостъпно до скоро на пазара. Струва ми се, че книги, носещи подобен дух, които аз поне съм срещала, са единствено тези на Наоми Новик. "Изтръгнати от корен", например, е със сходен приказен сюжет и славянска митологическа тематика. Преди да я срещна и преди "Мечокът и Славеят" не съм попадала на точно подобни произведения. Именно затова смея да ги определя като по-различни от стандартното, дори може би малко по-предизвикателни - те ни пренасят в свят от приказките, но по различен начин от историите, които знаем от деца.

"Зимата на вещицата" завършва историята на Вася, но историята в същото време съвсем не е свършила. Не смея да казвам много, тъй като може и да не е уместно да пиша едва за третата част, но пък... просто за нея ми се говори.

Тук заварваме малкото момиче вече жена. Огън и кръв ще превземат душата ѝ, сълзи и мъка ще тегнат на сърцето ѝ, а в най-трудните моменти ще трябва да бъде по-смела и безразсъдна от всякога. Пътят е все така трънлив, макар че покрай него понякога цъфтят прекрасни цветя за радост и утеха. Тази трета и последна част от трилогията на Арден е красива по свой начин и мъничко горчива. Сякаш знаеш, че всяка битка вероятно е обречена, но също така знаеш, че и трябва да вярваш, че и този път всичко накрая ще бъде добре.

Катрин Арден не умее да описва велики боеве, нито пък има амбициите. Тук няма велики планове и стратегии, а пък няма и любов като в приказките. Но има доверие, смелост, жертвоготовност. Старото и новото са във вечно противоборство, но може би има начин да бъдат заедно и Вася да отвоюва едно бъдеще за всички.

За бъдещето. В крайна сметка всичко се свежда до това - всяка борба е, за да се отвоюва бъдеще, за което се надяваме да е по-добро, светло и чисто. В света на Вася отчаяно се нуждаят от това. Бъдещето, което е за всички.