18 май 2019

Зимни нощи

Една необикновена руска девойка, която умее да разговаря с вълшебните коне, да вижда духовете пазители и да се изправя смело пред Зимата и Лятото, пред Живота и Смъртта, е отново при нас.
В живота на Василиса Петровна има повече скръб и болка, отколкото радости. Тя винаги е била черната овца в семейството. Непокорна, дива, безстрашна. Тя е принцесата, която не се нуждае от принц на бял кон, защото умее да спасява сама себе си. А сега ще се научи едновременно със себе си да спасява и цяла Рус. Независимо каква е цената, защото сега всички разчитат на нейната крехка смелост.

Още при първата си среща с Вася в "Мечокът и Славеят" човек остава очарован от по-нестандартната история, която се развива в Русия от отдавна отминали дни. Дори е някак приятно изненадващо как човек като Катрин Арден, чиято връзка със славянската държава е просто любовта ѝ към нея - е уловила толкова умело духа и на времето, и на народа. Всичко звучи приятно автентично и е преплетено със сравнително слабо известна на западната публика славянска митология. В тази трилогия се говори за духове и демони, и Баба Яга, но определено се гледа под различен ъгъл от, как да се изразя, традиционното западно фентъзи, може би. Все пак, щом се налага в края на книгите да се добавя и обяснителна бележка за руските имена и това как имали собствено, бащино и фамилно, вероятно на хората нещата тук им се струват доста чудновати, нали?
Приключението на Вася никога не е изглеждало като да върви по утъпкана пътека от цветя и рози. Още в самото начало светът е малко повече сив, отколкото шарен. Заплахата за смърт, тревогите за оцеляването, страхът - те винаги са присъствали и в трите произведения на Арден. Светът просто никога не е розов в тези книги. Този реалистичен похват успя да ме спечели първия път, когато се докоснах до "Мечокът и Славеят". Понякога ти се иска да си знаеш, че всичко ще си бъде наред накрая... само че дали можеш да си сигурен?
Признавам си веднага, че не съм истински фен на героините, които не се нуждаят от принцове. Напоследък те са много модерни, дали защото "приказките разглезват дъщерите ни!" или пък поради друга подобна причина, но по-често се набляга на това. Героинята е по-смела, по-умела и по-невероятна от всички мъжки персонажи. И в "Зимни нощи" (избирам така да наричам поредицата, за мен е абсолютно непонятно защо на първо време името на трилогията не е преведено) виждаме именно това. Вася сама срещу предразсъдъците. Вася сама срещу темите табу. Вася сама срещу големите лоши татари. И срещу горделивите мъже от семейството си, че защо не и срещу хората на Църквата. И срещу магическите типове, независимо дали в стил "съвършеният, но студен рицар на бял кон" (буквално!) или "заплашителният и див мачо". Вася преминава през огън и вода, пораства сама, учи се от грешките си, прави трудни избори. Все преобладаващо сама.
Аз пък избирам да съм си разглезената принцеса и да негодувам за това, че избират да прокудят принца като предател, страхливец и прочие нещастник. Негодувам!
Но негодуванието ми не може да е пречка пред това да призная, че приказният свят на Арден е нещо свежо и едва ли не недостъпно до скоро на пазара. Струва ми се, че книги, носещи подобен дух, които аз поне съм срещала, са единствено тези на Наоми Новик. "Изтръгнати от корен", например, е със сходен приказен сюжет и славянска митологическа тематика. Преди да я срещна и преди "Мечокът и Славеят" не съм попадала на точно подобни произведения. Именно затова смея да ги определя като по-различни от стандартното, дори може би малко по-предизвикателни - те ни пренасят в свят от приказките, но по различен начин от историите, които знаем от деца.

"Зимата на вещицата" завършва историята на Вася, но историята в същото време съвсем не е свършила. Не смея да казвам много, тъй като може и да не е уместно да пиша едва за третата част, но пък... просто за нея ми се говори.
Тук заварваме малкото момиче вече жена. Огън и кръв ще превземат душата ѝ, сълзи и мъка ще тегнат на сърцето ѝ, а в най-трудните моменти ще трябва да бъде по-смела и безразсъдна от всякога. Пътят е все така трънлив, макар че покрай него понякога цъфтят прекрасни цветя за радост и утеха. Тази трета и последна част от трилогията на Арден е красива по свой начин и мъничко горчива. Сякаш знаеш, че всяка битка вероятно е обречена, но също така знаеш, че и трябва да вярваш, че и този път всичко накрая ще бъде добре.
Катрин Арден не умее да описва велики боеве, нито пък има амбициите. Тук няма велики планове и стратегии, а пък няма и любов като в приказките. Но има доверие, смелост, жертвоготовност. Старото и новото са във вечно противоборство, но може би има начин да бъдат заедно и Вася да отвоюва едно бъдеще за всички.
За бъдещето. В крайна сметка всичко се свежда до това - всяка борба е, за да се отвоюва бъдеще, за което се надяваме да е по-добро, светло и чисто. В света на Вася отчаяно се нуждаят от това. Бъдещето, което е за всички.

Няма коментари:

Публикуване на коментар