"В момента, в който сядаш да пишеш за читателя - имам предвид един, разбира се, - обикновено се вцепеняваш, точно както става, когато те снимат. Най-простият начин да се преодолее това е да пишеш уж за някого, така правя аз. Пишете, сякаш съчинявате писмо до някой човек. Това премахва чувството на смътен ужас пред огромната безлична публика, а както и сами ще установите, ви дава усещането за свобода и прогонва сковаността."
ДЖОН СТАЙНБЕК
Аз не четох "На изток от Рая" много отдавна, но въпреки това сякаш съм я чела преди векове. Толкова отдавна сякаш, че сега образът на райската земя е станал нарицателен за мен, останал е някъде в мен и дори, когато някой изрече Салинас, аз свързвам името единствено с онзи литературен образ на това място. Наистина ли съществува? Все още ми е трудно да го повярвам...
Трудно ми е да пиша за този спокоен, но и бурен американски свят. Необятен, много често сякаш простоват, но изпълнен със... смисъл. Колко просто и наивно звучи!
Да опиша малкото пасбище, където живеят и умират поколения честни фермери, където всяко семейство има по някоя весела, но и по някоя тъжна история?
Да пиша за мъката на безкрайния път към мечтаната Калифорния - далеч, далеч след пустинята и скалите? Където може би, само може би... има надежда.
Или пък дори за човекът от малкия магазин, в малкия град...
За мен беше такъв светът в повечето произведения на Стайнбек. Аз безкрайно обичам този автор. Топлината на семейството и дома, кротката мъдрост на героите му. Изживявам борбата за оцеляване, заедно с тях. И неговите произведения сякаш ми дадоха нови очи, подариха ми една нова Америка, още една нова Америка, която да опознавам, още когато Адам търсеше Рая.
Ако си падах повече по разните съвпадения, по разните "звезди предопределения", сигурно щях да си вярвам, че харесвам Стайнбек, защото споделяме една и съща дата на раждане... Чудя се дали наистина някой може да види нещо през призмата на звездите? Замислих се, когато случайно попаднах на факта. Итън Алън Хоули от "Зимата на нашето недоволство" ме насърчи да любопитствам, макар и не за лошо.
Ако спазвам съвета, който написах в самото начало на публикацията, ето, това беше моето "писмо". Като че ли наистина е по-лесно. Много често чета съвети за това как човек да пише от разни големи имена в литературата, но никой от останалите не ми е изглеждал толкова верен, колкото Стайнбек. Макар да казва съвсем обикновени, простички неща, които всички знаем, може би симпатиите ми към него си казват думата.
В момента съм изпълнена с кротко спокойствие. И понеже слънцето жестоко пече навън, а много, много наблизо мога да намеря царевица, ако не памук, то чувството е сякаш си някъде в Америка. Точно където започна трагедията в "Гроздовете на гнева" или напротив... някъде, където юли е хубав месец, а август... е, за август не знаем.
Все още издирвам "За мишките и хората". Прочетох "Небесните пасбища", "Гроздовете на гнева", "Зимата на нашето недоволство", "Пътешествия с Чарли", есета и писма.
Изданията ми са малко стари. Само от 1983-а. Големи, сини тухли, но само първи и трети том... Кой ли знае къде е втори? Жалко, че именно там са мишките, хората... и "Тортила Флет"... Така ми било писано. Може би в бъдеще.
Пък и така ще имам още повече поводи за изненади. За открития. За очакване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар