Последният портрет на Дориан Грей

Ето го и третия пост с цитати! "Портретът на Дориан Грей" от Уайлд е отново тук, а и за последно, поне в тази форма.

Много голяма разлика във времето има тази публикация с първия и втория пост, но още от началото бях планувала да са три и за толкова и стигнаха. А сега, без повече предисловие, освен уточнението, че цитатите са в превод на Красимира Тодорова за издателство "Кибеа".

- Причината, поради която обичаме да виждаме доброто у другите, е, че се боим за себе си. Страхът е основата на нашия оптимизъм. Ние щедро приписваме великодушие на своя съсед, защото се надяваме сами да се възползваме от плодовете на това великодушие. Хвалим банкера, защото разчитаме да увеличи кредита ни и сме готови да открием достойнства дори у разбойника с надеждата той да пощади джобовете ни.

(...) единственият начин жената да направи от мъжа праведник е, да му досади така, че той да загуби всякакъв интерес към живота.

(...) често действителните трагедии в живота се разиграват в такава нехудожествена форма, че ни отблъскват със своята грубост, с нелогичността си, с крещящото безсмислие, с пълната липса на стил. Те ни действат така, както ни действа всичко вулгарно. Оставят ни впечатление само за груба, чисто животинска сила и будят възмущението ни. Понякога все пак животът ни среща с трагедията, съдържаща художествени елементи на красотата. Ако тези елементи са истински, събрани заедно, те събуждат чувството ни за драматизъм. Ние изведнъж откриваме, че вече не сме актьори в пиесата, а нейни зрители. Или по-скоро - и двете. Наблюдаваме самите себе си и все повече се увличаме от необикновеното зрелище.

Всеки, когото познавам, твърди, че сте крайно порочен! - рече старата дама и поклати глава.

Лицето на лорд Хенри доби сериозен израз и той замълча за няколко минути.

- Чудовищно е, каза най-сетне той, - че днес хората имат навика да говорят зад гърба ти неща, които са напълно верни.

Никога не споря за постъпките. Възразявам единствено срещу думите.

Да определиш, значи да ограничиш.

- Опиши ни като пол - каза тя предизвикателно.

- Сфинксове без загадки.

Онова, в което си напълно сигурен, никога не е вярно. В това се крие фаталността на вярата, такъв е урокът, който ни дава любовта.

Хората наричат безнравствени ония книги, които им посочват собствената им безнравственост.

В реалния свят злото не се наказва, а и доброто не се възнаграждава. Успехът съпътства силния, несполуката преследва слабия. Това е всичко.

- Всъщност, Дориан - промълви той след малко, - каква полза има човек да спечели целия свят, ако - как беше по-нататък? - загуби душата си?

Не валентинки, а Дориан Грей

Докато сърцата върлуват като грипните епидемии, а някои са решили просто да пият по другия повод, в блога празникът е съвсем различен.

Днес имам годишнина!

... От първата ми тетрадка с цитати. :D

Редно е да си го отбележа както подобава. И може би темата не е чак толкова отдалечена от сърцата, защото съм избрала една много любима книга за днешния пост. Знаех си още отначало, че ще правя още публикации с любими пасажи, просто нямаше как да е иначе - толкова са много (като стана въпрос - ето ги първия и третия)! И хайде сега, да не задържам повече вниманието, нека в днешния ден има и малко философия, освен всичко останало!

Цитатите от "Портретът на Дориан Грей" от Оскар Уайлд са в превод на Красимира Тодорова за издателство "Кибеа".

Животът е отрова, която погубва изкуството.

Изкуството се стреми да разкрие себе си и да скрие твореца.

В този свят печелят недъгавите и глупците. Те спокойно могат да си седят и да наблюдават представлението. И ако не познават победата, не познават и поражението. Живеят така, както би трябвало да живеем всички - спокойно, равнодушно, без вълнения и тревоги. Никого не погубват, но и сами не падат от чужда ръка.

Постепенно започнах да обичам тайнствеността. Само тя може да направи за нас днешния живот загадъчен и привлекателен. И най-обикновеното нещо придобива очарование, щом започнеш да го криеш.

Ти обичаш всеки, а това означава, че си и равнодушен към всеки.

... ние не можем да понасяме у хората недостатъците, които притежаваме сами.

Всяка класа е склонна да изтъква значението на ония добродетели, които не й се налага да проявява в собствения си живот. Богатите говорят за пестеливост, а безделниците красноречиво възхваляват възвишеността на труда.

... това е една от най-големите тайни на живота: умението да лекуваш душата си с преживявания и да оставяш душата ти да те лекува от преживяванията.

Единствената разлика между прищявката и "вечната любов" е това, че прищявката трае малко по-дълго.

- Обожавам простите удоволствия - каза лорд Хенри - Те са последното убежище за сложните натури.

Обичам да знам всичко за новите си приятели и нищо за старите.

- Хората много обичат да дават на другите онова, което им е най-нужно. Ето кое наричам аз истинска щедрост.

Разграничението на духа и материята е непостижимо, както е непостижимо и тяхното сливане.

Опитът няма никаква етическа стойност. Той е само названието, което хората дават на своите грешки. Моралистите по правило, винаги са гледали на опита като на средство за предупреждение, признали са му известно значение за формирането на характера, издигнали са го до ролята на учител, който внушава какво трябва да се прави и какво трябва да се избягва. Опитът обаче не притежава подбудителна сила. Той не е по-действен от съвестта. Той е само доказателство, че нашето бъдеще ще прилича на миналото ни и че греха, който веднъж сме извършили с отвращение, ще повтаряме многократно и с радост.

Да обичаш, значи да надминеш себе си.

В самообвинението винаги има наслада. Когато се обвиняваме сами, ние чувстваме, че никой друг няма право да ни вини.

Цитати от "Портретът на Дориан Грей" на О. Уайлд

Любовта ми към "Портретът на Дориан Грей" ме накара да искам да споделя и част от цитатите, които си отбелязах от книгата. Разбира се, ще пропусна всеки един, който може да разкрие важна част от сюжета. Случвало ми се е да искам да прочета някое произведение само заради извадка от него, затова смятам идеята за полезна.

Всички цитати от произведението са в превод на Красимира Тодорова, а книгата е на издателство "Кибеа"!

"Изкуството всъщност отразява ония, които го възприемат, а не живота."

"Наистина, скъпи ми Базил, той е Нарцис, а ти си... Е, лицето ти, разбира се, излъчва интелигентност и така нататък. Но красотата, истинската красота свършва там, където започва интелигентността. Интелектът сам по себе си е вече едно допълнение и затова нарушава хармонията на всяко лице. Започне ли да мисли човек, лицето му веднага се превръща само в нос или само в чело, или в някаква друга подобна уродливост. Вземи изтъкнатите представители на която щеш хуманитарна наука. Колко са противни! Изключение правят само духовниците. Но те изобщо не мислят. Осемдесетгодишният епископ продължава да говори това, на което са го учили, когато е бил на осемнадесет години, и като естествена последица запазва добрия си външен вид."

"Има едно-единствено по-лошо нещо на света от това да говорят много за теб и то е - да не говорят изобщо."

"Когато много ми харесват някои хора, никога и никому
не съобщавам имената им.
Да ги назовеш, е все едно да отдадеш част от тях другиму. "

"Да си естествен, е поза, при това, знам го добре, поза, която дразни хората повече от всички други."

"Всеки портрет, нарисуван с чувство, е всъщност портрет на художника, а не на модела. Моделът е чиста случайност, второстепенен елемент.
Не него, а себе си изобразява художникът
върху цветното табло."

"Съвестта и страхът са едно и също нещо, Базил. Съвестта е само другото име на страха, неговата търговска марка."

"Стойността на една мисъл никак не зависи от искреността на човека, който я изказва. Напротив, колкото по-малко е искрен оня, който я изказва, толкова по-голяма ценност има мисълта, тъй като в този случай тя не е изопачена от неговите желания, нито от неговите нужди или предразсъдъци."

"Спорят само умствено недоразвитите."

"Тъжно е, като си го помислиш, но нали Геният винаги надживява Красотата. Тъкмо поради тази причина ние се стремим да се образоваме колкото се може повече. В суровата борба за съществуване искаме да имаме за съюзник непреходното и тъпчем главите си с безсмислици и факти с глупавата надежда да запазим мястото си в живота."

"- Добро влияние изобщо не съществува, мистър Грей. Всяко влияние е безнравствено, напълно безнравствено от гледна точка на науката.
- Защо?
- Защото да влияеш на някого, означава да вселиш в душата му собствената си душа. Той вече не мисли със собствените си мисли и не изгаря от собствените си страсти. Добродетелите му престават да бъдат негови. Пороците му, ако изобщо съществуват пороци, са заимствани. Той става ехо на чужда песен, изпълнител на роля, която не е била написана за него."

"Думи! Най-обикновени думи! Но колко ужасни, колко ясни, ярки и безпощадни бяха те! От тях не можеш да избягаш. И все пак какво изкусително вълшебство криеха те! Сякаш бяха способни да облекат неясните видения в пластична форма, в тях звучеше особена, сладостна мелодия, като мелодията на цигулка или лютня... Обикновени думи! Нима има нещо по-осезаемо от думите?"

"Нищо не лекува така добре душата както вълненията,
а от вълненията може да ни излекува само душата."

"Завиждам на всичко, чиято красота не умира. Завиждам
на този портрет, който нарисува по мен. Защо той ще запази завинаги онова, което аз съм осъден да загубя? Всяка изминала минута отнема нещо от мен и го дава на него.
Ах, ако беше обратното!"

"За да си възвърне младостта, човек просто трябва
да повтори безумствата си."

"Истинският живот е един хаос, но във въображението винаги има безпощадна логика. Именно въображението буди угризенията на съвестта за извършените престъпления. Именно то рисува пред очите отблъскващите последици от тях."

Още за Дориан Грей и портретът му:

Ревю за книгата - тук.

Ревю за филма (от 2009) - тук.

Сравнение между книгата и филма - тук.
Цитати (част 2) - тук.
Цитати (част 3) - тук.

Два портрета, една идея

В този пост ще разкажа накратко за разликите между книгата на Оскар Уайлд "Портретът на Дориан Грей" и филмовата адаптация на романа от 2009 година. Според мен и двете - и книгата, и филма, се допълват перфектно въпреки различията си. С тази публикация ще се опитам да го докажа. Струва ми се важно да отбележа, че се запознах с историята на Дориан първоначално чрез филма, но това не повлия по никакъв начин на мнението ми относно книгата.

Ето и разликите, които открих аз (без да разкривам важни части от сюжета):

01. Целта

В романа си Уайлд цели да покаже на съвременниците си какви са страстите и пороците на XIX век, като направи пълна картина на тогавашното общество. Той разказва предимно за аристокрацията, което обаче не го спира да обрисува и останалите класи. Същевременно набляга изключително много на психологията. Във филма по-скоро акцентът е върху това да се видят последиците от един разгулен и безцелен живот, като се използват нагледни изразни средства. Разбира се, това е промяна, което се очаква -  XIX век отдавна е отминал.

02. Добавени сцени

Не е изненадващо, че филмът представя неща, които не са описани в книгата. Уайлд често пропуска да обясни по-подробно сцени, в които има повече действие, но се подразбира какви биха могли да са те. Затова ми се струва в реда на нещата да бъдат добавени подобни във филма. Включването на нов герой в него, Емили, доста променя хода на историята. Тази промяна води неизбежно и до други различия, но според мен историята нищо не губи от това - дори става по-интересна! Жалко е, че Уайлд не се е сетил за подобна развръзка, защото тя щеше да направи персонажите му още по-любопитни.

03.  Променени факти

Читателите често се дразнят от променените факти във филм, правен по книга. Аз също съм от тези читатели, но тук промяната в историята е или незначителна, или пък съвсем безвредна. Например никъде в книгата не се споменава, че Дориан има белези по гърба заради лошия си дядо. Във филма не се казва нищо и за приятелството на Базил и Хенри, което за мен е загуба, че не беше особено развито и застъпено в книгата, както и, че не се включи във филма. В екранизацията на романа Дориан не търси своето спасение от съвестта си в църквата. Частта от историята с Джеймс Вейн също е много променена, но героят е използван с една и съща цел. И още едно доста интересно нещо - в книгата Дориан е влюбен по-скоро в таланта на Сибил. Във филма изглежда, че главният герой се влюбва в самата нея - в доброто й сърце, в милосърдието й и верността й към него.

04. Статичност с/у динамика

Книгата се отличава с безкрайните разговори, монолози и размисли на героите. Това я прави доста статична и убива цялото действие, което е можело да има в нея. Затова пък филмите са за тази работа! В него го има нещото, което единствено липсва в книгата в големи количества, а то е динамиката. Ясно е, че ако в Дориан Грей (2009) героите само си говореха на някой вечерен бал, всички зрители щяха да заспят от скука. Докато четях книгата обаче, интересът ми не се разсея от този малък проблем.

05. Минало с/у съвремие

Тук имам предвид следното - може би тогавашният стил на писане или пък отдавна остарели порядки в обществото (все още не съм сигурна кое от двете, макар да имам предположения) да са накарали Уайлд да направи държанието на героите си доста странно в моите очи. Дориан се изчервява или ядосва без никаква видима причина на съвсем безобидни, поне според мен, реплики, а когато вижда своя портрет той се разплаква като малко дете! Във филма са махнали тези "странности" и според мен това осъвременяване хич не е лошо, защото тези реакции биха изглеждали особено странно във филм.

06. Отношението към портрета

Във филма Дориан поставя портрета си на видно място в къщата си, където той е на показ пред всичките му гости, поне докато не започва да се променя. В книгата не съм убедена, че останалите аристократи изобщо са разбрали за съществуването му, защото иначе щеше да се наблегне на тяхното желание да видят картината.

07. Дориан

Да, за мен главният герой е различен. Усещам неговата личност във филма по различен начин - в него той изглежда много по-зрял и разсъдлив, докато в книгата се държеше често като дете, дори когато започна да се притеснява кой би могъл да разбере тайната му. Вероятно фактът, че първо се запознах с историята чрез филма ме е накарала да обичам повече онзи "филмов" образ на Дориан, но и не мисля, че ако бях започнала с книгата щях да харесам главния герой.

08. Хенри

Хенри във филма е груб, устат и всичко в него те кара да вярваш, че той не мисли онова, което говори. С развитието на историята става ясно, че дори и да е подкрепял собствените си теории, винаги е осъзнавал границата, която не бива да прекрачва - затова и никога не е следвал собствените си съвети. В книгата Хенри е доста по-философски персонаж, който сякаш няма никакви чувства. Той е един анализатор, учен, който прави опити от скука и те оставя с впечатлението, че вярва на всяка своя дума. Няма и нищо, което да опровергае това впечатление. Интересното тук е, че доста от репликите на актьора във филма са извадени от книгата, но въпреки това образът е съвсем различен. Ето още едно доказателство колко важна е актьорската игра, а актьорите във филма са просто великолепни, дори и да създават различно впечатление за героите си.

09. Сибил

Навярно, ако сте чели ревюто ми за филма и книгата, сте забелязали противоречивото ми мнение за Сибил. Не мога да харесам героинята в книгата - тя е лекомислена, действията й са толкова детински. Може би промяната на фактите във филма или самата актриса, ме карат да харесам образа й там повече - изглежда доста по-узряла. И още нещо - като цяло никога не съм била привърженик на решения като това, което взема героинята в хода на историята, но във филма нейните действия изглеждаха малко по-обосновани.

10. Миналото на героите

Един от недостатъците, които открих във филма, когато го гледах за пръв път (гледала съм го 3 пъти досега и ще продължавам да го правя :D) беше, че се споменаваше доста малко за миналото на героите. Книгата допълва този пропуск - разбира се доста за Дориан и Сибил, но за моя жалост нищо за Хенри и Базил.

Вероятно оставям впечатлението, че харесвам филма повече. Това всъщност може и да е така в известен смисъл, тъй като някои творчески решения в него са ми особено на сърце, но всъщност книгата не му отстъпва. Филмът и книгата биха ви оставили с различно впечатление за историята. Моят съвет е да дадете шанс и на двете, независимо от кое ще започнете първо.

Още за Дориан Грей и портретът му:

Ревю за книгата - тук.

Ревю за филма (от 2009) - тук.

Дориан Грей (2009)

Филмът е по романа на Оскар Уайлд - "Портретът на Дориан Грей" и е една прекрасна негова адаптация. Той чудесно представя живота през XIX в. и набляга най-вече на аристокрацията - показва увлеченията и начина на мислене на богатите англичани, но с това поставя и много важни въпроси, над които си струва да се замислим.

Дориан Грей е млад, наивен, богат и красив - той пристига в Лондон, за да живее в къщата на починалия си дядо, по който не тъжи, защото той го е малтретирал като дете. Сред средите на богатите той се запознава с лорд Хенри и художника Базил. Дориан е впечатлен от охолния живот и разточителство на аристократите и от многото възможности, които е способно да му предложи бъдещето. Хенри насърчава момчето да опита развлеченията, които Лондон предоставя за хората с пари, а Базил предлага на младежа да му направи портрет. Впечатлен от крайния съвършен резултат, на Дориан не му се иска скоро да остарее и да не може да се наслади на всичко, което му предлага животът. Той си пожелава портретът му да се състарява вместо него, а поради някаква странна, фантастична причина, това става възможно. Дориан Грей ще остане вечно млад. И смята да се наслаждава на своята вечна красота. Но скоро върху портрета се изписва не само старостта, но и всеки извършен грях.

Филмът е изпълнен с действие, а всяка една сцена ни разкрива все повече и повече как главния герой пропилява съвсем безсмислено живота си, отдавайки се на удоволствия. Хареса ми как това ни е представено съвсем постепенно. Дориан не осъзнава своето проклятие, смята го за нещо прекрасно и невероятно. Скоро не остава и следа от неговата наивност - той се превръща в лицемер и егоист с остър ум. Но в същото време се смущава от грозотата на портрета си. Той пази ревниво най-голямата си тайна - портретът се превръща в единствения негов страх. А намира и любовта, която ще го промени. В Дориан харесвам това, че е способен да взема свои обмислени решения, че не остава наивник и най-важното - че все пак има сърце, въпреки всичко, което върши, той запазва своята доброта, дори тя да се оказва доста малко. И въпреки ужасните неща, които върши, той вътрешно се разкайва за тях, въпреки че се старае да потисне съвестта си.

Допадна ми образа на лорд Хенри - той е доста устат, винаги има какво да каже и трудно може да го обориш с думи. Той е разумен и осъзнава, че дори и да дава съвети на Дориан, които го тласкат към нещо лошо, никога не трябва да се прекалява с насладата от каквото и да било. Той сам не вярва напълно във философията си, която въпреки това защитава пламенно. Дори и да има желанието да се отдаде на порока като Дориан, няма тази смелост. Доста ми харесва развитието на неговия персонаж след години и всичката тази противоречивост в неговия характер.

Базил пък е човек, който е силно убеден в доброто у хората. Не му се иска да повярва в коренната промяна у Дориан, но и неговите добри съвети не биват чути. Базил ми допада именно с добрите си намерения и с това, че държи на приятелите си.

Сибил Вейн, която Дориан харесва, пък е една разумна жена, която се влюбва в доброто и чисто сърце на Грей и иска едно единствено нещо от него - вярност. Допадна ми с това, че има свои принципи, че се отдава толкова пламенно на любовта си, гласувайки на Дориан доверие. Тя е много чувствителна и лесно може да бъде наранена, което я прави невинен и красив образ.

А бижуто на този филм според мен е Емили Уотън. Тя е жена, която не приема старите порядки, харесва нестандартното, има остър ум и е трудно да бъде оборена с доводи или обидена от забележки. Тя е твърда, но с чувство за хумор и е особено проницателна. Не ми се иска да разкривам напълно защо я харесвам толкова, защото това ще разкрие интересна и важна част от сюжета.

Филмът ни разкрива как желанията и изборите, които правим, могат както да ни унищожат, така и да ни спасят.И че дори това, което сме желали най-много и сме се възползвали от него многократно, скоро не ни се вижда нито най-важното, нито най-прекрасното нещо в живота. Това е филм, в който могат да се открият много истини - за това как чувствата ни и вътрешните ни пороци ни изкушават винаги, но отдадем ли им се, скоро можем да се изгубим по пътя си.

Да изгубим желанието си за живот, както и своите цели, да не намираме повече радост в това, което вършим. Но може да си припомним старите грешки, които още не е късно да поправим...

Още за Дориан Грей и портретът му:

Ревю за книгата - тук.
Сравнение между книгата и филма - тук.

Портрет на суета и съвест

Каква полза има човек да спечели целия свят, ако погуби душата си?

„Портретът на Дориан Грей” е книга, за която може да се напише много, защото е роман, който съдържа в себе си изключително много психология, философия и човечност. Макар да е писан през ХIX в. и една от целите на Уайлд е чрез него да състави пълна картина на тогавашното общество, да го критикува и да извади наяве пороците му, в произведението се поставят въпроси, които са актуални днес и ще бъдат актуални и през следващите векове. „Портретът на Дориан Грей” е роман, проследяващ живота на един хедонист – на едно безумно съществуване, посветено изцяло на Наслаждението, без съжаления за вчерашния ден, без очаквания от утрешния. Това е роман, анализиращ чувствата и това как те са способни да влияят на начина ни на живот и желания. „Портретът на Дориан Грей”  е един разказ за съвестта, от която не може да се избяга.

Дориан Грей е млад аристократ, който дебютира в обществото. Все още непълнолетен, той е наивен в младостта си, непорочен в мислите и в действията си. Точно затова младежът става идеал и вдъхновител за художника Базил Холуърд, който решава да му нарисува портрет. Чудната красота на Дориан Грей обаче го прави суетен, а страхът, че може да я загуби, го кара да си пожелае пред готовата творба на Базил да остане вечно млад и красив, а портретът да се състарява. Тук идва ред на фантастичния елемент, който прави това възможно. Онзи, който предизвиква фаталното желание у Дориан е лорд Хенри Уотън, приятел на Базил, който излага пред младежа една напълно нова гледна точка. Следвайки съветите му, Дориан се покварява, а белезите на порока и тези на старостта се пренасят единствено върху портрета – най-голямата тайна и най-големият съдник на героя. Портретът на неговата душа.

Важно е да се отбележи, че  „Портретът”  не залага на изненадващи обрати и шеметно развитие на действието. Примерите за това как се променя Дориан Грей често не са ни представени чрез дела от негова страна – онова, което извършва заради новия си светоглед или се преразказва, или се набляга на него единствено ако е повратна точка в неговия живот. Промяната е най-вече изразена в диалозите с останалите герои, които изпълват страниците на книгата. Уайлд набляга най-вече на разговорите на Дориан с лорд Хенри и по-точно на монолозите на Уотън, разкриващи гледната му точка, която той постепенно насажда у Дориан.

Сюжетът накратко

Лорд Хенри е един безкрайно интересен персонаж - философ, който цени най-много от всичко Красотата. Той вярва, че в младостта си човекът, който притежава красота, трябва да се опита да вземе всичко от живота, отдавайки се на нови усещания, за които после ще съжалява, че не е опитал. Той е против всякакви принципи и ограничения, за него Наслаждението трябва да стои в основата на желанието ни да съществуваме. Според него единственият начин да се отървем от изкушението е да му се подчиним. Хенри е циник, който обожава хората без принципи, а най-много от всичко обича да анализира държанието, делата и думите на подобни хора. Той се увлича по това да покварява Дориан Грей, за да види докъде може да стигне един човек, който следва неговите съвети за живота. А Дориан ги приема, защото онова, което подтиква към порок, като теорията на Хенри, често е най-изкушаващо да изследваме, разберем и след това – да приложим на практика. Младежът се възхищава на Хенри, превръща го в свой идеал, какъвто е той за художника Базил.

Базил пък е една хармонична, състрадателна личност, която дава сърцето и душата си за своето творчество. Той е един порядъчен човек, който живее без да се вълнува от светските пороци. Харесвам Базил заради неговата доброта – заради това, че всъщност той е единственият положителен главен персонаж в романа, който напомня, че все пак има надежда за спасението на Дориан и това спасение е именно в лицето на Базил. Харесва ми това как художникът винаги намира начин да опонира на Хенри. Базил вярва в доброто у хората, дори в съществуването на нещо добро у лорда или у променения младеж.

Сибил Вейн за мен е още по-наивна и от Грей. Тя е просто момиче, което няма за какво друго да живее, освен за театъра, и желае само да бъде обичано. Когато нейния Чаровен принц, Дориан Грей, се влюбва в нея, тя открива нещо друго, на което да се отдаде. Не успях да харесам Сибил, защото за мен тя е романтична, но малодушна и страхлива. Свикнала е да се справя с трудностите на живота, защото не ги осъзнава напълно.

В книгата често доминира високопарния стил. В началото героите ми се струваха превзети с движенията си, нереални с изказа си, защото ми беше трудно да възприема, че аристократите през XIX в. са разговаряли по този начин. Прецених обаче, че най-вероятно такъв е бил стилът на писане, или пък наистина една аристократична титла и възпитание е изисквала подобно държание. Спомняйки си други романи от същия век, считам, че това е характерен стил, което надали ще бъде спънка за съвременния читател – по-скоро ще го направи любопитен и ще му помогне да се „пренесе” по-лесно назад във времето.

Обичам тази книга заради интересните идеи, заложени в нея. Харесва ми как са развити всички философски теории вътре, дори да не не съм им привърженик. Обожавам героите, защото може да се разсъждава дълго над техния характер и действия. Обичам лорд Хенри, защото е интересен  злодей. Той действа единствено от научен интерес и скука. За него Дориан е просто едно опитно зайче – достатъчно глупаво,  за да е способен да започне наблюденията си и достатъчно красиво, за да то стане символ на неговата философия. Обожавам фантастичната нотка с променящия се, ужасен портрет. Хареса ми това, че проследих цял един живот, с всичките му допуснати грешки и изпуснати шансове.

А краят, краят е страхотен! Останах напълно удовлетворена от него – магичен и завладяващ. „Портретът на Дориан Грей” е книга, която ще ви отведе в един отдавна отминал век, когато хората с пари са живеели охолно, а някои са използвали средствата си, за да се отдадат на страстите, превръщайки съществуването си в безцелност, улеснявайки живота си максимално. Не калени от трудности, достатъчно богати, за да не им се противоречи, те остават единствено със своята съвест. Чрез героя си Уайлд представя порока на своето време, чрез романа той поставя огледало пред своите съвременници, показвайки им техния собствен портрет. Дориан Грей, способен да погледне съвестта си, избира да я заключи в прашна стая, но портретът винаги е там, за да му напомня. Огледалата са направени, за да се оглеждаме в тях. Рано или късно все се поглеждаме в огледалото, нали?

Още за Дориан Грей и портретът му:

Ревю за филма (от 2009) - тук.

Сравнение между книгата и филма - тук.
Цитати (част 1) - тук.
Цитати (част 2) - тук.
Цитати (част 3) - тук.