Митът за Човечеството

"...Изгубихме връзка... Изолирахме се от света извън нас. Създадохме си малко убежище в последния град на света и се скрихме в него. Престанахме да се интересуваме какво става извън града. Бяхме длъжни да го направим, обаче не го направихме..."

Стотици хиляди години възходи, падения и отново възходи. Човечеството се изменя, променя, изчезва, докато накрая, милиони години напред в бъдещето...

Някога е било или пък всичко това е просто мит, който Кучетата да разказват на малките си около огъня. В един свят, където Човекът вече не съществува и може да не е съществувал никога.

Кучетата разказват истории за невероятната раса на Човека. Митове, легенди. Вероятно не са истина, не е възможно да са истина. В тях сигурно има частица реалност, но кой би могъл да каже? Нима е възможно наистина да е съществувала такава разумна раса, достойна да върви ръка за лапа с Кучетата? Не, може би е само митът за боговете, за създателите на светове, за началото на всичко - та как би било възможно някакъв си Човек да е създал Кучетата! Всяко начало е тъмнина, било е толкова, толкова отдавна... Дори роботите вече не помнят. Дори светът отдавна, много отдавна е друг...

"Градът" на Клифърд Саймък (ново издание от Бард, 2018) е представена по незабравим начин. Това е хроника на Кучетата, единствената разумна раса на планетата, която представя тяхното мистично минало. От малкото митове, останали в този вид, Кучетата трябва да се опитат да сглобят истината, макар че едва ли ще могат. Митовете им представят една чудновата и невероятна история. Старите истории твърдят невероятни неща - например това, че някога на тази земя е съществувало животно на име "човек".

Да си човек и да четеш тази книга е нещо изключително завладяващо. Сякаш се сблъскваш наистина с друга напълно разумна раса, която се чуди и съмнява за истината, която търси, предполага, учи се... а ти си човекът и четеш не митове, ами история за Човечеството. За невероятните постижения на Човека, за достигането на звездите, за открития отвъд мечтите. За страхове, за личности, променили хода на хиляди събития, за мутанти, за роботи... за новите мечти. За стремежа на хората да намерят щастие другаде, дори това да означава да загърбят човешкото някой ден. Някой ден, след хиляди и хиляди години...

И тогава на света ще останат едва шепа от тях, от хората. И Кучетата и роботите ще наследят Земята. И те ще търсят щастието си някъде. Тук и навсякъде. Ще развият своя философия, ще имат свои мечти и стремежи. Ще открият чудеса, недостъпни за възможностите на човека.

Ще има място и за другите животни. И за мечтите на роботите. И за стремежите на пренебрегваните мравки дори.

Хиляди светове и хиляди възможности там, където човекът го няма такъв, какъвто го е имало някога...

"Градът" е книга за невъобразимо големите мечти. За приказките, митовете и "племенните" митове от зората на времето. И за промяната. И мъничко за тъгата, защото много неща изчезват, а невинаги са били непременно лоши, и времето е така неумолимо...

Това е книга,  обхванала невъобразимо огромен период от време. Носи ти надежди наред с мъничко меланхолия. Носи ти вълнение. Един ден човечеството може и да изчезне такова, каквото е днес, то ще се промени, но, както е казал поетът, песента за него ще отеква във всички светове.

С всяка книга на Клифърд Саймък установявам колко много обичам този автор. Случи се някога отдавна с "Отново и отново", която задължително трябва да прочета... отново. И с "Резерватът на таласъмите", която четох миналата година горе-долу по това време. Саймък е прекрасен разказвач, вълшебник. Все още смятам, че картините от историите му са болезнено живи. "Градът" се разраства и разпада около те с времето, расте, старее, умира и оживява отново от пепелта с нова сила, в нова реалност. Ти си част от него. И нищо не може да е по-вълнуващо от това, дори когато откривателите на цялата история дори не вярват напълно в нея. За мен няма по-прекрасно усещане от нещо като това:

Ти стоиш накрая на света, заобиколен от Града, който вече не е съвсем истински Град, както биха го разбрали хората. Ти си застанал до робота, който от поколения, от векове наред е служил на Човека... и двамата съзерцавате звездите, в които се крие нова истина. Ако си достатъчно смел да се откъснеш от старото, от Дома, от началото, където започна всичко... Къде ще те отведе това?

Един ден ще настъпи денят да го направиш...

Градът

"Градът" на Дийн Кунц (издателство Колибри, 2017, с превод на Венцислав Венков) беше първата ми среща с този автор и със сигурност тази среща не беше в очаквания жанр. Може би подвежда задната корица, може би подвежда фактът, че тази книга обикновено е наредена редом с други произведения на автора, но аз винаги съм смятала, че "Градът" е хорър. Загатнати елементи на ужаса несъмнено има, но в личната си библиотека аз по-скоро бих наредила този роман до книги като... "Жената жерав" на Патрик Нес и "Мистър Себастиян и черният магьосник" на Даниел Уолъс.

Вероятно това твърдение звучи странно, но вярвам, че който се е запознал с малкия Джона Кърк е по-вероятно да се съгласи.

Дийн Кунц се заема със задачата да ни запознае с едно малко деветгодишно момче, чернокожо хлапе с цели седем собствени имена на известни музиканти. С дядо - виртуозен пианист. С майка - талантлива певица. С баща - пълен непрокопсаник.

Запознаваме се с малкия Джона чрез неговите собствени спомени за "най-странните години от живота му". Може би задето тази книга представлява разказ на възрастен, способен вече да анализира постъпките си от времето, когато е бил дете, историята звучи няколко идеи по-зряло, отколкото ако се случваше на момента. Е може и като мен да изпитате на няколко пъти изненада от това, че едва ли не се разкриват доста важни елементи от историята, преди все още да се е случило нещо. Това на мен ми се видя доста странен похват. В крайна сметка може би разкритията не са най-важните, но все пак има и лека щипка разочарование още в първите страници да ти се разкрият отговорите на някои от въпросите тип "дразнещи червейчета, които те ядат до края".

Джона си има своите малки/големи тайни. Макар че е добро, прямо и послушно хлапе, което никога в живота си не е лъгало майка си - най-близкият му човек - сега се налага да го направи. Светът му е обикновен, доколкото е обикновен светът на едно малко момче, чийто баща просто е зарязал семейството си. Светът е съвсем обикновен, докато Джона не се сблъсква с госпожица Пърл. Неговата тайна.

Тя е негов съветник и водач. И ще му разкрие бъдещето.

А след това Джона сам ще трябва да реши съдбата си.

На пътя му ще застане баща му.

И момчето ще се срещне с ужасяващи хора насън и наяве.

Ще открие приятелството на най-неочаквани места и от най-неочаквани хора.

И щастието, и нещастието, ще вървят ръка за ръка.

Именно след срещата с госпожица Пърл авторът открехва вратата към магията. В този мирен детски свят започват да бродят заплахи. Убийци, конспиратори, зли хора. Дебнеща магия, невидими ангели пазители. Всичко това прието с чистата детска логика, без съмнения. Просто чиста вяра, че всичко би могло да съществува. Именно така "Градът" се превръща в една от книгите, държащи се хем в реалността, хем в невъзможното. История, която настоява, че дори в най-обикновените неща понякога се съдържа чудо, а понякога злото си е просто зло. Реалистичен свят, видян през очите на дете, история, разказана от възрастен.

Но моите лични очаквания не бяха оправдани. На първо място това, че Градът" не е хорър. Няколко подхвърлени вуду елемента или пък страшни сънища не правят една книга хорър. "Градът" е от ония книги, които си нямат строго определен жанр, те просто са една голяма чудновата приказка. Именно приказка. От онези, от които се предполага, че излизаш от историята пречистен, усмихнат, вдъхновен.

Лично аз харесах книгата, но не мога да кажа, че е нещо невероятно вдъхновяващо. Макар да следвах Джона в живота му над 400 страници, той все пак не успя да влезе наистина в сърцето ми. А това е почти задължително правило, за да мога да започна да проповядвам нечия идеология за това как животът въпреки всички черни дни е хубав. Момчето беше и си остана просто доброто хлапе, уплашено и притиснато в ъгъла от по-големите и по-злобни възрастни. Момче, което тепърва пристъпва в света на тези възрастни, тепърва научаващо за красотата и разнообразието на света. Няма какво чак толкова да ти даде, освен мантрата "Каквото и да стане, всичко ще бъде наред", което пък не звучи чак толкова надъхващо, дори след като си проследил историята му. В Джона няма реалистичност. Няма нещо, което да те вълнува и да искаш да разкриеш. Той е просто дете. Има много истории с главни герои деца и с много по-тежък и жесток житейски път. Може и да е неправилно да смятам, че само много изстрадалите заслужават място в редиците на "будителите"... но в конкретния случай точно това смятам. Джона също не излиза съвсем невредим... но за разлика от други на него почти му разкриват какво би могло да се случи. И, пак за разлика от други, той приема нещата с такова хладнокръвно "Всичко е точно", че дори се губи самата симпатия към героя тип "понесъл ударите на живота, но останал силен"...