Вълшебното е...

"Вълшебното е много могъщо. Дори слабият автор не е в състояние да го избегне. Може да съставя приказката си от части на по-стари и полузабравени истории, а те да се окажат толкова силни, че той да не успее да ги поквари или лиши от магия. Някой читател може да ги срещне за първи път именно в неговата глуповата приказка и тъй да зърне за миг Страната на вълшебствата и да се насочи към по-добри писания. Това би могло да се обрисува с кратка история като следната..."

Имало едно време, но не толкова отдавна, едно момиче, което получило за Коледа много нашумяла книга за момче магьосник на нейните години. И светът се превърнал във вълшебство. Магични книги след магични книги, момиченцето растяло. Е, пак не минало всъщност толкова време, но на четиринайсет то вече знаело, че "Властелинът на пръстените" не било произведение шега. Било сериозно. Било като труд за учени и просветени люде. Толкова сериозно изглеждало. Мнозина изпитвали съмнение, че тази огромна книга ще й се хареса. Била суховата някак, неособено подходяща може би. Но все пак тя я получила за друг празник.

И Пръстена трябвало да бъде хвърлен в страната Мордор, където тегне мрак!

На петнайсет тя вече била нещо като Толкинист. Много далеч от това в действителност, но обичала историята, картите, връзките, идеите, имената... Влюбила се в подаръка си за петнайстия си рожден ден, например. "Недовършени предания", "Хобит" и "Силмарилион"... всичко на Толкин, излязло на пазара до момента.

Години наред, а и до ден днешен, творчеството на Джон Р. Р. Толкин е било за мен нещо специално. Дали съм го виждала като "основен труд по фентъзи науки" или като извор на вдъхновение, винаги е било важно за мен да бъда част от Средната земя. Обяснение за това няма. Може би самият Толкин би ме разбрал. Може би би казал, че просто ми предстои да науча. Така, както той самият е научил за този свят на малки хобити, доблестни мъже, ужасяващи мрачни твари и красиви елфи. Те винаги са били някъде там, а той... той просто е научил.

За творбите му е писано много. Сама бих казала, че историите му са крайъгълен камък, основа на нещо огромно. Самата аз години наред си служех с речниците на Толкин, когато исках да съставям имена за собствени цели. Играех си на азбуки и кодове, възхитена от разработените му системи. Дори веднъж се опитах да науча прословутия елфически, но не ми се удаде добре без учител.

Не знаех обаче кой е Толкин. Знаех за него, че е бил професор по английски език в Оксфорд че има четири деца, едното от които продължава да публикува творби на баща си, че обича да пуши лула. Всичко останало сякаш нямаше значение, сякаш нямаше човек зад името. Сякаш произведенията му наистина са история без автор...

Биографията на Хъмфри Карпентър е написана през отдалечаващата се 1977-а, а ние я получихме на български едва през 2016-а, цели 39 години по-късно (но все пак не никога, а издателство Колибри са свършили превъзходна работа). Толкова време, в което невинни почитатели като мен си мислят, че Толкин се е занимавал почти само с това да пише измислени истории, че идеята за Властелина се корени във Втората световна война (груба грешка!!), че е бил толкова подробен само защото едва ли не се е издържал с писането на всички тези неща...

Не, не, не!

 "Аз действително съм хобит - писал веднъж - по всичко, освен по размер. Харесвам градини, дървета и немеханизирани орни земи; пуша лула и обичам вкусна и проста храна (незамразена), и презирам френската кухня; харесвам и дори се осмелявам да нося в тези сиви дни орнаментирани жилетки. Обичам гъби (некултивирани); имам простичко чувство за хумор (което дори най-благосклонните ми критици намират за уморително); лягам си късно и ставам късно (когато е възможно). Не пътувам много много..."

Биографията на Карпентър ни запознава с един добродушен, понякога меланхоличен възрастен господин. Живял живота си във времена, които днес ни се струват хем далечни и изискано помпозни, хем тъй близо. Човек, останал рано сирак, преживял две войни, участвал в едната. Борил се в друга романтично нелепа война, но спечелил красива любов. Човек, запленен от песента на думите. Педантичен и изключително внимателен към всяко твое творение. Търсач на съвършеното. Обикновен в обикновения си живот. Еднакъв, независимо дали в ролята си на професор, приятел, писател, баща.

И всичко това е Джон Роналд Руел Толкин. И много повече. Защото никога няма да бъдем него, но поне можем да го видим като обикновен и близък, дори и когато е необикновен.

Животът на този човек изглежда необичайно скучен и еднотипен. Човек ще си каже - какво му е толкова интересното на живота на един професор по английски? Ами... нищо. Но Толкин просто е живял другаде във въображението си.

Биографията на Карпентър ми разказа много неща, които всъщност не подозирах за Толкин. Никога не се бях замисляла за редица дребни детайли. Като например този, че Толкин все пак... е съществувал. Ами да. Колоритна, паметна и истинска личност. Живее и все още твори в тази книга, мечтае.

И се смущава. От цялата тази мания. От всички тези почитатели, които харесват творбите му невинаги по начина, по който ги харесва самият той. Но и се ласкае, разбира се. Защото сега и други са прекрачили прага и вървят по път безкраен и покрит с трева.

"Написана е с кръвта ми такава, каквато е, била тя гъста или рядка;

и другояче не бих могъл."

Градът

"Градът" на Дийн Кунц (издателство Колибри, 2017, с превод на Венцислав Венков) беше първата ми среща с този автор и със сигурност тази среща не беше в очаквания жанр. Може би подвежда задната корица, може би подвежда фактът, че тази книга обикновено е наредена редом с други произведения на автора, но аз винаги съм смятала, че "Градът" е хорър. Загатнати елементи на ужаса несъмнено има, но в личната си библиотека аз по-скоро бих наредила този роман до книги като... "Жената жерав" на Патрик Нес и "Мистър Себастиян и черният магьосник" на Даниел Уолъс.

Вероятно това твърдение звучи странно, но вярвам, че който се е запознал с малкия Джона Кърк е по-вероятно да се съгласи.

Дийн Кунц се заема със задачата да ни запознае с едно малко деветгодишно момче, чернокожо хлапе с цели седем собствени имена на известни музиканти. С дядо - виртуозен пианист. С майка - талантлива певица. С баща - пълен непрокопсаник.

Запознаваме се с малкия Джона чрез неговите собствени спомени за "най-странните години от живота му". Може би задето тази книга представлява разказ на възрастен, способен вече да анализира постъпките си от времето, когато е бил дете, историята звучи няколко идеи по-зряло, отколкото ако се случваше на момента. Е може и като мен да изпитате на няколко пъти изненада от това, че едва ли не се разкриват доста важни елементи от историята, преди все още да се е случило нещо. Това на мен ми се видя доста странен похват. В крайна сметка може би разкритията не са най-важните, но все пак има и лека щипка разочарование още в първите страници да ти се разкрият отговорите на някои от въпросите тип "дразнещи червейчета, които те ядат до края".

Джона си има своите малки/големи тайни. Макар че е добро, прямо и послушно хлапе, което никога в живота си не е лъгало майка си - най-близкият му човек - сега се налага да го направи. Светът му е обикновен, доколкото е обикновен светът на едно малко момче, чийто баща просто е зарязал семейството си. Светът е съвсем обикновен, докато Джона не се сблъсква с госпожица Пърл. Неговата тайна.

Тя е негов съветник и водач. И ще му разкрие бъдещето.

А след това Джона сам ще трябва да реши съдбата си.

На пътя му ще застане баща му.

И момчето ще се срещне с ужасяващи хора насън и наяве.

Ще открие приятелството на най-неочаквани места и от най-неочаквани хора.

И щастието, и нещастието, ще вървят ръка за ръка.

Именно след срещата с госпожица Пърл авторът открехва вратата към магията. В този мирен детски свят започват да бродят заплахи. Убийци, конспиратори, зли хора. Дебнеща магия, невидими ангели пазители. Всичко това прието с чистата детска логика, без съмнения. Просто чиста вяра, че всичко би могло да съществува. Именно така "Градът" се превръща в една от книгите, държащи се хем в реалността, хем в невъзможното. История, която настоява, че дори в най-обикновените неща понякога се съдържа чудо, а понякога злото си е просто зло. Реалистичен свят, видян през очите на дете, история, разказана от възрастен.

Но моите лични очаквания не бяха оправдани. На първо място това, че Градът" не е хорър. Няколко подхвърлени вуду елемента или пък страшни сънища не правят една книга хорър. "Градът" е от ония книги, които си нямат строго определен жанр, те просто са една голяма чудновата приказка. Именно приказка. От онези, от които се предполага, че излизаш от историята пречистен, усмихнат, вдъхновен.

Лично аз харесах книгата, но не мога да кажа, че е нещо невероятно вдъхновяващо. Макар да следвах Джона в живота му над 400 страници, той все пак не успя да влезе наистина в сърцето ми. А това е почти задължително правило, за да мога да започна да проповядвам нечия идеология за това как животът въпреки всички черни дни е хубав. Момчето беше и си остана просто доброто хлапе, уплашено и притиснато в ъгъла от по-големите и по-злобни възрастни. Момче, което тепърва пристъпва в света на тези възрастни, тепърва научаващо за красотата и разнообразието на света. Няма какво чак толкова да ти даде, освен мантрата "Каквото и да стане, всичко ще бъде наред", което пък не звучи чак толкова надъхващо, дори след като си проследил историята му. В Джона няма реалистичност. Няма нещо, което да те вълнува и да искаш да разкриеш. Той е просто дете. Има много истории с главни герои деца и с много по-тежък и жесток житейски път. Може и да е неправилно да смятам, че само много изстрадалите заслужават място в редиците на "будителите"... но в конкретния случай точно това смятам. Джона също не излиза съвсем невредим... но за разлика от други на него почти му разкриват какво би могло да се случи. И, пак за разлика от други, той приема нещата с такова хладнокръвно "Всичко е точно", че дори се губи самата симпатия към героя тип "понесъл ударите на живота, но останал силен"...

Цитати от "Фадър наш" от Манос Вуракис

Ревю за тази божествено готина книга - тук!
"Фадър наш" е в превод на Мая Граховска от издателство "Колибри" (2015г.)

- Дънки, фланелка и ореол. Тц, тц, тц! Как го измислиха този аксесоар бе, хора! - прошепна. - Бре, Крис - обърна се той към Исус, - какъв смисъл има този фосфоресциращ венец? Защо вместо ореоли не измайсторихте някакви гривни, копчета за ръкавели, някой амулет, нещо, което да се носи по-лесно бе, човек?

Времето е единственият елемент, който свършва много по-скоростно, отколкото можете да си представите - каза Джес почти зловещо, - затова е жалко да го изразходвате за незначими, безвкусни, ненужни консуматорски дилемки.

- Ако обичаш ближния си - добре. Ако обичаш и две мацки към него, вече е грях.

Джес не намираше логика в това, някой да живее дни и нощи насред прахоляците и да се храни със стоножки, за да зърне Бога, след като Бог, както е известно, ходи навсякъде и може да ти се яви и на яхтата, ако се налага.

- Добре де, че то всяка война е неморална - отговори спокойно французинът. - И по-специално тази, в която едните са въоръжени с хеликоптери, а другите - с камъни. Но на мен какво ми пука? - Огледа се заговорнически наоколо, за да се увери, че никой не го чува. - Като че ли някой нещо казва по въпроса, та да казвам и аз. И защо да казват? Няма по-добро риалити, приятелю, от това тук. Едните притежават най-добрата войска на света, другите - прашки и тям подобни. Телевизионен деликатес. Чиста проба. Ха! Телевизионен деликатес - повтори високомерно. - Онзи ден пада бомба върху къща, убива три жени и четири деца. Страхотна тема. Минава по телевизиите в Европа. Всички видяха. Едно убито бебе, потънало в кал, е да канала най-съвършеният кадър. Новините покачват броя на зрителите. Рекламата, която ще последва, е върхът! Хе! Бият се рекламните агенции за да се наместят. Разбираш ли какво става? Ако каналите имаха ракети, щяха да ги изстрелват всяка сутрин и след това да тичат с камерите, за да заснемат разпарчетосани трупове и да продават трагедии. Ха! Така работи системата и не само тук, ами навсякъде. Смърт и нещастия - най-добрите съюзници на телевизията. Ако въобще някога се установи мир на тази планета, телевизията ще фалира, приятелю!

- Не, не, трябва непременно да добавим някоя по-съвременна заповед. Каква реформа правим, ако оставяме същите заповеди, а? - попита Джес, без да я поглежда.

- Дали да не сложим нещо за PIN-а? - подхвърли Бланш.

(...)

- Значи, да не те въвежда в изкушение PIN-ът на ближния - продължи колебливо Бланш, сякаш се оправдаваше, - това освен с дискретността, е свързано и с етиката. Не знам... може би един вид модерна етика, "да нямаш грозни мисли за PIN-а на ближния си", някак така.

- За зла чест, човечеството живее в свят, където фантазията е по-истинска от действителността, където образът притежава по-голям авторитет от оригинала, където опаковката на кучешката храна те кара да си вземеш куче, та даже и ако се гнусиш от животните.

Въпрос на достойнство е да притежаваш точна информация и да разбираш събитията около себе си. Да разговаряш, да спориш и да умееш да преценяваш. Точно или погрешно, без значение. От значение е да не оставяш другите да преценяват вместо теб.

- Някога човечеството само е мислело - каза Джес сериозно. - След това само е слушало. Сега само гледа. Всяко ново усещане анулира предишното, а това означава, че сега човеците не могат нито да слушат, нито да мислят. Могат само да гледат.

Джес взе да си мисли, че Пилето има нещо против него. Преди време се опита да поговори с Отец на тази тема, обаче усилията му се оказаха напразни. Бог бе непреклонен и не желаеше и дума да чуе. Хвъркатото му беше домашният любимец. "Остави гълъба да си върши работата", каза на второродния си син, прекъсвайки всеки разговор по този въпрос. Каква точно бе работата на домашния любимец, Джес не знаеше. Едно обаче беше сигурно - Отец имаше голяма слабост към него.

Второто пришествие идва с Джес

За да оцелее, религията трябва да се превърне в лайфстайл. Точка – отсече Джес. – Как може всички да казват „хайде да пием по едно кафе” и да изглеждат радостни? Да направим така, че да казват „хайде да отидем да се помолим”, имайки предвид нещо свежо, подмладено от духовна гледна точка.

Джизъс Крайст Джуниър, на галено Джес, е по-малкият син на Бог. На него се пада важната задача да осъществи Второто пришествие на Земята, като главната му цел е да накара човеците да започнат да си общуват помежду си, а не само да зяпат в телевизорите. Колкото до това защо за Второто пришествие не слезе Исус... ами, време е вече християнството да се превърне в модерна, осъвременена отвсякъде религия. Стига с тия хитони и остарели догми... И никой, ама никой друг Бог, не е по-подходящ да внесе новостите от Джес – богочовекът със скъсаните дънки, който разбира от технологии и не мисли като брат си, че мегабайтът е прелетна птица.

Проблемите, с които трябва да се справи Джес, са си много. Дори един богочовек си има предел на силите, затова първата му работа е да събере 11 + 1 апостолки. Всъщност цялата работа с Второто пришествие трябваше да стане инкогнито, но в съвременния свят някой няма да ти обърне внимание, ако не се появиш в интернет или телевизията.

За щастие нашият бог има перфектния външен вид. Освен външна красота, притежава и ненадмината интелигентност, но така или иначе никой не обръща внимание на това. Малко по малко Джес започва да се домогва до световната известност... А как хората биха приели факта, че при тях е слязъл Бог? Първо трябва хубаво да се убедят, че не ги лъжат очите. Едно-две чудеса ще са наложителни.

„Не пожелавай жената на ближния си.” Страхотна заповед е и тази, а? Какво излиза? Значи, да кажем, че ти не я пожелаваш. Какво става, ако тя те пожелае? – попита недоволно Джес. – Тогава всичко ще е наред, обаче ако ти я пожелаеш, ще те накаже Бог.

„Фадър наш” е от онези книги, които ти поднасят с хумор сериозните неща. Успяват да те забавляват и да ти влязат под кожата едновременно. Точно както и книгите на Пратчет го правят. „Фадърът” прелива от комични, понякога абсурдни ситуации, на които дори и да не се смееш на глас винаги, създават една разведряваща атмосфера. Голямо впечатление ми направиха нетипичните сравнения, които Манос Вуракис използва. Изключително странни асоциации се крият между страниците – никога няма да ви хрумнат, но ако се замислите, са си шокиращо точни.

Книгата ме накара да обикна образите на всички, дори на апостолките с отчайващо нисък коефициент на интелигентност (добре де, и апостола, заради непрестанните бъзици с него). Всички са, с две думи – божествено готини. Фадърът е изморен от безсмъртието и от постоянното тичане заради строежа на новата вселена, Крис е затворен в себе си (заради едни гадни работи, свързани с разпъване на кръст на Земята) и винаги готов да те застреля с притча за каквото се сетиш, майката на Джес – Ахрантия (втората жена на Бог), е универсална майка със стандартното мислене на такава. Ангелът-хранител на Джуниър – Пол, пък е най-безполезният пазител, за когото можеш да се сетиш. Апостолите също са весел фон заедно с Исус в божествения дом. И разбира се, Пилето. Свети Дух е домашният любимец на Отец и нещо май мрази по-малкия му син.

Дали Джес ще успее да реформира християнството заедно с 11 + 1 ученички? Откъде трябва да започне едно толкова мащабно начинание? И как да убеди света, че не е поредния изперкал фанатик? Джес, изглежда, има план (който включва дистанционно за телевизор и много божествен чар) и е решен да успее.

Цитати от "Фадър наш" можете да прочетете тук!

"Героите умират"

"...Сега го разбирам. Разбирам какво имаше предвид той. Баща ми казваше, че ако познаваш врага си, значи, си спечелил половината битка. Сега ви познавам. Точно така.

Това сте вие...

...Вашите пари издържат мен и останалите като мен.

Ние утоляваме вашата жажда.

Можете да натиснете бутона за извънредно прехвърляне, да отвърнете очи от екрана, да излезете от театъра, да затворите книгата...

Но не го правите.

Вие сте мои съучастници и мои унищожители.

Моето възмездие.

Моят ненаситен, кръвожаден бог..."

Съществува един магически свят, пълен с дракони, елфи и всякакви други невъзможни твари. Той е някъде там, отвъд нашия. Същевременно близък и все пак недостижим.

В Отвъдие те очакват героични сражения, приключения, от които да не можеш да заспиш, ужасяващи мъчения, ако те хванат.

Не можеш да отидеш там сам, освен ако не пожелаеш да бъдеш Актьор. Вместо това можеш удобно да се настаниш на креслото си, стига да си получил тази възможност, и да изживееш приключението през очите на Актьор. Някой, когото изпращат в Отвъдие за твое лично забавление. И ако умре - какво по-добро за продажбите на приключението!

Хари не е имал особено щастливо детство. В едно жестоко кастово общество най-лошото, което може да ти се случи, като че ли е да пропаднеш надолу в йерархията. Нещо, което той лично може да потвърди. За богатите и дори за феновете си, той е едно нищо. Колкото повече хора убие в Отвъдие и колкото повече кръв пролее, толкова по-добре. Но едва ли някой ще тъжи за него, ако умре оттатък. Не и в онзи смисъл, който бихме вложили ние.

Той е просто една вещ.

Сега новата му задача е да спаси съпругата си - единствената жена, която някога е обичал и вероятно е получил обичта й. Те са разделени отдавна, като че ли по взаимно съгласие (и не точно), но сега тя е в опасност.

Хари трябва да рискува всичко, ако иска да получи шанса си да се опита да си я върне.

Той отново трябва да бъде Каин. Коравосърдечната роля, отредена му в света на Отвъдие.

"Героите умират" на Матю Удринг Стоувър наистина е предшественик на онези книги, които наскоро започнаха да придобиват популярност. Не мога да съм особено сигурна, понеже повечето от тях не съм чела, но поне съдя по филмите. Става дума за онези истории в стила на "Игрите на глада".

Явно "Героите умират" просто не е получила големия си шанс, точно както и не е особено популярна на българския пазар. Може пък причината за това да се крие в по-суровите й език и действие.

Това е книга, пълна с магия и брутална смърт, с груб език, който засичаме и при автори като Джо Абъркромби (сигурна съм, че това е споменавано неведнъж, но е самата истина и не виждам смисъл да го пропускам). Едновременно разказва за един изключително добре позната ни фентъзи обстановка и за модерна фантастична среда, окупирала Земята от нашето бъдеще.

Добре познати сцени, в които троли, орки и елфи се бият в пивници, и "мъдри" магьосници се опитват да мислят пъклени планове, се конкурират с мръсните тайни на хората на Земята, които пресмятат парите, които биха получили от новото приключение на някой Актьор, особено ако той умре, биейки се с най-големия си враг.

И ние всички ставаме част от цялата тази история, включвайки се към приключението на Каин, гледайки го през неговите очи.

И той го съзнава.

О, разбира го много добре.

За много от нас опитите му да спаси жената, която обича, е просто история, която да ни вълнува, заради която да си пуснем телевизорите и, заковани може би като пред "Биг Брадър", да зяпаме зализания шоумен, който да ни предава новини. (Този образ продължава да ме кефи по необясними причини... може би защото е адски противен и толкова истински, че ако сега си пусна телевизията, сигурно веднага ще ми се ухили от екрана).

Животът на Палас Рил - последните секунди, отброявани от нашия часовник!

Ще успеели Каин?!

Ще успее ли... И как?!

Какво значение има какво точно изпитва той?

Нали това е просто една игра?

Може би граф Бърн, заклетият му враг, най-откачения извратеняк в историята, най-сетне ще го убие, преди да успее да спаси Палас! Ох, каква драма... (Милиарди, милиарди се стичат към Студиото!!).

Кой от нас ще види истината, с която Каин ни засипа в кулминационния момент от историята си? И дори през цялото време на приключението си? Дали е останал някой, който въобще може да я види?

"Героите умират" ни предлага едновременно възможността да приключенстваме, забравяйки за истинския свят и това да се сблъскваме със суровата действителност извън приказката. Кое ли, чудя се, е по-суровото от двете в тази книга?

Хората като че ли избират да забравят за реалността като се посветят на една измислена история - просто защото не е историята на техния свят.

Не е ли било винаги така?

Интересно, какво ли би казал Каин за фентъзи феновете като мен. Реалната ни среща няма да бъде никак приятна за мен... Та нали аз съм една от многото, които по-често избират да не затворят книгата, когато е по-добре тя да свърши...

"Норвежка гора"

Започвам новата година за блога си с нещо японско, за да не забравяме, че това е място, в което цари (понякога) един азиатски дух.

Една книга с много специфична атмосфера и дух. Книга, която по някакъв начин е далечна от нас, от нашите разбирания за света и хората около нас. Малко е странно да го казвам аз, но изучавам този азиатски свят, доколкото ми стигат силите, от много, много време. И вече съм се убедила отдавна, че Япония е различна, наистина е различна. Начинът, по който японците виждат света си, отношенията помежду им и начинът, по който възприемат себе си.

Понякога ти се струва, че са цинични, груби или говорят отвратителни неща... Понякога ти се струва, че трябва да им завиждаш, защото умеят да виждат красота в толкова малки и незначителни неща.

Те са странни, интересни и много далечни хора.

Същевременно са близки, истински и честни.

Всъщност, много е трудно току-така да пишеш такива неща. Аз в никакъв случай не наричам себе си специалист. Има много неща за Япония, които няма как да узнаеш. Дух, който трябва да почувстваш. Свят, който, предполагам, трябва да видиш...

Мисля, че току-що изписах една камара текст, достойна за сватбата на Джон Уотсън, стига да си пиян, докато рецитираш...

"Норвежка гора" беше коледният ми подарък, за който все още си подскачам... е, старая се да не е сериозно подскачане, за да не продъня къщата, но пък си е подскачане.

Още корицата е грабваща. Имам предвид онази по-горе. Толкова грабващо червено-бяла е, примесена с... бледо черно. Красива е!

И историята й е красива. Наистина!

Човек навлиза в един... традиционен свят, японски сайт. Книгите за Япония през 50-е, 60-е и 70-е са много необикновени. В тези години, когато влиянието на Америка е така силно, тази далечна страна е сякаш потънала в някаква особена тъмнина, примесена с много блус и много джаз, и още подобна музика. Почти не съм срещала история, която да се развива в споменатите години и която да не съдържа тези подправки. Както и много уиски, много цигарен дим и много странни хора. И много японски дух.

Един красив свят, който започва да се въздига от пепелта на войната и да открива нови хоризонти, стига да е възможно да се изразя така. Една нова Япония.

Нашият главен герой е герой на тази странна, нова епоха в Страната на изгряващото слънце. В годините на тази хаотична Япония. Той е обикновено момче, или не особено обикновено, понеже е изпълнен със самота. Но мечтае и обича. Обича едно момиче, което може би никога няма да му отвърне със същата любов. Едно момиче, чиято душа е болна.

Дори и днес все още има необясними за мен случаи в Япония, свързани с млади хора. Самоубийства най-вече. Аз не мога да разбера причините им. Самота, отчаяние... ами, добре. И все пак е невъзможно. Те, които са толкова задружни, те, които са толкова заедно, откъде точно при тях идва самотата?

Да, въпросът звучи глупаво, зададен по този начин. Но наистина е трудно... А една такава, нелепа и глупава смърт, едно такова самоубийство, белязва завинаги живота на Тору и Наоко. Преследва ги, преследва ги и продължава, докато не направят своя избор. Дали да продължат, оставяйки случилото се зад себе си... дали да последват мъртвия.

И какъв избор правят те?

За мен, съдейки от тази книга поне, Харуки Мураками е много японски автор. Разбира се, творбата му няма нищо общо с традиционните книги, но все пак споменах, че става дума за "новата" Япония. Всъщност, казвам това само защото някъде четох, че не бил типичният японски автор... което е чудно. Няма по-типичен начин на разполагане на диалога например. За бога, дори учебниците ми по японски са в такъв стил! Няма и други хора, които да говорят толкова, ама толкова свободно на интимни теми. Толкова сексуално освободено момиче! Чак имаше момент, в който не можех да повярвам докъде стигат възможностите й да говори на тази тема, без нито веднъж да се изчерви (защото при японците изчервяването си е за напълно отделна тема, повярвайте ми)!

Е, това е... книга за малко самота и един объркан живот... и за един човек, отдаден на някого. И верен на обещанието си. Защото когато японец даде клетва, той ще се опита да я изпълни докрай. Понякога не успява, но се учи. Учи се, че животът не приключва с това.

Нали?

Всъщност... не знам... може би читателят трябва да избере кое е най-доброто накрая...

Оставам с чувството на спокойствие, което ми носят японските истории, макар и понякога тъжни. Оставам с усмивката и с малкото тъга. Оставам със спомена за човек, вървящ безцелно из Токио, търсещ отговорите...

~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Като млад японист, няма как да не изразя и благодарността си за чудесния превод. За пръв път от много време виждам книга, изчистена от "сан", "кун" и "сама". За първи път виждам имената толкова правилни (проблемът "дз" на някои места си го премълчавам, вече сте чули много по темата... ако не сте, значи сте късметлии). Скърцах със зъби само заради ВАтануки, името на главния герой. Като млад коухай, искам да изразя скромното си мнение пред сенпаите, които и да са, независимо дали ме четат такива:

Японците нямат "ва", точно както нямат и "ла", "ли", "лу", "ле", "ло". (Японската азбука е сричкова азбука). Много добре знам, скъпи ми сенпаи, че знаете, че "ва" и подобните му са измислени само за да предават странните чуждестранни имена и съществуват само на катакана. Не вярвам японец през 60-те да кръсти детето си ВАтануки, подобни странни решения, включващи катакана, са характерни за наше време. Още повече, това е на човека фамилията. Значи задължително е с канджи, с йероглифи, значи задължително е нещо с традиционен корен. 渡拔? Така че защооо, защо... Защо трябва Wa, както предполагам, че е в английския вариант, да се превежда автоматично? Англичанина Walter да не би също да е Валтер? Да, може и да е, ама ако беше от съответната държава...

Ох... това беше единственото, което ми разваляше удоволствието. Наистина! Толкова мразя руските заемки, така ги мразя! Защо трябва нашите транскрибции да са по руски модел? Та нима не виждате какво правят руснаците с корейците, какво остава с японците! ЧЖоу, някой?!

Слушайте, хора! Четете, хора!