"Картата на небето"

Преди две години попаднах на една вълшебна история, пътуваща през времето по необичайни и изненадващи начини. "Картата на времето" на Феликс Палма беше страхотно магическо преживяване във викториански стил, пълно с фантазия. Разказ на човек, убеден в това, че ни представя нещо като напълно истинска биография. И защо да не ни представя именно това? Писателят Х. Дж. Уелс, написал "Машината на времето" и "Война на световете", е наистина необикновен човек.

Макар да минаха две години от първата ми среща с Палма, почти не е имало момент, в който да не видя "Картата на небето" и да не си кажа, че това трябва да е следващата книга, която ще прочета. Срещата ни се състоя едва сега, но удоволствието хич не е намаляло. Феликс Палма е абсолютният властелин над своята история, господар на нейното време, всевиждащият и, смея да кажа, благ разказвач. Скрива се умело зад кулисите, но нито за миг не те изоставя. И изниква изненадващо, за да те върне някъде назад или да те пренесе през времето. И, въпреки че този похват обикновено ме дразни, този автор го прави добре. Ще се пошегува тъничко с теб тук, ще се обоснове за намеренията си там. И историята неусетно става мрачна и трагична. И все пак вярваш, че вероятно ще има лъч светлина. Щом всевиждащият ти водач е там.

В "Картата на времето" видяхме какво става, когато хората много силно повярват в една революционна за времето си книга - "Машината на времето". Горкият писател, Уелс, главен герой и в произведението на Палма, се срещна с особените трудности в борбата си с "Властелина на времето" Гилиъм Мъри, който твърдеше, че е открил времева дупка в пространството и времето, и изпращаше туристи да видят края на епичната война, водеща се през 2000-та година.

Сега, няколко години по-късно, Уелс вече е издал втори роман. "Война на световете". Злите марсианци унищожават планетата. Втора революционна книга, която предсказва, че в един спокоен ден близо до Лондон ще се появи странен марсиански цилиндър, с който ще започне началото на края и ние няма да бъдем готови. Книгата обещава да си остане просто увлекателна и хитова, докато близо до Лондон наистина не се появява един марсиански цилиндър. Като че ли Мъри отново е замесен... но нещата скоро излизат извън контрол.

"Картата на небето" носи един характерен викториански заряд в себе си. По някакъв начин изглежда като книга от онова време. Тук обаче аз виждам по-реалистични образи. Горделиви, но и леко романтични дами. Господа джентълмени. Малко вонящ, но могъщ Лондон. Трагедии, вплетени в надежди. Надежди, вплетени във фантазии. История, разказана с щипка хумор и съвсем нежна, трудно доловима намеса, за която прощаваш лесно, защото накрая пътят винаги се оказва различен.

Марсианци, фантастични кораби, жертвоготовни приятели... и врагове. Герои и страхливци - всички те са част от "Картата на небето". Картата, подарена на едно малко момиченце преди много години, с която тя се е научила да мечтае - романтично и вдъхновяващо малко чудо.

Когато залезът е близо и надеждата умира, остава писателят. В него е ключът и с него историята се преобръща. В "Картата на небето" времето е променлива единица, а пространството е изменчиво. Границите са размити. Не знам дали финалът на тази книга би удовлетворил всички, дали страховете и притесненията на Уелс не са донякъде основателни, но в крайна сметка може би е прав. Съществуват безкрайно много... възможности.

Още от сблъсъка си с "Картата на времето" знам, че най-сетне мога да се доверя на нещо викторианско, без да се разочаровам от неговата... как да кажа... ограниченост. Безнадеждна остарялост. Много хора са взели от викторианските класики, каквото са могли и сега онези романи са по-скоро разочароващи за мен. При романите на Палма не е точно така. При него могат да се намерят същите често използвани и от други елементи, но в произведенията му има нещо увличащо, нещо, което го прави хем по някакъв начин оригинален, хем трудно забравящ се. В неговите книги има магия. Или надежда. Или просто е пълно с хиляди възможни светове. Или всичко това заедно...

~~~~~~~~~

Още за "Картата на небето" можете да видите и в:

> "Книголандия"

> "Книжни криле"

За любовта през времето... и още нещо

 За произведенията на Х. Дж. Уелс знаех малко, преди случайно да попадна на неговата "Машина на времето" в книжен вариант. Подчертавам книжен, понеже преди това бях гледала една от по-новите екранизации, която помня с някак нелепия й край и в последствие с това, че промените, макар и вероятно "полезни" са големички.

Та, говорех за произведението на Уелс. "Машината на времето" не предлага строги научни доводи, размисли и страсти. Тя е едно описание на света такъв, какъвто би могъл да стане според представите на един човек в епоха, когато "Бог" тепърва е отстъпвал мястото си пред новите идеи... тъй де. Погледнато от тази страна, книжката не блести с нещо свръх оригинално, поне четена от хора от нашето време. Въпреки това е любопитно пророчество, а стилът на Уелс всъщност много ми допада. Не останах разочарована от кратките му разкази в мъничкия сборник "Кристалното яйце" и, макар че разбрах, че явно има доста противници, особено харесвам "Островът на доктор Моро".

И ето ти го сега Уелс, затворен в страниците на книга на друг автор от далечното бъдеще, неподозиращ, че съществува като жив образ в съзнанието на някой друг. Шеговитият разказвач в "Картата на времето" смята, че Уелс би сметнал, че не е достоен герой за какъвто и да е роман, но би бил добър второстепенен.

И беше наистина страхотен герой.

Аз нямам навика да чета биографии и изобщо да се интересувам от биографиите на кой да е писател, от една страна защото ми се струва, че това е като да се месиш в личния живот на някого, а това е грубо, от друга страна... ами просто защото биографиите не ме привличат. Поради тази причина нямам представа дали образът на Уелс е обрисуван точно или не е, просто го разглеждам като много добре поставен герой, замесен, без да иска, в една въртележка от странни събития, възможни паралелни светове и прочие, и прочие. Неща, за които с радост би писал и за някои от които пише.

"Картата на времето" е роман в три части, във всяка от които откриваш изненадващи истини за цялостната история.

Всичко започва, когато младият Андрю Харингтън решава, че е дошъл моментът да се самоубие, защото повече не може да живее без своята любима, отнета му от Джак Изкормвача преди 8 години.

Той отива на лобното й място, за да сложи край... но вместо това поставя начало.

Начало на една история, където новооткритата фирма "Мъри - пътуване във времето", организираща пътувания до величествена битка между роботи и хора през 2000 година, може би ще успее да спаси любимата Мери.

Началото на история, в която в крайна сметка Уелс, сложил началото на мечтите на хората да пътуват през времето, все пак ще спаси отчаяния младеж със своята истинска машина на времето.

История, в която една жена ще пожелае да отиде на екскурзия в бъдещето и никога повече да не се върне в своята епоха, защото не може да я търпи.

История, в която трима големи писатели на века - Уелс, Стокър и Хенри Джеймс - ще бъдат замесени в невероятен парадокс, решение за който ще има само добрият стар "Бърти" (както, странно защо ли, е обръщението към Уелс... просто звучи толкова фамилиарно).

В крайна сметка, Уелс ще стане свидетел на чудеса, които ще променят и самия него, освен че ще поставят отделни времеви линии. Цялото негово приключение ще се сведе до това да спаси любовта, която съществува "през времето" и "отвъд времето"... но дали ще е само това? Или накрая го очаква още един избор, избор, който може да промени света?

"Ако трябва да избирам дали да направя нещо, или да не правя нищо, това е всичко, което мога да направя."

Всичко, което направи, беше да промени света. С малко. Може би да го обогати с още един паралел. Или два... понякога това не е нещо лошо.

Творбата на Феликс Палма е интересен разказ, воден от вещо лице, което понякога се разкрива пред нас и ни подсказва, че всъщност гледаме действието през очите на някой друг, понякога пък се скрива за дълги периоди от време и го забравяме. Понякога се включва с досадни хумористични коментари, а понякога... понякога оставя своите герои толкова живи и възможни, че ако искаш, можеш да повярваш, че всичко е било истина и че още е истина, просто ти не си в правилното време. Това е една книга, която определено не е изпъстрена с романтиката тип "цветя и рози", а напълно обратното - тя е изчистена от сладостта, доколкото това е възможно, и бива по-реалистична, придавайки повече плътност на героите. Може би дори наистина като че да е част от биография.

В началото на човек му се струва, че е някак досадно и нереално да чете как хората се възхищават от 2000 година, където, всички ние знаем, че никога не ще има световна битка между автомати и човечеството, че никога няма да има смел капитан Дерек Шакълтън... но, разбира се, постепенно осъзнаваш златното правило. Нищо не е такова, каквото изглежда!

Щом в края на това произведение, от което авторът вадеше и изваждаше читателя, като че да е на сцена, а ти - в публиката, аз успях да се смея на странно филмовия финал, значи книгата наистина ме е спечелила. Може би дълбоко в мен има и някаква привързаност към авторите от испански произход. Ако стилът на всичките е толкова подобен, тогава да, това са автори, които харесвам.

Според мен редицата ниски оценки за тази книга са малко недостойни, а може би аз съм от типа хора, които, неспособни да правят "невероятни" анализи на книги, просто живея в една вселена и обичам да се оставям на автора да ме държи за ръка и да ми сочи това и онова. Палма изпълни тази мисия безупречно.

"Да не се ходи на четири Крака; такъв е Законът."

Все още под вълнението на тази книга (което, признавам си, не очаквах) аз се досетих, че притежавам това нищожно малко мое си блогченце...
В книжката, която виждате два реда по-нагоре (поне докато пиша тук изглеждат два~) са включени съответно "Машината на времето" и "Островът на д-р Моро", както се знае - написани от един от бащите на научната фантастика - Хърбърт Уелс.

И така, от моя гледна точка това са едни мънички романчета, които ми отнеха... два дни xD Ама, че съм лакомия...
Нека приложа своето изкуство на краткото описание (дано този път няма много спойлери).

Първо за "Машината на времето" - този роман ми се видя като приказка, не представлява нищо особено като изложение, но все пак остава удивително как са представени идеите. Моите си сетива доловиха думите на господин Уелс като опит да се обяснят на хората идеите на науката за това какъв ще бъде света след милиони и милиони години. Предположенията се доближават много до очакванията на учените, предполагам и тези по неговото време. Например - хората ще станат по-дребни, с по-големи очи, дори ще започнат да говорят все по-малко (в наше време подочух, че вече смятаме, че това ще се дължи на улесненията, които си създаваме чрез техниката). Изпитвам съмнения относно другия род човеци, описани в книгата... или не, по-скоро може би изпитвам съмнения с превода, защото книгата е превеждана по социалистическо време и пасажът за работническата класа и онази другата от капиталистите, малко ме обезпокои и ми намириса на пропаганда. Възможно е, разбира се, това да си е така и в оригинала, в момента мога само да гадая. Във всеки случай звучеше някак странно...
Както и да е. Трябва да се спомене, че господин Уелс е стигнал дори по-далеч, включвайки и научното виждане за края на света, в който Слънцето угасва и прочие, но (за което някак си се радвам) деликатно е решил да не си измисля относно самия край!
Имаше един филм, който не помня добре, но в който краят ми се струваше доста неуместен и объркан. То в този филм много неща не бяха точно както си трябва, но пък имаше добри попадения откъм идеите... жалко, че не помня какъв му беше проблемът... помня само, че имаше разпокъсана Луна, хора, живеещи в някакъв каньон...

Както и да е, отново, няма смисъл да си спомням. Обръщам глава към другото произведение.
"Островът на д-р Моро" е втрещяващ, ужасяващ и направо нереален разказ, за който ако бях още мъничка, щях да сънувам кошмари, мухахах...
Наистина оригинален и страховит, както само един англичанин може да го направи, тоест - черен, сатанински, ужасяващ, погнусяващ.
Става въпрос за побъркан учен, заел се със задачата да направи от животните хора, подлагайки ги на мъчения, изменяйки самото им същество, за да ги изправи на два крака и да ги научи да говорят. Както вече казах - наистина втрещяващо! Още по-ужасяващо е това, че наистина постига завиден успех с повече от 60 различни животни. Единствената цел на Моро е просто да постигне идеала си, но без някоя по-конкретна цел, заради която да бъде поне отчасти оправдан. (Успокоение ми е, че главният герой на разказа така и не оправда този човек, желаещ да стане Бог просто заради... някакъв вид извратено удоволствие на лудия "учен".) Единствената му битка на този Моро включва желанието му да постигне съвършенството, да се бори с животинското у животните... Мда, докато те не вкусят кръвта...
Все още не мога да се отърся от всички чувства, които са ме налегнали, откакто прочетох "Закона"... Сигурно е обаче, че от двете споменати произведения, които са и от първите на Уелс, "Островът на д-р Моро" е определено по-въздействащото и по-силното за мен.
(Несъмнено е, че защитниците на животните вероятно мразят този Моро на Хърбърт Уелс xD)

Току-що даже видях, че има филм и по "Остров"-а... от 1996, така че няма кой знае какви ефекти, слава богу, доколкото видях не бяха особено добре нагримирани... слава богу, хахах!