През красотата на едно невинно детство, през ужасите и отвратителните борби, които едно "кученце" води, за да оцелее в най-отвратителното място. През историите за битки и герои, през щастието, в смъртта и в живота. Това е пътешествието, на което ни кани да тръгнем господин Мьорс този път.
От известно време ми се струва, че да пишеш фентъзи на немски е нещо особено достойно за уважение, особено след като всички знаем колко сложно звучи този език... или хайде, на някои хора може и да не звучи сложно, да не слагам всички под общ знаменател. Но предвид сложните за мен думи, да седнеш да измисляш други нови сложни думи, това вече звучи като предизвикателство. (Моето отношение към немския език може да се изрази така: Интересен език, умея да чета сравнително окуражаващо... но без да знам какво съм прочела xD).
И така, Мьорс е създал едни нови сложни думи. И тези нови сложни думи са станали част от един невероятен свят. Свят, където дракони пишат поезия, където има градове, в които книгите почти буквално живеят. Където ужасни чудовища и смели чудесии се борят за оцеляването си.
Един свят, в който почти няма хора. Свят на разумни същества, които не са задължително човеци, ами по-скоро са роднини на кучетата, на акулите, на змейовете, на какво ли още не. Не е възможно да има хубаво фентъзи без хора ли? Ами!
Имало едно време...
Едно малко същество, което само не знаело какво е. Но животът бил красив и хубав. Джуджетата фермери се грижели за него.
Един ден малкото същество започнало да се измъчва заради неприятна, непозната болка в устата. Какво ли трябвало да е това? Джуджетата сигурно ще да знаят...
Но в този ден фермата била нападната от отвратителни създания. Циклопи от ужасяващи плаващи планини. Те обичали да ядат всичко, докато все още мърда. И били дошли да се запасят от тази малка скромна ферма. А малкото същество попаднало сред плячката им...
Този свят е свят на битки, свят, в който се е проляла много, много, много кръв. Свят, в който трябва да си много корав, за да оцелееш. Свят, в който смъртта и живота здраво, ама много здраво са се стиснали за гушите. И въпреки това има място и за малко радост, за малко любов и за малко чудеса. Не толкова по-различен от нашия, значи.
Както може да се случи и с "Градът на сънуващите книги", струва ти се, че започваш някаква приказка. Но тази приказка е приказка по-скоро на ужаса и злобата. И, да, разбира се... накрая все пак трябва да вярваш, че доброто ще победи. Нали така става в приказките за герои?
Румо е волпертингер. Нещо като куче, но не точно. Има рога все пак, а и ходи на два крака. Волпертингерите още могат и да говорят. Че и да пишат! Те са войнствен народ и боравят с много оръжия, макар че имат една от най-ужасяващите захапки на километри наоколо.
Румо никога не би повярвал, че един ден може да бъде счетен за герой. Та той дори не може да признае любовта си към онази, която го доведе до града на събратята му! Но дори най-дребният и наглед най-неталантливият... може нещо. Трябва да може нещо.
Защото всеки би следвало да може нещо най-добре. Някои например са най-добри в това да са кметове, нали? xD
Много е вероятно ако започна да ви разказвам за приключенията му, да издам много малки, но важни неща. Това винаги ме спира, когато искам да разкажа, защото явно не съм ларвоакула и не се ползвам с Двореца на знанието, където да покривам някои важни моменти зад завеси... тъй де...
Но Мьорс балансира между приказките за възрастни и тези за деца. Върви по тънкия лед между светлината и тъмнината. Спуска се в най-тъмните кътчета на злото и се стреми да достигне доброто. Още с предишната книга, която излезе в България, той доказа, че фантазията му е достатъчно развинтена, за да те омагьоса. Независимо дали с историите за жестоко и гнусно минало, с описанието на ужасното настояще, където отчаяно да търсиш надежда, или пък с неспокойното бъдеще дълбоко, дълбоко в земните недра. Румо ще се спусне в дълбините и отново ще тръгне към слънцето. Със силата на надеждата, вярата и... любовта, естествено. Той е само едно малко кученце, което трябва да научи много неща. И ще намери истините си, с помощта на верни приятели. Като например един нож за сирена, чрез който говорят две противоречащи си същества. Един трудолюбив трол с името на глухарче и един безжалостен воин...
Дали не се повтарях много? Е, може пък талантът да НЕ умея да разказвам да го взех от Румо. Никой не може да надмине Смайк в умението на приказките.
Не, не онзи Смайк, ако прочелите "Градът на сънуващите книги" са се сетили за едно определено лице. Не такъв Смайк, противоположен Смайк... в по-голямата си част...
Дори най-големите герои някога са били малки...
И някои чудеса могат да се случат само в тъмното... и е по-добре да се случат само там.
За да си герой не е задължително да си убил няколко чудовища и да си спасил четири-пет принцеси. Дори не е задължително да изглеждаш по определен начин, да се държиш така или иначе. Е, да, понякога определени неща са в помощ, но пък чак да са задължително условие... ха! Не. Понякога се случва дори да си отдавна умрял, но пак да станеш герой... Понякога можеш да си дебел, слаб, нисък или висок, дори грозен... дори може да се случи да си кръстен... на игра за карти...
Няма коментари:
Публикуване на коментар