Вечните мои книжни скиталчества ме отведоха до една книга, която дълго време умишлено пропусках, тъй като, самоцитирам се, "Не ми се чете нещо като "Часът на Чудовището" толкова скоро след самото "Чудовище"".
В известен смисъл не съм грешала в предположението си, тъй като "Не пускай ножа" също е историята на едно момче на ръба на това да стане Мъж (дори си брои оставащите дни до рождения ден!). Едно дете пред невидимата врата, през която премине ли, вероятно, може би, сигурно... ще стане друг. Момче, изправено пред грозната реалност, която ще трябва да разкрие само. И ние, които следим пътя му, всъщност вече знаем каква е тя, но въпреки това... може би просто ни се иска да видим как ще я разбере то, момчето.
В това отношение Патрик Нес винаги ме е изненадвал. Той създава много автентични образи за героите си деца и тийнейджъри, за които и основно пише, доколкото съм запозната с неговото творчество.
Тод Хюит живее в Прентистаун. Последният град на родната му планета, в който е последното момче сред мъжете. Само след месец Тод ще бъде мъж като останалите стотина, но засега е просто момче и, заедно с дразнещото си куче, трябва да търпи и да чака.
В света на Тод няма Тишина. В неговия свят съществува един непрестанен, вечен Шум, в който всеки може да чува мислите на другия.
Но един ден, докато Тод се разхожда, попада на нещо невъзможно.
В Шума има дупка. Тишина.
И... каква е истината тогава?
Трябва да призная, че (макар и да оценявам страхотното представяне на героя), първото лице, в което е написана книгата, много ме измори. Може целта да е била именно и читателят да се претовари с Шум. Повтарянето на едно и също поне по три пъти, което и аз използвах някога, всъщност си е един вид тормоз над мозъка ми, но пък е и напълно естествено нещо. Че кой не си повтаря в мислите си едно или друго, когато му е важно? А не бива да забравяме, че реално чуваме мислите на Тод.
Отделно, дразнеха ме някои напълно нелогични постъпки на момчето, макар че "всички грешим". Това пък също доказва, че а) аз съм пораснала и б) образът е много добре представен xD.
Светът на Тод е много интересен, а причината за съществуването му - отчасти "тривиална", отчасти... нормална? Тоест, опитвам се да кажа, че е хем фантастично, хем пък лесно за възприемане. Не става въпрос за Земята, но е като на Земята, с всичките й "религиозни пороци", ако съм схванала добре идеята на Аарон.
Забавляваше ме това, че животните умеят да говорят. По някаква странна причина това, което казват, е точно онова, което представляват. Щяха да казват това, ако можехме да ги разбираме, кълна се xD.
Изнервяше ме това, че книгата представлява едно безкрайно бягство. Към Надеждата се бяга ли бяга, това е ясно... но аз никак не обичам книги, в които изобилства само това, само шеметното бягство от... от нещо, което май беше единственото, което не схванах изцяло.
Враговете на Тод. Все пак... защо? Сляпата вяра? ОК... Но пък едното момче да ти провали "Божията армия"... Може би забравям колко отдадени са някои култове към Идеята...
Самото момче... То е точно това, което и посочих. Момчето на прага да стане Мъж, поне според стандартите на своя град. Но още преди заветната дата, той ще открие и какво е да те боли, и какво е да те е страх, и изобщо ще открие всичко по един различен начин. По един жесток, различен начин. По пътя си това момче ще срещне и добро, и зло. Ще научи уроците си, ще се покае за грешните си избори, които ще го преследват цял живот. Ще се научи да избира. Тод вероятно е урокът, примерът. Поредният. Ако се чувстваме като Тод, ще бъдем на неговото място и... ще се променяме с него. Просто е. Това, че аз не съм Тод, не значи, че той няма да докосне друг. (И е нормално да не съм Тод, при положение, че обикновено се оприличавам на онова меланхолично дразнещо псе на име Фицрицарин Пророк, хахах).
Заради Надеждата, не пускай Ножа.
Ножът е избор.
Убийството е избор.
Животът е избор.
Надеждата е в края на пътя.
Заради Надеждата, някога преди хората са преплували океани от звезди.
Но в крайна сметка са си останали хора. Може би пък са загубили истината някъде по пътя. Пътеводната звезда.
Сега е време нещо да се промени. Особено пък за Тод. "Идва този ден, в който ще видя всичко отстрани. Зная, че всичко ще се промени" - се пее в една българска песен. Нямам представа защо си я спомних, но ми се струва актуална, що се отнася до тази книга. Даже е ужасно актуална, м... му xD
А колкото до края на книгата - той е отчасти очакван и отчасти неочакван, жесток, страхотен, хващащ. Прощавам на Нес за проблема с трилогията (смятах за нечестно, че книгите са три xD). Беше мъчително и бавно пътуване, и бързо... до самия край, където...
Надеждата винаги е в края на пътя.
Въпросът е къде е краят на пътя...
Няма коментари:
Публикуване на коментар