Бяла роза без бодли в "Проклятието на краля" от Ф. Грегъри

 В "Проклятието на краля" Филипа Грегъри продължава сагата си за Тюдорите. Тук Войната на розите (бялата - символ на Йорк и червената - символ на Ланкастър) вече е свършила, поставяйки Англия под управлението на Тюдорите, които дори създават свой герб, обединявайки двете рози като напомняне за победата си. И не случайно червеното в тяхната роза е обкръжило бялото - под управлението на Тюдор Плантагенетите са изпаднали в немилост, във вечна сянка и страх от името си.
А Маргарет Поул, член на някогашната управляваща и процъфтяваща фамилия, прави точно това - крие името и мислите си, прикрива действията си и се старае да живее почтено, без нито помисъл за държавна измяна. Тя не иска много, поне не много като за дама от знатен род - желае единствено децата й са са добре и да не претендират за трона. Защото е виждала как твърде много хора влизат в Тауър и не се връщат. Много любими хора. Заради това Тауър е представен като страх, който тя пази в себе си цял живот. И все пак според нея никога не е по-добре да умреш. Трябва да пазиш и цениш живота си каквото и да се случва, защото никога не знаеш кога ще дойдат по-добри дни. Тя е изключително борбена жена, с нюх за политика, но и способна на състрадание и нежност. Най-голямата й радост са момчетата й, макар че има склонност да фаворизира само един от синовете си. Според мен, за жалост - погрешния.

Аз лично не бях много запозната с историята на Англия през този период. Знаех за Тюдорите доста малко и то най-важното. Но Филипа Грегъри ме запозна с неща, които надали ще видя някога в Уикипедия, а за този роман съм й благодарна, тъй като винаги съм обичала историята и съм сигурна, че всичките подробности и факти тук и в другите й книги ще бъдат интересни както на тези, които обичат да научават повече исторически факти, така и на всеки друг. Книгата определено не е само някаква суха теория, която да те запознава с изчистена информация като в учебник. Филипа Грегъри пише както за политическите конфликти и заговори в Англия, така и за живота на тогавашното общество - за неговите нрави, обичаи и вярвания, за отношенията между аристокрацията и селяните и за това какви са стремежите на стандартния благородник. Освен това включва дори фантастична нотка, която аз доста харесвам, а именно - за проклятието на краля.
Вероятно всеки знае по нещо за Хенри VIII. Най-малкото, че е имал доста жени? Е, неговата история е разкрита през погледа на Маргарет Поул, която винаги е в сянката зад трона, но въпреки това в центъра на събитията и не рядко - в заговорите и политическите ходове, които са ежедневие за един двор.
Първоначално новият крал ни се разкрива като великодушен, млад и влюбен мъж, учен и философ, красив и желан от жените в двора, но имащ очи само за Катерина Арагонска, испанската принцеса. Съдбата му обаче е преплетена и с тази на Маргарет, тъй като тя се оказва първа придворна дама на кралицата. Но какво може да се обърка, след като Англия си има един обичан крал и една любяща кралица и то и двамата верни на Църквата? Оказва се, че колелото на съдбата постоянно се върти. Непрестанните разочарования на Хенри от кралицата го правят мнителен, избухлив и вечно страдащ. И бавно, постепенно и незабележимо, кралят, който всички обичат, се превръща в чудовище. Книга разкрива както годините, изпълнени със светлина и надежда по време на управлението му, така и едни много дълги години на страх, ужас и болка. Маргарет Поул понася всички тези години като истински Плантагенет - запазвайки своята гордост. Веднъж сдобила се с повече богатство, отколкото някога е вярвала, че ще има, делото на целия й живот започва да се изразява в това да уреди живота на децата си, поощрявайки ги да се издигнат в един опасен двор. Чрез множеството заговори, за които научава или дори участва, читателят може да види цялата предпазливост на английските благородници, проницателност, хитрост и, доста често, когато главата опре до дръвника - страхливост и подчинение. Отношенията в двора са представени наистина прецизно, като те оставят да се чудиш дали всъщност има нещо такова като приятелство и доверие. Доста често единствените хора на които можеш да вярваш, са тези от семейството ти. Но не винаги. Особено когато си затворен в Тауър.
Това, което ме впечатли най-много, беше борбата на Хенри с Църквата. Неговите опити да я реформира, позовавайки се на новото учение в Европа и стремежа да създаде своя Църква, на която да е глава. Интересно беше как съвременниците му смятат душите си за изгубени без католическата си вяра, как са толкова обвързани с религията и Църквата си, че са готови да умрат за нея. Темата за корумпираните свещенослужители тук не беше засегната, а се показваше пламенната защита на католицизма както от бедния селянин, така и от благородника, смятащ идеите на своя крал за безумни. Ако Хенри не беше представен като параноичен тиранин, щях да оценя повече неговата идея за англиканската църква. Но съм наясно, че неговите бързо менящи се настроения са исторически факт, който не може да се промени.
Несъмнено Ф. Грегъри е положила огромен труд, за да събере всичката тази информация в едно. Но не е достатъчно само да събереш информация. Нейното въображение е допълнило липсващите парчета и макар да представя собствената й гледна точка, разказът й изглежда достоверен. Нарочно запазих бележките й, а не ги прочетох по-рано, за да разбера чак накрая кое е истина и кое - нейно тълкуване. Това несъмнено е любопитна част, защото с изненада откриваш колко неща дори и днес не са доказани съвсем. Книгата завършва със смъртта на Маргарет, затова не става ясно какво прави Хенри със следващите си съпруги и с управлението на страната си. Грегъри обаче ни предоставя отговори в други нейни книги, които бих прочела с радост. Въпреки цялата несправедливост в събитията, някак обичам тази Англия на Тюдорите. Тя не спира да ме изненадва. Хората в нея не спират да са ми интересни. Освен това погледът към един несправедлив живот те кара да се замислиш за много неща.