Разкази и автобиографична проза от Ф. Фицджералд

Във "Великият Гетсби" за пръв път се "запознах" с Фицджералд, а после новелата "Диамант, голям колкото "Риц", окончателно ме убеди, че трябва да прочета още негови творби. В стремежа си да намеря "Нежна е нощта", попаднах на един страхотен том с разкази и автобиографична проза, за които смятам да направя общ коментар тук.

Когато прочета нещо от Фицджералд, не мога да спра да мисля за него дни наред. В произведенията му има нещо, което те кара да си повтаряш сюжета отново и отново, има един особен психологизъм в героите, техните действия и чувства те карат да се опитваш да ги разгадаеш – да стигнеш до самата им същност, за да можеш да ги разбереш. Разказите не са много дълги, но в тях авторът създава толкова пълнокръвни персонажи, които някой друг писател би могъл да развие единствено в роман. Невероятно е как само в няколко изречения Франсис може да ти разкрие герой с ясно определени цели и характер, но в същото време достатъчно сложен, че да не успееш да вникнеш в душата му веднага. В разказите, независимо дали един герой е здраво стъпил на краката си, или пък витае в облаците, той има свой индивидуален характер, който се отличава от този на другите персонажи.
Авторът ни представя една Америка, с всичките нейни особености, пресъздавайки духа й по особен начин, а жителите на тази страна – като разнообразна маса от хора, които изживяват падения и възходи, като всеки приема едното и другото различно. От автобиографичната проза разбрах, че писателят е пресъздал духа на времето си така, както го чувства той. В неговите творби има един неповторим реализъм и това те кара да се пренесеш във времето, в един отдавна отминал свят, с други нрави и стимули, но да почувстваш този свят истински, все едно живееш в него. В тези разкази има случки за различни хора, като всяка една тяхна история е индивидуална.

Смятам да разделя разказите на няколко типа. Нека първият тип са романтичните разкази. "Зимни мечти" е един по мое мнение сложен разказ, тъй като чувствата на героите, които всъщност диктуват действията им, са много оплетени. В лицето на главната героиня срещнах един определен тип жена, която авторът използва както във "Велигият Гетсби" така и в "Диамант, голям колкото "Риц" - т.е. Джуди е невинна като ангел, душата й е чиста, но тя никога не осъзнава, че наранява другите около себе си. Тя е ангел, способен да те омае, но и да те унищожи със своя егоизъм. "Най-разумното нещо" пък е по-простичък откъм чувства, но напълно неразбираем за мен. Това се дължи на факта, че не мога да приема действията на главните герои, може би защото никога не съм се влюбвала. Общо взето романтичните разкази, които са доста повече от споменатите 2, са написани добре, всички действия и чувства могат да намерят правдоподобно обяснение, стига читателят да иска да разбере героите.

Може би е учудващо, но вторият тип определям като разкази за тийнейджъри. "Бърнис се подстригва" например е чудесен пример за момичешката злоба, която често е породена от сантиментални неща и е малко безпочвена, но остава много силна. "Една вечер на панаира" пък показва какво е вълнувало юношите в Америка в началото на ХХ век., а продълженията "Базил - пленената сянка" и "Базил - най-големият хлапак" се разказват за един и същ герой, но в различни моменти от неговия живот, когато той е поставен при коренно различни обстоятелства и следователно - реагира различно. Затова образът на Базил може да се разгледа от доста страни. Ней-ценното от неговата история намирам в "Базил - най-големият хлапак", тъй като там героят е отритнат от останалите, но съвсем случайно намира нещо, което да го накара да вземе в ръце живота си и да оправи кашата, в която е затънал. Разказът показва как една случка, която няма нищо общо с проблемите на момчето, променя начина му на мислене.

Друг тип са посветени на отношенията родител-дете и именно тези са едни от любимите ми. "Детското гости" е очарователен разказ. Не е нужно да казвам какво се случва, когато майки и татковци с малки деца се съберат на едно място, нали? Особено, когато едно от децата извършва голяма пакост и родителите се наежват... Искрено се забавлявах на това как бащите възприемат една кавга и как жените се справят в преодоляването й. Толкова е комично и в същото време наситено с реализъм! "Завръщане във Вавилон" пък е историята на един баща, който просто иска да се събере отново с момиченцето си, само че предразсъдъците на роднините му не му позволяват това и той трябва да им докаже, че вече не е онзи пропаднал пияница и избухващ нервак, който е бил преди. Разказът изразява много съкровени емоции, които те карат да симпатизираш на героя и дори да повярваш в него.

Последният тип са разкази, които не попадат в горните категории и са просто истории за нечий живот, истински заради това, че всеки е ставал свидетел на поне една такава. "Семейство по време на бурята" например ни запознава с Форест, който е уморен от живота доктор, толкова естествен в своите разсъждения. Екстремната ситуация, в която попада, го кара отново да използва уменията си в правилната посока и да успее за втори път да види пътя пред себе си, който си мисли, че е изгубил отдавна. "Плувците" е разказ за Хенри, който е находчив и умее да използва ума си, за да постигне своето. Тази история за мен е много поучителна, защото показва, че парите може и да са сила, но не толкова, колкото хитростта. А ето и най-любимите ми истории - „Донесете вряла вода – много вода”, „В общ впряг с гений”, "Един късометражен филм на патриотична тема" и "Две бивши знаменитости". Всички те са за Пат Хоби, който работи като редактор на сценарии за Холивуд. Вече на 49, славата му отдавна е отминала и той работи за малко пари, без да си дава много зор. Това не му пречи обаче да се опитва да се надува при всеки възможен случай, изтъквайки старата си слава. Реши ли обаче да предприеме нещо повече от мрънкане, става лошо, защото сам се вкарва в големи каши. Това са най-забавните разкази в тома, а Пат е просто несравним образ - смешен в своето нещастие, но и герой, който можеш да асоциираш с доста хора от ежедневието си, макар те вероятно да нямат чак такава липса на късмет като неговата.

Чрез автобиографичната проза опознах автора по-добре, отколкото щях да го направя чрез някоя биография. Понякога не е нужно да знаеш факти от живота на някого, за да разбереш какъв човек е той. Не знам много за личния му живот, но разсъжденията му ме доближиха до неговия начин на мислене, а това за мен е най-ценното. Разсъжденията му за света - това как анализира и критикува съвременниците си, като подплатява всичко с примери, не ми разкрива дали и той е допускал същите грешки, но дори и да е, ги е осъзнал. А в "Крахът" той описва промяната в чувствата си, когато младостта му отминава и той преразглежда живота си. И изведнъж осъзнава, че става циник. Много е плашещо, когато си разочарован от всичко и просто искаш да се затвориш в себе си, разбирайки, че не можеш да се върнеш назад. Не знам причините за това му състояние, а авторът споменава, че му е трябвало да остане дълго време насаме със себе си, за да разбере собственото си Аз. Въпреки, че писателят преодолява тази вътрешна криза, той никога не остава отново същия. Но което е по-важното - помни какъв е бил.