Само колко чаках тази книга! А най-хубавото е, че цялото това чакане си е заслужавало. Защото обичам света, който е създала Маас, а с тази книга очакванията ми са удовлетворени, даже много, много повече от това!
Елин Галантиус, която винаги ще наричам просто Селена, защото не мога да свикна с истинското й име, се завръща в Адарлан, за да поеме тежестта на короната си и да промени всичко. Като за начало трябва да спаси братовчед си, а после - да се изправи срещу Аробин Хамел и толкова много други належащи проблеми, че надали щеше да се справи без помощта на Каол и помощницата му Несрин Фалик. Дориан пък се бори, затворен в собственото си тяло, но не точно за живота си. Той не е сигурен дали заслужава да живее, не е сигурен кой е и откъде идва цялата тази болка, която го измъчва постоянно. През това време в Морат се случват ужасни неща, а Манон разбира, че също трябва да вземе някои неща в свой ръце.
Честно да си призная, първите 100 страници ми се искаше всичко да върви по-бързо, защото те бяха изпълнени само с една подготовка за бъдещите събития. Не, че бяха написани скучновато, просто аз нямах търпение. Като изключим този малък мой проблем, нататък действието става толкова динамично и се развива с такава шеметна скорост, че прочетох последните 150 страници на един дъх, без да се замисля изобщо за околния свят. Освен тръпката от развръзката и откритията, авторката е отделила доста и за отношенията между героите. Това е нещото, което много ми хареса в тази книга - персонажите тук сякаш станаха напълно завършени, благодарение на всичките разговори и жестове между героите - споделянето на болка и радост, което правеше всичко истинско. Преминаването през всички трудности, като се държаха заедно. Макар например между Селена и Каол да зееше огромна бездна, те пак се опитваха да се държат един за друг. Това ми отне много време да го преглътна, защото наистина харесвах двамата като двойка. Мнението ми обаче се промени и смятам, че нещата се развиха достатъчно добре и за двамата, въпреки раздялата им. Обожавам и малката свита на Елин, онези две огромни "мечки", които постоянно се бореха за мъжко надмощие и любовта на кралицата им. Имаше толкова много забавни моменти в тази книга, нищо, че в повечето време витаеше една сериозност и съспенс.
Обожавам новите персонажи в книгата, което леко ме изненадва, тъй като са жени, а рядко се
случва някой женски персонаж да ме впечатли с нещо. Елида например е просто едно сакато, невзрачно слугинче, доста страхливо и нерешително. Но зад всичко това се крие остър ум и невероятно умение да играе роля, което не я прави по-смела, но затова пък й помага в оцеляването. Хареса ми точно онази безпомощност в нея, която се опитваше да преодолее и да се бори за мечтите си, да направи живота си по-светъл, колкото и труден да е.
Несрин пък е тихият здрав разум на Каол, която знае точно какво е редно да се направи в даден момент. Макар че не показваше често чувствата си, прикривайки ги умело зад апатична маска, тя се вълнуваше от нещата, които се случват около нея. В нея харесвам най-много присъствието на духа, което проявяваше винаги. Никога не мрънкаше и не се лигавеше.
Лизандра е героинята, която изобщо не очаквах да ми допадне. При първото й появяване си помислих "Ох, някоя ревлива кокетка!". На тази жена й е в кръвта да заблуждава. Дори когато си мислите, че вече ви е ясно какво крие, няма да е много сигурно, че изненадите ще спрат до тук. Малко нереално беше за мен обаче промяната в отношенията между нея и Селена. Струва ми се, че нещата се случиха прекалено бързо.
Аробин Хамел пък беше един много, много гаден тип, който въпреки това харесах. Не го усетих като освирепяло чудовище, каквото Селена казваше, че е. Не се наблегна много на тази му страна и може би заради това мнението ми е такова.
Макар да си мисля, че историята можеше да приключи преспокойно и в тази книга, обратът в събитията, който беше направен, за да има пета, не беше лош. Иначе цялата тази мащабна подготовка, кроежи и машинации, щяха да станат безсмислени.
Няма коментари:
Публикуване на коментар