Два странни случая с Бенджамин Бътън

Разказът

Нямаше как да не си купя този кратък разказ - достатъчно ми е само да видя Ф. Скот Фицджералд в заглавието и книжката вече е в ръцете ми. Какво е измайсторил Фицджералд този път?

До колкото разбрах авторът е написал историята, защото писателят Марк Твен е казал, че е жалко това, че най-приятната част от живота е в началото му, а краят е толкова отчайващ. В „Странният случай с Бенджамин Бътън” са се преплели както фантазия, така и онзи типичен реализъм, характерен за автора. Той започва с немислимото, с невероятното, а после описва просто живота на един човек - живот, който обаче не е съвсем обикновен.

Странното при Бенджамин Бътън е, че той се ражда като старец – прегърбен, с пожълтели зъби и мътен поглед, но и с ума на седемдесетгодишен човек, способен да говори и да разсъждава трезво. С всяка една следваща година той младее и това не звучи чак толкова лошо до един известен момент, когато обърканият му живот е към края си, но не към онзи край, който смятаме за очакван или общоприет за една преклонна възраст. Колко бебета всъщност са на 70?

Фицджералд умее да разказва кратко, но и да влага дълбок смисъл в думите си. В творбата му зад повечето изречения се криеха години, изпълнени с история, но не се наблегна на нито един аспект от нея. За мен този разказ е пълен с нахвърляни щрихи, предназначени за създаването на роман. Беше добре написан, но звучеше като един доклад с установени факти.

Да, идеята на разказа предлага много теми за размисъл, но нито една от тях не беше засегната тук. Може би това е била и идеята – да се остави на читателя да се замисли какво би било. Фицджералд ни споделя фактите за един невъзможен живот, който да разтърси представите ни за установеното. Той създава една доста нереалистична (нямам предвид само раждането на стареца) и дори абсурдна обстановка, защото дори и да се появи подобна аномалия, околните не биха я приели по същия начин, както героите в книгата. Но пък ако персонажите бяха поне малко реалистични и реагираха поне малко нормално, нищо от неговата история нямаше да се случи.

Филмът

Споменах ли, че историята на Бенджамин предлага много теми за размисъл и много, много различни възможности за интерпретация? Филмът е един друг поглед върху сюжета. Той е запазил главната идея, но периодът, в който се развива действието, е различен (разликата не е чак толкова голяма, но я има), героите са различни, случките са различни... и се е получило нещо страхотно.

Бенджамин Бътън в самото си начало е едно бебе с напреднала форма на артрит и всички други старчески болести, които може да има човек на 80 години. Той израства в старчески дом под грижите на чернокожата жена, която го е приела за свой син. Бенджамин израства сред хора, които изглеждат като него и се чувства комфортно в тяхната компания. Те от друга страна... ами, не им остава нищо друго, освен да говорят за времето, защо да не приемат още едно "старче" в компанията си?

Скоро Бенджамин дори намира приятел, с който да играе - малкото момиченце Дейзи, което посещава баба си в дома. Тя, тъй като е дете, лесно приема странностите на новия си приятел. Дори когато пораства, тя продължава да дружи със стареца, който вече изглежда малко по-млад и скоро дори напуска старческия дом, за да види малко свят. Тук е и повратната точка в живота му, от тук започва приключението му.

Филмът е красив. Тук абсурдните ситуации са сведени до минимум, не се търси комичното, както в разказа, а се набляга на романтиката и на любопитният живот на един старец, който се подмладява. Всичко е толкова странно и немислимо, че ти се иска да продължиш да гледаш, за да видиш как би протекъл един такъв живот. Романтичното пък беше елемент, който никак не разваляше сюжета. Дори главното в него да беше историята на двама души, напълно различни един от друг, за мен беше удоволствие да проследя всичките им премеждия. Въпреки, че е ясно как ще завърши филмът, това не развали удоволствието ми. Дори това, че очаквах края, подсили интереса ми. Исках да видя как героите ще преодолеят спънките на времето, как ще реагират на промените и дали ще продължат да се обичат, когато единият има младежко акне, а другият - старчески бръчки.

Филмът е много по-хубав от разказа, защото просто в него има обем. Сигурна съм, че ограничения брой страници нямаше да спре Фицджералд, ако той искаше да развие една възможна линия в подобен сюжет, но неговият замисъл е бил друг. Аз препоръчвам и двете произведения. Разказът има своите достойнства, а интерпретацията му - също.